Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (34) (Два гроба)

30.

Пладне. Докторът беше дошъл и си бе отишъл, стаята беше притихнала и тъмна, завесите спуснати, а момчето, изкъпано и почистено от мръсотията, спеше. В ъгъла на малкото помещение седеше неподвижна потънала в сянка фигура, чието бледо лице се рееше в сумрака като някакво привидение.

Момчето се размърда, обърна се и въздъхна. Беше спало в продължение на осемнайсет часа. Едната му ръка лежеше върху завивките, закопчана с белезници за металната рамка на леглото.

Нова въздишка, после в тъмното се появи блясък — блясъкът на отворено око. Момчето отново се обърна неспокойно и най-сетне вдигна глава. Огледа се и вниманието му се насочи към фигурата в ъгъла.

Дълго време двамата се взираха един в друг в тъмното. Накрая момчето прошепна:

— Вода?

Фигурата мълчаливо се изправи, излезе от стаята и се върна с чаша вода и сламка. Момчето посегна за нея, но движението на ръката му бе спряно от веригата. То я погледна изненадано, но не каза нищо. Пендъргаст му поднесе чашата и момчето пи.

Когато приключи, то отново отпусна глава на възглавницата.

— Бла… благодаря.

Гласът му бе слаб, но вече не бълнуваше. Отново мислеше рационално. Температурата бе спаднала, антибиотиците си вършеха работата. Дългият сън явно му се беше отразил добре.

Последва ново продължително мълчание. Накрая момчето вдигна окованата си китка и попита:

— Защо?

— Знаеш защо. Искам да знам едно нещо. Защо дойде тук?

— Защото… ти си баща ми.

— Баща — повтори Пендъргаст, сякаш изричаше дума на чужд език. — И откъде знаеш това?

— Чух… разговор. За теб. Пендъргаст. Моят баща.

Пендъргаст не отговори. Накрая момчето отново се размърда в леглото.

— Те… знаят ли, че съм тук? — Говореше несигурно, със странен акцент, отчасти немски, но омекотен от мелодичност, която звучеше като португалска. Лицето му, вече чисто, бе толкова бледо и деликатно, че под кожата можеха да се видят сините вени. Под очите му имаше тъмни кръгове като синини, а тънката коса бе полепнала по черепа му, влажна от пот.

— Ако имаш предвид полицията — каза Пендъргаст с глас, студен като сух лед, — не съм им съобщил. Все още.

— Не полицията… — произнесе момчето. — Те.

— Те?

— Другите. Моят… моят брат.

Думите му бяха посрещнати с пълно мълчание. Накрая Пендъргаст каза със странен глас:

— Твоят брат ли?

Момчето се закашля и се опита да седне.

— Още вода, моля?

Пендъргаст извади пистолета си 45-и калибър и го остави извън обсега на момчето. Отиде при него и му помогна да се надигне с помощта на допълнителни възглавници, след което му даде още вода. Този път момчето пи жадно и пресуши цялата чаша. После каза:

— Гладен съм.

— Ще бъдеш нахранен, когато му дойде времето — отвърна Пендъргаст, върна се на мястото си и прибра пистолета под сакото си. — И тъй — говореше за твоя… брат?

— Да. За моя брат.

Пендъргаст го изгледа нетърпеливо.

— Разкажи ми за този брат.

— Той е Албан. Ние сме… близнаци. Нещо като близнаци. Той извършва убийствата. Той ме реже. Смята, че е lustig. Забавно. Но аз избягах. Той преследва ли ме? — В гласа му се промъкна страх.

Пендъргаст се изправи, слабата му фигура бе като призрак в полутъмната стая. Отиде до завесата на прозореца, обърна се.

— Да видим дали съм разбрал правилно — тихо рече той. — Имаш брат близнак, който убива хора в нюйоркски хотели. Той те държи в плен и отрязва части от тялото ти — парче от ухото, пръсти от ръката и крака, след което ги оставя на местопрестъпленията.

— Да.

— И защо дойде при мен?

— Ти си… баща ми. Нали? Албан… казва така. Той говори много за теб с другите. Не знаят, че слушам. Или че разбирам.

Пендъргаст остана абсолютно неподвижен и дълго не каза нищо. След това се върна при стола и се отпусна в него, сякаш изпитваше болка.

— Може би — рече той и докосна чело с бледата си ръка, — може би е по-добре да започнеш от самото начало. Разкажи ми всичко, което знаеш. Къде си роден, при какви обстоятелства, кой е брат ти Албан и какво правите двамата в Ню Йорк.

