Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (87) (Два гроба)

83.

След като нацистите бяха обърнати в бягство, дефектните близнаци и много от братята и сестрите им се насочиха към Нова Годои. Тръгнаха тичешком по пътеките през гората и скоро се изсипаха в градчето. Безупречно чистите улици бяха пусти, весело боядисаните къщи бяха залостени и тъмни. Жителите не се виждаха никакви; някои се спотайваха, но повечето като че ли бяха избягали.

Близнаците стигнаха централния площад и започнаха да се разделят на групи, които тръгнаха по страничните улички, готови при нужда да влязат в бой. Пендъргаст, който също бе дошъл с тях, се огледа, откри Тристрам и отиде при него. За момент двамата се взираха един в друг, след което се прегърнаха.

— Трябва да установиш щаб — каза Пендъргаст на сина си. — Препоръчвам ти градския съвет. Арестувайте кмета и останалите от управата. Организирай силна защита в случай на контраатака.

— Да, татко — каза Тристрам. Беше зачервен и дишаше тежко, на челото му имаше порезна рана, която кървеше обилно.

— И вземи сериозни мерки за личната си безопасност, Тристрам. Наоколо може да има още много нацисти, включително снайперисти по покривите. Ти си основната им мишена.

— А ти какво смяташ да правиш?

— Имам да довърша една работа. В крепостта.

Пендъргаст понечи да се обърне, но спря и погледна отново сина си.

— Гордея се с теб, Тристрам.

Момчето се изчерви още повече от смущение и изненада. Докато тръгваше, Пендъргаст осъзна, че това е може би първата похвала, която Тристрам е чувал.

След като остави сина си да овладее сградата на градския съвет, Пендъргаст тръгна по страничните улички към кея. Наистина имаше отделни снайперисти, но без командири те бяха неефективни в сгъстяващия се сумрак. Слънцето се беше скрило зад ръба на вулкана и небето постепенно потъмняваше. Пендъргаст видя как двете лодки на нацистите стигат до разбитите докове на острова. Загледа се към жестоките на вид очертания на крепостта, боядисани в кървавочервено от последните лъчи на залеза.

Нацистите и малцината свръхблизнаци, останали верни на каузата им, бяха претърпели тежко поражение и отстъпваха. Врагът обаче бе все така многоброен — нацистите бяха запазили учените, техниците и лабораториите си, а крепостта им си оставаше сериозна, почти непристъпна твърдина. Бяха претърпели сериозен удар, но нищо не можеше да ги спре да подновят злото си дело.

А и освен всичко това Фишер бе все още жив.

Пендъргаст остана няколко дълги минути, загледан над водите на езерото. После слезе на кея, избра един невзрачен и може би затова неповреден катер, запали мотора и потегли към острова.

Мракът вече се беше сгъстил дотолкова, че малкият съд изчезна напълно в него. Двигателят мъркаше едва чуто. Пендъргаст прекоси езерото, като заобиколи до западната страна на острова. На няколкостотин метра от брега спря двигателя и загреба, а щом стигна острова, внимателно прикри фенерчето и затърси отвора на тунела, от който се беше измъкнал преди няколко часа. Намери го, вкара лодката в каменния проход, пусна отново двигателя и продължи през лабиринта наводнени коридори, докато килът не задра в каменния под. По-нататък продължи пеша, като мина покрай телата на полковника и неколцина от хората му, докато не стигна голямото куполно помещение със стоманената клетка в центъра.

Там спря и се ослуша. Някъде отгоре кипеше дейност — чуваше се ритмично тропане на ботуши, едва доловими заповеди. Но тук, в най-долните нива на крепостта, цареше пълна тишина. Той се обърна към погреба в стоманената клетка и го освети с фенерчето си. Беше голям и се състоеше от най-различни муниции и боеприпаси — макари фитили и блокчета пластичен експлозив, заряди M112, 120-милиметрови танкови снаряди, кутии с барут, противопехотни мини, сандъци с муниции за лично оръжие, гранати, мини за миномети, патрони 50-и калибър за картечници, дори няколко многоцевни картечници с десетки кутии боеприпаси към всяка.

Голямата клетка бе надеждно заключена и на Пендъргаст му трябваха цели пет минути, за да се справи с ключалките с подръчни средства. След като влезе вътре, се огледа по-внимателно. Както беше забелязал при първото си минаване оттук, нацистите се бяха възползвали от естествена цепнатина в стария вулкан, за да държат в нея запасите си. Въпреки огромното количество снаряди, оръжия и други муниции, които се виждаха в клетката, те бяха само върхът на айсберга — под нивото на пода имаше още по-големи запаси, защитени от стените на самата пукнатина. Нацистите не обичаха рискове и се бяха погрижили в случай на атака някой случаен снаряд да не попадне в погреба им — той бе скрит в най-долното ниво на крепостта, защитен от твърдата вулканична скала.

Освен това погребът беше замислен така, че дори при инцидент експлозията да бъде поета от скалата. Взривът нямаше да унищожи крепостта над него.

Дали? Докато гледаше замислено арсенала, Пендъргаст си спомни нещо друго — широките пресни радиални пукнатини, които бе забелязал във външната стена на крепостта. Те не бяха причинени от нормално слягане — тъкмо обратното. Бяха се появили от надигането на земята, което бе разместило огромните блокове в основата. Това означаваше само едно — движение на магмата нагоре. Иначе казано, мъртвият вулкан май не беше съвсем мъртъв.

Сякаш в отговор на мислите му подът под краката му едва доловимо потрепери.

