Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (79) (Два гроба)

75.

Полковник Суза чу стона, обърна се и насочи лъча на фенерчето към войника. Човекът стискаше тежкото острие, като се взираше изумено в него, след което бавно се свлече на земята.

— Прикрийте се! — каза Пендъргаст и приклекна.

Суза се дръпна до стената, а Пендъргаст освети прохода с фенера си и огледа стените, тавана, тъмните килии и изгнилите врати. През тунела се носеха струйки мъгла, осветени от тънкия лъч. Пълна тишина, нарушавана единствено от звука на капеща вода. Лъчът мина по окования скелет; към черепа все още бе прикрепен кичур дълга черна коса.

— Nossa Senhora^[1] — прошепна полковникът. Погледите им се срещнаха. Суза отново бе смутен от светлите очи на Пендъргаст, които сякаш светеха в мрака. Усети, че долната му устна трепери, и се опита да се овладее. Не можеше, все още не можеше да си помисли колко лошо бе провалил мисията. Синът му Тиаго не бе продумал нито дума от катастрофата насам. Суза не можеше да събере сили да срещне погледа на сина си… но го чувстваше. Да, чувстваше върху тила си натиска му, страха и неодобрението, сякаш бяха нещо осезаемо.

Приклекнал, чакащ неизвестно какво, без да има представа какво да правят по-нататък, полковникът гледаше как Пендъргаст се пресяга и докосва врата на поваления му войник, за да провери пулса. Агентът постоя така за момент, после погледна Суза и едва доловимо поклати глава. За полковника това бе като нов удар с нож. Да изгуби тези хора, толкова много добри хора… но сега не беше време да мисли за това.

Пендъргаст внимателно взе окървавения нож от ръцете на мъртвия войник и го огледа, след което го затъкна в колана си. Суза видя, че е стар нацистки нож с широко дебело острие, труден за хвърляне, но достатъчно тежък да пробие гръдния кош и да стигне до сърцето.

Полковникът отново се заслуша и остана изненадан, дори изумен, че не може да чуе и види нищо в мрака. Сякаш ножът просто се беше материализирал в гърдите на войника.

Никой не продумваше и не помръдваше. След няколко секунди Пендъргаст предпазливо се изправи, разваляйки ужасната магия. Даде знак на останалите да го последват и продължи по тунела. Полковникът покриваше тила със сина си. Двамата не се поглеждаха. Неясно как Суза беше предал командването на този цивилен и сега не можеше да се съвземе достатъчно, за да си върне ролята. Бяха четирима срещу цяла крепост обучени нацистки бойци. Какво ги очакваше в следващия момент? Суза отново пропъди ужасните мисли. Дали Пендъргаст имаше някакъв план? Грингото беше толкова мълчалив, така странен.

Тунелът започна да се спуска и въздухът ставаше все по-зловонен; подът се покри, с вода, която ставаше все по-дълбока, и накрая бяха принудени да газят в нея. Мъглата се сгъсти и дъхът им само добавяше още влага към и без това ужасно влажния въздух. Шумът от придвижването им отекваше тихо в тунела. В един момент Пендъргаст им направи знак да спрат и всички замръзнаха в зловонния въздух, напрегнали слух, но не чуха никой да ги следва във водата.

Тунелът продължаваше напред и нивото на водата постепенно се покачваше. Мъртви насекоми се носеха сред боклуците; на няколко пъти минаха покрай човешки скелети от епохата на конквистадорите, приковани или частично зазидани в ниши, с разядени от времето кости. Един тлъст бял воден мокасин^[2] се плъзна покрай тях, без да им обръща никакво внимание.

Стигнаха някакво кръгло помещение, в което се събираха няколко тунела. Водата вече стигаше до кръста им. Спряха, докато Пендъргаст оглеждаше повърхността за признаци за течение, като насочи лъча надолу и пусна конец във водата. Конецът обаче образува само вълнички; нямаше абсолютно никакво движение, което да им покаже накъде да продължат.

Пендъргаст тъкмо се канеше да се обърне, когато полковникът видя как конецът внезапно се завъртя; в същото време лъчът на фенерчето му, насочен към мътната вода, освети някакво размазано петно.

— Внимавай! — извика той и в същото време войникът зад него — Тиаго — изкрещя. Полковникът рязко се обърна с фенера в ръка, но Тиаго беше изчезнал във водата. Нещо се замята под повърхността, след което борбата престана толкова бързо, колкото беше започнала. Полковникът залитна към образувалия се водовъртеж; лъчът на фенерчето освети под водата нещо, което се издигаше, издигаше… На повърхността се появи фигура. От врата й в мътната вода се разпълзяваше черно петно.

— Meu filho! — извика полковникът и сграбчи тялото. — Thiago! Meu filho! — Обърна тялото и го вдигна с нечленоразделен вик. Главата се килна назад; гърлото беше прерязано до кост, очите бяха широко отворени. — Bastardos! — изкрещя полковникът, пусна тялото и вдигна автомата си. Всичко пред него се беше размазало от обхваналата го ярост. Той натисна спусъка и започна да стреля като обезумял в мрака, целейки се във водата. Другият войник също изпадна в паника и откри огън.

