Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (58) (Два гроба)

54.

Кори Суонсън излезе от бараката и тръгна по прекия път през хребета и надолу по лъкатушещата пътека към шосето. Беше оставила баща си изпълнен с безпокойство, бълващ непрекъснат поток ненужни съвети, предупреждения и какви ли не предположения, ако едно или друго не мине според замисъла. Цялото му бъдеще зависеше от това тя и Фут да свършат работата — и двамата го знаеха.

Гората беше студена и пуста, голите клони на дърветата потракваха един в друг под засилващите се напори на вятъра. Приближаваше буря с обещание за дъжд, а може би дори за киша. Кори адски се надяваше времето да се задържи, докато успеят да стигнат до полицията и да ги накарат да атакуват автокъщата. Погледна си часовника. Осем сутринта. Оставаха два часа.

Пътеката излезе на пътя и тя успя да различи магазина на Франк на около километър и половина надолу с неговата занемарена неонова реклама на „Будвайзер“, която примигваше нещастно. Тръгна бързо натам, като вървеше по банкета. Когато приближи, забеляза през прозорците, че сутрешната тълпа вече се е събрала на кафе и цигари. Пое дълбоко дъх и бутна небрежно скърцащата врата.

— Какво да бъде? — попита Франк, като се поизпъчи и направи неуспешен опит да глътне шкембето си.

— Кафе, ако обичаш.

Тя седна на една масичка и отново си погледна часовника. Осем и четвърт. Фут щеше да пристигне най-късно в осем и половина.

Франк й донесе кафето със сметана и захар. Три пакетчета захар и три дози сметана направиха противната напитка горе-долу поносима. Кори го изгълта и протегна чаша за още.

— Времето си го бива — каза Франк, докато й наливаше. — Да.

— Как се справяте с татко ти там горе?

Кори скъса още три пакетчета захар и изсипа съдържанието им в чашата, след което добави сметаната.

— Добре. — Не откъсваше поглед от дебелото стъкло на прозореца, гледащ към паркинга и колонките за бензин.

— Ловният сезон започва след няколко дни — каза Франк, който бе преминал на приятелски режим, готов да дава съвети. — В района на Лонг Пайн се събират доста ловци. Не забравяйте да носите оранжево.

— Ясно — рече Кори.

Появи се кола — движеше се малко по-бързо от необходимото — и спря с лек писък на спирачки. „Ескалада Хибрид“ със затъмнени стъкла — колата на Фут. Кори рязко стана, хвърли няколко банкноти на масата и излезе. Фут отвори окаляната предна врата и тя се вмъкна в приятно миришещото на кожа купе. Фут беше с обичайния си безупречен костюм, но изглеждаше напрегнат. Потегли още преди да е успяла да затвори вратата и излезе на пътя със свистене на гуми.

— Обадих се на полицията в Алънтаун — каза той, докато набираше скорост. — Обясних им всичко. Отначало бяха скептични, но успях да ги убедя. Очакват ни и са готови да се задействат с разрешителното, ако им хареса онова, което им покажа. Ще го харесат.

— Благодаря.

— Няма защо да ми благодариш. Просто защитавам себе си. И мисля, че татко ти е бил натопен.

Той ускори още, като поглеждаше детектора за радари, закрепен за огледалото. Вече летяха по пътя, а дърветата профучаваха покрай тях. Фут караше умело и гумите изсвистяха недоволно, когато взе завоя.

— Ох, мамка му — рече Кори. — Току-що пропусна отбивката за Шосе деветдесет и четири.

— По дяволите, вярно. — Фут намали и отби към банкета, за да направи обратен завой. Погледна я. — Хей, сложи си колана.

Кори посегна зад себе си да измъкне колана — закопчалката беше успяла да се напъха между седалките. Докато го правеше, долови зад себе си някакво движение и понечи да се обърне, но желязна ръка я сграбчи през шията и поднесе към лицето й парче плат, от което се носеше задушливата миризма на хлороформ.

Но тя беше готова.

Стисна дръжката на макетния нож, който бе скрила в ръкава си, замахна рязко и поряза дълбоко месестата част на дланта на Фут, като в същото време се извъртя. Фут изрева от болка, пусна парцала и сграбчи ранената си ръка. Кори се обърна към него и опря острието на ножа в гърлото му.

— Пипнах те.

Фут не отговори. Продължаваше да стиска порязаната си ръка.