Нацистите се бяха погрижили да предпазят арсенала си от всякаква външна атака с изключение на тактически ядрен удар. Възможно бе обаче да са пропуснали възможността за атака отвътре — атака, включваща експлозиви… и майката природа. Не бяха много добри геолози, помисли си с ехидна усмивка Пендъргаст.

Взе една кутия с барут, проби я с ножа си и изсипа съдържанието й върху сандъците и кутиите. После изпразни втора кутия върху оръжията и още една, докато цялата горна повърхност на погреба не се покри с дебел слой барут. После взе още две кутии, като задържа едната под мишница, а втората започна да изсипва в движение — оставяше след себе си диря, водеща от клетката към посоката, от която беше дошъл. Хвърли празната кутия, отвори другата и продължи да изсипва, докато не излезе в тесния каменен тунел.

Барутът свърши и Пендъргаст захвърли празната кутия. Извади фенерчето и освети черната следа, която беше оставил след себе си. Беше дълга двайсетина метра. Пендъргаст спря за момент и си пое дълбоко дъх. После клекна, извади запалката, поднесе я към барута и щракна.

Моментално се появи искра, във въздуха се метна пламък и барутът се запали с гневно съскане и дим, докато огънят пълзеше към погреба. Пендъргаст се обърна и побягна по разклоняващите се тунели на подземието.

Тъкмо стигна до лодката и скачаше в нея, когато зад него се разнесе оглушителен тътен. Последва го втори и трети — кутиите и сандъците се взривяваха последователно. Дори от това разстояние първоначалната ударна вълна го просна на дъното на лодката. Той се изправи, отблъсна лодката, запали двигателя, даде пълна газ и се понесе с максимална скорост към изхода, като минаваше на косъм от каменните стени. Сега експлозиите следваха с такава бързина една след друга, че вече не чуваше отделните взривове, а само един непрекъснат яростен рев; взривовете продължаваха все по-надолу и по-надолу в пукнатината под крепостта. Силата на експлозиите разтърсваше стените около Пендъргаст, от тавана се сипеше пръст и запълнител, откъртени камъни падаха с огромна сила във водата зад него и вдигаха вълни, които избутваха лодката напред.

Пендъргаст излетя в езерото точно когато входът се срути с грохот зад него. Без да спира, без дори да поглежда назад, той се понесе на пълна скорост към Нова Годои. Едва когато преполови разстоянието, намали газта и се обърна.

Грохотът беше престанал. Крепостта продължаваше да стои мрачна и смълчана; само тънка струйка дим се издигаше от мястото, където тунелът излизаше в езерото. Пендъргаст чакаше, секундите се изнизваха, но нищо не се случваше. Явно експлозиите не се бяха оказали достатъчно мощни, за да разцепят скалата още повече и да стигнат до магмата под вулканичния конус.

Продължи да чака. И изведнъж по водната повърхност премина тръпка. Надигна се глух грохот, почти под прага на слуха, вибрация, която усети повече с костите си, отколкото с ушите. Водната повърхност потръпна отново, вдигнаха се вълнички, грохотът се засили. Водата изведнъж кипна и Пендъргаст видя как покрай основата на външната стена се появява червена пукнатина. Тя бавно се разшири, като бълваше струйки пламък и пара, подобно на капака на някаква гигантска тенджера под налягане, която всеки момент ще гръмне.

Видя ярък проблясък, последван от втори. Не бяха човешко дело — бяха прекалено мощни и идваха от твърде дълбоко, чак от земните недра. Миг по-късно гръмна гръм, който едва не го изхвърли от лодката. Няколко огромни зашеметяващи фонтана лава изригнаха в нощния въздух с оглушителен рев и поток газове и пара. Тътенът се понесе през езерото като физическа сила, набраздяваше водната повърхност. Пред очите на Пендъргаст цели секции от крепостта — кули, бастиони, стени — сякаш се разпаднаха по шевовете и бавно започнаха да се сриват сред бушуващи облаци огън и дим, понесъл се към небето на гъбовидни облаци.

Пендъргаст различи малки фигури в униформи, лабораторни престилки или комбинезони да тичат като мравки от разбунен мравуняк към езерото, за да се хвърлят във водата или да се изсипят в лодките. Няколко други фигури с подпалени дрехи, подобни на човешки запалителни бомби, полетяха във въздуха сред изригналата скала, лава и огън.

Докато Пендъргаст гледаше, без да е в състояние да откъсне очи от сцената, серия мощни експлозии разтърси целия остров и го озари с грозни червени и жълти светлини. Крепостта се разцепи на две и взривовете превърнаха нощта в ужасен ден. Ударните вълни достигаха Пендъргаст със закъснение, една след друга, блъскаха го назад, избутваха лодката по кипналата повърхност на езерото. Последва една монументална експлозия, която погълна горната половина на острова в огромен фонтан от скали, лава и дим. Последва втора, още по-мощна, толкова дълбока и приглушена, че сякаш раздвижи самите планини. Но това всъщност не беше експлозия — а имплозия; Пендъргаст видя как разцепените останки от крепостта започват да се срутват върху себе си — отначало бавно, после все по-бързо и по-бързо, докато огромната стара постройка не се разпадна с неземен грохот. Пендъргаст гледаше как езици лава се стрелкат от зейналата паст, оставят огнени следи и падат обратно в езерото като бомби, за да изчезнат със съскане и пукот към дъното.

Отново даде пълна газ и се насочи към брега.

И тогава — с последен, съкрушителен тътен, който сякаш разтърси земята до центъра й, целият остров избухна и запрати с неимоверна сила на стотици метри във въздуха парчета скала колкото къщи и обработени каменни блокове. Отломките описваха дъги в нощното небе и някои от тях паднаха чак в Нова Годои и подпалиха гората наоколо. Беше истински унищожителен дъжд от огън и камък.