— Bastardos! — отново изкрещя Суза.

— Достатъчно — тихо, но със стоманен глас каза Пендъргаст. — Спрете.

Полковникът усети ледения допир на ръката му върху рамото си и рязко спря. Целият се тресеше.

— Синът ми — отчаяно повтори той.

— Той си играе с нас — рече Пендъргаст. — Трябва да намерим изход от това място.

— Той? — извика полковникът. — Кой е той? Кой е този човек? — Яростта отново го обзе и той изрева към мрака: — Кой си ти? Quem é você?

Пендъргаст не отговори, а посочи последния оцелял войник.

— Ти. Поеми тила. — После се обърна към полковника. — Стойте плътно до мен. Трябва да продължим.

Суза последва Пендъргаст в тунела, избран поради причини, които не знаеше и за които вече не му пукаше. Американецът се движеше бързо през водата, почти като акула, и полковникът се мъчеше да не изостава. Видя как Пендъргаст вади граната, дърпа халката й и я стиска в ръка, без да пуска предпазителя.

Продължиха напред, докато не стигнаха още едно място, на което се събираха тунели — поредната опасна зона. И най-неочаквано, за огромна изненада на полковника, Пендъргаст се обърна, метна гранатата назад в тунела, от който току-що бяха излезли, и извика:

— Залегни!

Тримата се хвърлиха във водата в мига, в който експлозията запрати по тунела стена от пяна като някакво водно оръдие. След като ударната вълна отмина, ехото на взрива продължи да отеква в лабиринта от проходи.

Пендъргаст посочи един тунел.

— Откъде знаеш, че изходът е натам? — попита полковникът.

— Това е единственият тунел без ехо — отговори агентът.

Водата стана по-дълбока, но скоро покрай стената на тунела се появи каменна пътека със стъпала, водещи нагоре. Пендъргаст беше избрал правилно — това беше изходът, стар тунел, който несъмнено водеше към езерото, таен проход от и към крепостта.

— Agora eu esto satisfeito… — внезапно се разнесе глас от мъглата — отекващ, неясен, ужасен.

Полковникът приклекна, обърна се и стреля почти инстинктивно, но се чу само цъкане — пълнителят беше свършил. Той продължи да натиска спусъка, като крещеше: „Кой е там? Кой е там?“. Треперещият му глас отекваше в мъглата.

Единственият отговор бе изстрел от мрака и кратък проблясък. Последният от войниците падна във водата с гъргорещ звук.

Пендъргаст приклекна до полковника, като се прикри зад каменния перваз. Сребристите му очи сякаш пронизваха мрака.

Суза пипнешком свали пълнителя, пусна го във водата, извади друг от раницата си и се опита да го сложи с треперещи ръце. Пендъргаст се пресегна, задържа автомата и Суза най-сетне успя да зареди оръжието.

— Пестете патроните — тихо каза Пендъргаст. — Точно това иска той.

— Os fantasmas?^[3] — попита полковникът. Целият се тресеше.

— За съжаление не.

С този отговор Пендъргаст забърза нагоре. Полковникът го последва, като се хлъзгаше по каменните стъпала, стигна до тясната пътека, изтича по нея и намери прикритие в една ниша.

— Agora eu esto satisfeito… — отново каза гласът от зловонния мрак долу. Звукът беше като ледокоп, забит в ухото на полковника. Бе невъзможно да се определи посоката, от която идва тихият, но странно отекващ глас сякаш достигаше до тях от всички страни едновременно.

— Какво означава това? — прошепна Пендъргаст.

— Колко ужасно… означава „удовлетворение, задоволство…“ — Думите заседнаха в гърлото на Суза, мислите му препускаха хаотично. Не можеше да приеме онова, което се бе случило, което още се случваше. Беше попаднал в кошмар, какъвто не можеше и да си представи.

— Трябва да продължим, полковник.

Нещо в хладния глас на агента донякъде го успокои. Стиснал автомата, Суза се изправи и последва бързо движещия се Пендъргаст в прохода. Минаха покрай някакви странични канали и тунели, някои от които бълваха черна вода.

Настигна ги тих смях. Полковникът не можеше да го понесе. Всичко около него се разпадаше, светът му беше унищожен — а сега и това. Как се случваше? Кой беше този дявол?

— Você està satisfeito, Coronel? — попита гласът, този път някъде по-отблизо в мъглата. Доволен ли сте, полковник?

Сякаш светът внезапно изчезна. Полковник Суза се извъртя с рев и се втурна към гласа. От гърлото му се изтръгна див, животински вик на ярост, пръстът му се сви около спусъка и автоматът заподскача в ръцете му, запращайки трийсетте патрона в мъглата.

Пълнителят свърши и последва внезапна тишина. Суза спря, сякаш внезапно се беше събудил. Спря и зачака, зачака края, който изведнъж стана по-желан от всичко, което бе пожелавал през живота си.