Стив Мосби
50/50 убиец (8)

3 декември

17 часа и 25 минути до изгрева

13:55 часът

Марк

Стори ми се доста странно да поема свой собствен екип, нищо че беше толкова малък. Основната причина бе, че много добре разбирах как клюкарската мрежа е заработила с пълни сили. Тримата полицаи, които бяха изпратени, вероятно вече са уведомени, че това е първото ми назначение. Докато крачех към вана, където ме чакаха, тази мисъл ме потискаше и ме превърна в кълбо от нерви. Поех си дълбоко дъх. Трябваше да се държа естествено и да действам по усет. Неподправеното държание щеше да свърши работа.

За щастие, тримата полицаи, с които работех — Дейви, Рос и Белърби, — бяха решили да се държат прилично. Изслушаха ме внимателно, докато им съобщавах подробностите около случая, и набелязвах въпросите, на които да обърнат внимание. После разделих четирима ни на две двойки, като всяка щеше да поеме къщите от едната страна на улицата. Освен това им казах, че предложенията им са добре дошли, нещо, което винаги ми бе приятно да чувам в миналото. Прецених, че тези думи ще смекчат удара, който предстоеше, когато предам нареждането на Мърсър.

— Камерите ви да са непрекъснато включени.

Те ме погледнаха, сякаш бях малоумен.

— Знам, че е очевидно — продължих аз. — Знам, че е стандартна процедура, но това бе една от изричните заповеди на Мърсър.

Те се спогледаха, но поне се постараха да го сторят дискретно. Отново осъзнах, че тук стават неща, за които нямам представа, тъй като бях още нов. Този път нямах нищо против. Независимо каква бе причината, поне знаеха, че не съм аз този, който им вгорчава живота.

— Да се захващаме.

Обиколката на къщите протече както можеше да се очаква. Всички, с които разговаряхме, бяха потресени от случилото се и бяха готови да помогнат с каквото могат. По принцип животът им досега бе протекъл без подобни сътресения. Убийството не е нещо обичайно. За повечето хора то се свежда до филмите или новинарските емисии, но не се случва на съседа. Смъртта на Симпсън бе напомнила по стряскащ начин на съседите му, че това може да стане в реалния свят. Те бяха осъзнали, че също са уязвими. Научеха ли причината, поради която Кевин бе избран, щяха да успеят да се отдалечат от кошмара. Затова се стараеха да си спомнят всичко. Независимо от това нито един от тях нямаше представа защо някой би му причинил подобно нещо. На пръв поглед неговата смърт можеше да сполети всеки един. Мисълта ги тревожеше и ми се искаше да мога да ги успокоя по някакъв начин, да ги убедя, че това не е така.

Покрихме къщите по цялата улица. Само в две никой не отвори, оставихме съобщения и си отбелязахме, че трябва да потърсим обитателите им. Нито един от съседите, с които разговаряхме, не помнеше у Кевин да е имало скандали или шумни разправии, нито пък някакви проблеми. