Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (56) (Два гроба)

52.

През прозореца на малката барака се виждаше как сутрешната слана блести по земята и клонките на околните букове. Немощните лъчи на слънцето проникваха през завесите, а добре заредената печка излъчваше приятна топлина. Джак се суетеше около нея с тиган в ръка. До него имаше тава с цвърчащ бекон.

Той се обърна.

— Специалните палачинки с боровинково сладко на Джак идват.

— Дай да ти помогна — каза Кори и понечи да стане.

— Не, не! — Джак се обърна. Престилката му беше цялата изпоцапана. Не го биваше особено като готвач, помисли си Кори. Но пък можеше да каже същото и за себе си.

— Аз командвам парада, ти просто стой там. — Без да пита, той грабна кафеника и напълни отново чашата й.

— Не ми харесва да седя със скръстени ръце.

Джак се усмихна.

— Свиквай.

Кори отпи глътка кафе. Беше пристигнала вчера със следобедния автобус, увери се, че никой не я следи, и измина пеша пътя от заведението на Франк до бараката. Баща й беше нелепо радостен да я види. Тя му разказа подробностите от разследването си и той много се развълнува.

— Значи е вярно, че Чарли не скубе клиентите? — попита Кори. Чарли изглеждаше достатъчно убедителен по другите въпроси, но на нея още й беше трудно да повярва, че един дилър на автомобили може да бъде толкова честен.

— Никога не съм го хващал да го прави — отвърна Джак. — Веднъж дъртият Рико го привика в офиса, остави вратата отворена и го направи на пух и прах, че не участва в програмата. Каза, че „подронвал високия дух“. — Джак се разсмя. — Можеш ли да повярваш? Честността подронвала духа.

— Тогава защо не са го разкарали, щом не им играе по свирката?

— Чарли го бива в продажбите. — Джак сипа смес за палачинки в тигана и се чу приветливо съскане.

Кори започваше да проумява нещо. Проблемът на баща й не беше нечестността му, а точно обратното — една непреклонна, твърда честност, граничеща със самодоволство. Беше научила от него, че го изхвърлили от предишната му работа (като продавач на стереоуредби), защото отказал да участва в някакви трикове при продажбите. Тогава той също заплашил да се обърне към Бюрото за по-добър бизнес. Поради подобни причини не успял и в попрището на застрахователен агент.

Кори го гледаше как се суети около печката и неволно се замисли как би постъпила самата тя в същата ситуация. Дали щеше да се включи в схемата с кредитните измами? Най-вероятно не, но беше абсолютно сигурна, че няма да се обърне към блюстителите на закона заради нещо толкова дребно като надуването на цената с един-два процента. Компаниите за кредитни карти, банките и ипотечните фирми погаждаха подобни номера по милион пъти на ден. Сигурно просто щеше да напусне работа.

Отново се зачуди дали наистина е замесена от полицейско тесто. Просто нямаше инстинктите на човек, който ще изпита удовлетворение от това да накаже злосторниците. Как ли го правеше Пендъргаст?

Джак преобърна театрално палачинката.

— Гледай само.

Палачинките наистина бяха идеално златисти, мъничките диви боровинки оставяха възхитителни на вид пурпурни петна. Може пък в крайна сметка да го биваше за готвач.

— Към това върви истински кленов сироп — заяви Джак и вдигна бутилката. — Значи Чарли има приятел актьор, който ще се появи в автокъщата със записващо устройство. Страхотно. Самият аз трябваше да се сетя.

— Записът няма да бъде допуснат като доказателство.

— Може би. Но е достатъчно само да започнат да си пъхат носовете и да задават въпроси и кирливите ризи ще излязат наяве. Идеята е добра. Много добра.

Мобилният телефон на Кори иззвъня. Тя го извади.

— Чарли звъни. — Отговори, като превключи на спикърфон.

— Кори — задъхано рече Чарли. — Няма да повярваш. Направо невероятно. Заковахме ги. Няма да има нужда от моя приятел. Разполагам с димящо оръжие. Доказателство, че са насадили баща ти.

— Какво? Как?

— Вчера, след като ти си тръгна, Рико и момчетата проведоха работна среща. Мен ме изключиха. След срещата всички отидоха в „Синята гъска“, сигурно да поговорят за взлома, и ме оставиха сам в автокъщата до края на работния ден.

— И какво?

— Дъртият Рико е вадил нещо от сейфа за срещата и забравил да го затвори. Вратата беше открехната. Надникнах вътре, просто не можех да пропусна възможността. И намерих плик с пари в брой, някъде към десет хилядарки, с бележка до някой си Лени Отеро. Към плика имаше отчет от въпросния Отеро, написан на ръка, в който подробно се описват разходите и таксите за някакъв „проект“, който изпълнил неотдавна.

— Какъв проект?

— Да натопи Джак Суонсън за обира на банката.

— Пише ли го? — Кори не можеше да повярва на ушите си.

— Майка му стара! — възкликна Джак, скочи от стола си и удари юмрук в отворената си длан.

— Кой беше това, баща ти ли? — попита Фут.

— Да. На спикърфон съм.

— Добре. Както и да е, не е написано точно така — не с толкова много думи, разбира се. Отчетът е малко завоалиран, без да споменава никакви имена или друго, но когато го прочетеш целия, нещата са ясни като бял ден. Накрая Отеро дори моли Рико да изгори съобщението. Направо димящо оръжие, казвам ти.

— Това е страхотно! — обади се Джак. — Какво направи с него?

— Трябваше да го оставя вътре, но го снимах с телефона си. Снимките са в джоба ми. Така че вижте, ето какво трябва да направим. Отиваме направо в полицията, даваме им снимките и ги караме да сложат веднага ръка на сейфа — наистина веднага. Автокъщата отваря в десет, след три часа. Остава само да се надяваме Рико да не цъфне пак по-рано. Кори, двамата с теб трябва да идем колкото се може по-скоро при ченгетата, за да получат разрешително да обискират сейфа. Знаем, че документът ще бъде вътре най-малкото до десет часа. Но ако се забавим, кой знае — в единайсет Рико може да се е разплатил и да е изгорил бележката. Така ще останем с празни ръце.

— Разбирам — каза Кори. Джак беше плътно до нея, лицето му беше напрегнато.

— Виж, Кори, ще дойда да те взема. Трябва да идем заедно. Двама служители на Рико ще изглеждат по-убедително от един.

— Да, но…

— Кажи му къде сме — каза Джак. — Можеш да му се довериш.

Тя поклати глава.

— Далеч ли сте? — попита Фут.

— На малко повече от час с кола, но…

— Толкова далеч? По дяволите. Виж, знам, че не искаш да издаваш къде се крие баща ти, но това не може да чака.

— Добре. Ще те чакам. В Олд Фаундри, Ню Джърси, в селския магазин. Ще съм там след един час.

— Как ще стигнеш дотам, щом нямаш кола?

— Не се безпокой за мен, бараката не е много далеч. Ще те чакам.

Тя затвори. Джак я сграбчи в прегръдката си и възкликна:

— Страхотно! После изражението му внезапно се промени, защото малката постройка се изпълни с парлив дим. — Ох, по дяволите! Изгорих палачинките!