Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (23) (Два гроба)

19.

Кори Суонсън стоеше на верандата пред очуканата входна врата на овехтялата къща близнак на ъгъла на Четвърта и Бърч в Западна Куяхога, Пенсилвания — западнало, умиращо предградие на умиращия град Алънтаун. Никой не бе отговорил на множеството й позвънявания и докато оглеждаше задръстената от боклучави двайсетгодишни пикапи пред идентични къщи близнаци улица, Кори осъзна, че това е точно мястото, което си бе представяла като дом на баща й. Мисълта я депресира неимоверно.

Натисна отново звънеца и го чу как звъни някъде вътре. Докато се оглеждаше за пореден път, видя завесите на съседната къща да се раздвижват, а един съсед от отсрещната страна на улицата беше поспрял, докато изхвърляше боклука и се взираше в черния „Линкълн Континентал“, с който Кори беше пристигнала.

Защо проклетият шофьор продължаваше да чака? Кори нетърпеливо натисна дръжката на вратата.

Остави куфара си на верандата и се върна при колата.

— Не е нужно да оставате. Можете да си тръгвате.

Шофьорът се усмихна.

— Съжалявам, госпожице Суонсън, но трябва да видя как влизате в къщата. Ако няма кой да ви посрещне, ще се наложи да се обадя за допълнителни инструкции. — Дори вече беше извадил мобилния си телефон.

Кори завъртя очи. Просто да не повярваш. Как да се отърве от този тип?

— Не бързайте с обаждането. Ще опитам пак. Може да спи. — Нищо чудно наистина да спеше или просто да бе в несвяст от прекаляване с алкохола. Но пък, от друга страна, макар да беше събота, можеше и да е на работа — стига да имаше работа, разбира се.

Кори се върна и отново натисна дръжката на вратата. Ключалката беше пълен боклук, а инструментите й бяха в чантата й. Тя се понаведе, та да не я виждат какво прави, извади ги и забърника ключалката. Механизмът се предаде дори по-бързо, отколкото беше очаквала, и вратата се отвори.

Кори я бутна с багажа си, влезе и я затвори. После вдигна щорите на прозореца, махна на шофьора, усмихна му се и вдигна палец. Шофьорът също й махна и черната лимузина потегли.

Кори се огледа. Входната врата водеше направо към дневната, която се оказа изненадващо подредена и чиста, макар и малко вехта. Тя остави куфара, пльосна се на разнебитения диван и въздъхна.

Потискащата ситуация почти я смазваше. Никога не би се съгласила на това предложение. Не беше виждала баща си нито веднъж за последните петнайсет години, след като ги беше напуснал. Можеше да му прости това — майка й беше абсолютна психарка, — но не и факта, че не беше направил никакъв опит да поддържа връзка с нея, да й пише, да й се обади. Нямаше подаръци за рождените дни или Коледа, нито картички по случай завършването на гимназията, не й бе звъннал нито веднъж през многото пъти, когато беше в беда — нищо. За Кори си оставаше загадка защо спомените й за него са за добър, забавен, мил татко, който я водеше на риболов — но пък тя беше само на шест, когато той се изнесе, а всеки пройдоха може да изглежда забавен и мил на едно лишено от обич дете.

Огледа се. Поне не се виждаха празни бутилки или кофи за боклук, преливащи от смачкани бирени кенове и стари кутии от пица. Къщата изглеждаше така, сякаш никой не бе стъпвал тук от доста време. Къде беше баща й? Може би трябваше да му звънне предварително.

Ама че прецакана история. Почти й се дорева.

Стана от канапето и отиде в спалнята. Беше малка, но спретната, с единично легло и доста оръфано копие на „Дванайсет стъпки и дванайсет традиции“ на нощната масичка. В стаята имаше два гардероба. Разсеяно, без особено любопитство, Кори отвори единия. На телени закачалки висяха джинси, карирани работни ризи и два евтини костюма. Тя затвори вратата и отиде при втория гардероб. Той се оказа странен — рафтовете бяха пълни с кутии, увити в кафява опаковъчна хартия — десетки, с най-различни размери, подредени внимателно, почти с любов до връзки писма, пъстроцветни големи пликове, които можеха да бъдат само за поздравления, както и множество картички, събрани на купчини с ластици. Кори погледна някои. Всички бяха адресирани до нея — Кори Суонсън, Уиндъм Парк Естейтс 29, Медисин Крийк, Канзас. Изглежда, бяха подредени в хронологичен ред, като най-старите бяха отпреди повече от дванайсет години. Всеки печат или марка на всеки плик носеше обратен стикер и всяко писмо беше маркирано с официалната резолюция ДА СЕ ВЪРНЕ НА ПОДАТЕЛЯ.