— За такава идиотка ли ме смяташе? — попита тя и притисна острието още повече в гърлото му. — Може и да си заблудил баща ми с глупостите за работническата класа и тъй нататък. Но не и мен. Набелязах те от самото начало. Единственият честен дилър във фирмата, дрън-дрън. Всичко беше прекалено хубаво и спретнато, за да е истина. А онази дивотия с находката в сейфа за извършената услуга? Как ли пък не!

Бързо, преди да е успял да се окопити. Кори опипа джобовете на палтото и панталона му, намери едрокалибрен револвер, извади го, насочи го към него и изсъска:

— И какво става в действителност?

Фут дишаше тежко.

— Какво мислиш? Схема. Нещо много по-сладко от вдигането на няколко процента тук-там. Мога да включа теб и баща ти.

— Да бе. Баща ми сигурно е започнал да надушва, че има нещо гнило. И затова си го натопил. — Тя посочи с оръжието. — Знам, че най-вероятно си разбрал къде е бараката му. Сигурно си дошъл по-рано, огледал си се и си ме видял да излизам на пътя. — Пое дълбоко дъх. — А сега ще стане следното. Караш нагоре към бараката. Ще държа револвера насочен към теб през цялото време. Първо ще разкажеш цялата история на баща ми. После ще се обадим на полицията. И ще им разкажеш и на тях. Ясно?

За момент Фут остана напълно неподвижен. После кимна.

— Добре. Карай бавно. И никакви приумици, или ще те гръмна. — Истината бе, че Кори не беше стреляла никога през живота си. Но Фут не знаеше това.

Държеше се настрана от Фут с насочено към него оръжие, докато той потегли отново по пътя и зави към Лонг Пайн. В купето цареше пълно мълчание, докато караха нагоре по серпентините.

На трийсетина метра от завоя за бараката тя му направи знак с револвера.

— Спри тук.

Фут спря.

— Изключи двигателя и слез.

Фут се подчини.

— А сега тръгни към бараката. Ще вървя зад теб. Знаеш какво ще се случи, ако опиташ някоя глупост.

Фут я погледна. Лицето му бе ужасно бледо, плувнало в пот въпреки студа. Бледо и гневно. Той тръгна към бараката. Сухите клонки пращяха под краката му.

Кори беше сгорещена от притока на адреналин и сърцето й биеше плашещо бързо. Но беше успяла да запази гласа си спокоен и да скрие треперенето си. Непрекъснато си повтаряше, че е била и в по-лоши ситуации — много по-лоши. „Спокойно — каза си. — Бъди спокойна и накрая всичко ще бъде наред“.

Тъкмо стигнаха до бараката, когато Кори чу ключалката да изщраква. Вратата се отвори внезапно и удари Кори по китката. Тя извика от болка и изпусна оръжието.

Баща й стоеше на прага и местеше поглед от Фут към нея и обратно.

— Кори? — объркано рече той. — Чух шум. Какво правите тук? Нали отивахте в града…

Кори скочи към оръжието, но Фут се оказа по-бърз. Сграбчи револвера, като в същото време грубо я изблъска назад. Джак Суонсън се взираше неразбиращо в оръжието, докато Фут го вдигаше към него. В последния момент Джак се хвърли към гората зад бараката, но револверът изтрещя и ако се съдеше по начина, по който се сгърчи тялото на баща й, Кори можеше да каже, че куршумът е улучил целта си.

— Копеле мръсно! — изкрещя тя и се обърна към Фут с вдигнат нож. Фут обаче рязко се извъртя към нея, фрасна я с дръжката на револвера в слепоочието и светът изведнъж се изключи.

Дойде на себе си бързо и умът й се проясни. Ръцете и краката й бяха закопчани с пластмасови белезници и бе хвърлена безцеремонно на задната седалка на колата на Фут, лежеше на една страна.

Зачака, непоносимо напрегната, като се мъчеше да се освободи и се вслушваше. Беше планирала толкова внимателно всяка стъпка — и всичко отиде по дяволите само за петнайсет секунди. Какво щеше да прави сега? Какво щеше да се случи? Господи, вината бе изцяло нейна. Трябваше да иде в полицията, вместо да се опитва да се справи сама, но се страхуваше, че те просто ще арестуват баща й…

И тогава чу още изстрели — два, един след друг. Последва тишина. Наруши я порив на вятъра, който залюля клоните на дърветата и те започнаха да се блъскат, блъскат, блъскат един в друг.