— Ще опитам. Не знам много.

— Направи всичко по силите си.

— Роден съм в… Бразилия. Наричат мястото Нова Годои.

Пендъргаст замръзна.

— А майка ти е…?

— Никога не съм виждал майка си. Албан е добрият близнак. Аз съм… лошият.

— А как е името ти?

— Нямам име. Само добрите близнаци получават имена. Аз съм… Четирийсет и седем.

— Какви са тези добри и лоши близнаци? Какво означава това?

— Не зная как се получава. Не точно. Добрите близнаци получават всичко добро, а лошите — всичко лошо. Добрите близнаци ходят на училище, спортуват, тренират. Ядат добра храна. Ние… работим на полето.

Пендъргаст бавно се изправи, подобно на сянка, растяща в безмълвно изумление.

— Значи градчето Нова Годои е пълно с близнаци?

Младежът кимна.

— И твоят близнак, Албан, е онзи, който извършва убийствата?

— Той… обича да го прави.

— Защо убива?

Момчето сви рамене.

— И ти си избягал? Как?

— Мислят ме за по-глупав, отколкото съм. Заблудих ги, успях да се измъкна. — Момчето изхлипа. — Надявам се да не са ме проследили.

— Къде те държаха?

— Беше… под земята. Имаше дълъг тунел, стар, много хладен. Държаха ме в… гигантска пещ, студена, голяма като стая. Мръсни тухли, мръсен под. Голяма метална врата. Последния път… забравиха да я заключат.

— И после?

— Избягах и продължих да бягам.

— Как ме намери?

— Чух ги да казват, че живееш на скъпо място. Дакота. Разпитах. Един човек ми каза, помогна ми, качи ме в жълта кола. Даде ми това. — И той посочи няколкото смачкани банкноти, които госпожица Ишимура бе намерила в джоба на джинсите му.

Момчето замълча. Пендъргаст пъхна ръка в джоба си, извади ключ и свали белезниците от китката му.

— Съжалявам. Разбрал съм погрешно.

Момчето се усмихна.

— Не ми пука. Аз… свикнал съм.

Пендъргаст натисна един бутон до вратата и секунди по-късно се появи госпожица Ишимура. Пендъргаст се обърна към нея и заговори енергично:

— Ще бъдете ли така добра да приготвите пълна американска закуска за нашия гост? Яйца, наденица, препечен хляб, портокалов сок. Благодаря.

Обърна се отново към момчето.

— Значи някой те е качил на такси? Колко дълго пътува?

— Много дълго. Минахме покрай много, много коли.

— Какво си спомняш от пътуването ти? Прекосихте ли някакви мостове, минахте ли през тунели?

— Прекосихме голям мост над река. — Момчето поклати глава. Толкова много сгради, толкова високи.

Пендъргаст веднага вдигна домофона.

— Чарлз? Относно таксито, докарало момчето. Трябва ми номерът му. Прегледайте записите на охранителните камери и ми го съобщете веднага. Благодаря. — Затвори и се обърна към момчето, което лежеше в леглото и изглеждаше толкова изгубено, така объркано и уязвимо.

— Да видим дали съм разбрал всичко, което ми разказа. Ти и брат ти сте близнаци, родени и израснали в Бразилия. Явно сте част от някаква програма. В нейните рамки той е получил всичко хубаво, целия добър генетичен материал, като по някакъв начин е оставил нежелателния на теб, така да се каже. Прав ли съм?

— Казват, че ние сме бунище. Боклук.

— И всички вие имате номера. Ти си Четирийсет и седем.

— Четирийсет и седем.

— Значи сте много.

Младежът кимна.

— Бихте ли дръпнали завесите? Моля. Искам да видя светлина.

Пендъргаст отиде до прозореца, дръпна завесите и пусна в стаята косите жълти слънчеви лъчи на ранната зима, осветяващи покритите с плочи покриви, капандури, фронтони и кулички на прочутата жилищна сграда. Момчето се обърна с благодарност към светлината, която падаше върху бледото му лице.

— Първото, което трябва да получиш, е име — меко каза Пендъргаст. — Истинско име.

— Не зная как да се нарека.

— Тогава аз ще ти дам име. Какво ще кажеш за… Тристрам?

— Много ми харесва. А аз мога ли да те наричам… татко?

— Да — отвърна Пендъргаст. — Да. Наричай ме… — запъна се на думата — татко.