Кори се взира в съдържанието на гардероба близо минута, като почесваше глава. После излезе, отиде до съседите и почука. Завесата се раздвижи отново и някъде отвътре се чу напрегнат глас.

— Кой е?

— Кори Суонсън.

— Кой?

— Кори Суонсън. Аз съм дъщеря на Джак Суонсън. Дойдох… — Тя преглътна. — Дойдох на гости.

В отговор прозвуча някакъв приглушен звук, вероятно изненадано сумтене, след което защракаха резета. Вратата се отвори и на прага се появи набита, неприятна на вид жена със скръстени на гърдите месести ръце и лице като от тесто. От стаята зад нея се носеше миризма на цигарен дим. Жената изгледа Кори от главата до петите с присвити очи и погледът й се задържа върху пурпурния й кичур.

— Дъщерята на Джак Суонсън значи? Ясно. — Огледа я отново. — Него го няма.

— Това го разбирам — каза Кори, като се мъчеше да скрие обичайния си сарказъм. — Просто се чудех къде ли може да е.

— Напусна.

Кори успя да спре поредния остър отговор и попита:

— Знаете ли къде е отишъл и кога ще се върне? — Дори успя да пусне фалшива усмивка на дъртата брантия.

Онази отново я изгледа. Ако се съдеше по гримасите й, като че ли се чудеше дали да й каже нещо важно, или да премълчи.

— Загазил е — рече най-сетне. — Избяга от града.

— Как така е загазил?

— Откраднал кола от автокъщата, в която работеше, и обрал с нея една банка.

— Какво? — Кори наистина се изненада. Знаеше, че баща й е неудачник, но впечатлението, което беше натрупала за него през годините, филтрирано през горчивината на хулите на майка й, беше за очарователен калпазанин, който понякога заобикаля правилата, често кръшка и крои планове за бързо забогатяване, без да е в състояние да се задържи на една и съща работа за по-дълго, и чиито най-добри моменти в живота са в бара, където разказва вицове и истории на приятелите си. Но в никакъв случай не за престъпник.

Разбира се, за петнайсетте години, откакто го нямаше, можеха да се променят много неща.

Докато си мислеше всичко това, Кори си каза, че в крайна сметка новината може и да не е чак толкова лоша. Можеше да остане да живее в къщата му, без да й се налага да се среща с него. Стига да си е плащал наема. Но дори да не го бе правил, наемът за подобна съборетина едва ли щеше да е много висок, а Пендъргаст й беше дал три хиляди долара.

— Ограбил банка? — Кори не се сдържа и пусна гадна усмивка на съседката. — Леле. Добрият стар татко. Дано се е измъкнал с куп пари.

— Може да си мислите, че е смешно, но бъдете сигурна, че не е! — С тези думи жената стисна устни и затръшна вратата.

Кори се върна в своята половина на къщата, затвори входната врата, заключи и отново се пльосна на канапето, вдигна крака и се излегна. За да избегне неприятности, трябваше да прояви инициатива, да съобщи на ченгетата, че е тук, да се свърже със собственика и да се погрижи за наема и сметките за ток и вода. Отново си каза, че е по-добре, че онзи загубеняк баща й е офейкал. Така нямаше да й се налага да се занимава с глупости.

Въпреки това някъде дълбоко в себе си Кори беше разстроена. Разочарована. Дори тъжна. Трябваше да признае, че въпреки всичко й се искаше да го види — ако не за друго, поне само за да го попита направо защо я е изоставил, защо я е зарязал на милостта на майка й, за която много добре е знаел, че е една впиянчена кучка. Трябваше да има някакво обяснение за това — както и за всички писма и пакети в гардероба. Или най-малкото се надяваше да е така.

Отиде в кухнята, пусна чешмата, остави ръждивата вода да се изтече, наля една чаша и я изпи. Значи баща й беше беглец. Къде можеше да е отишъл?

Още докато си задаваше въпроса, Кори осъзна, че знае отговора.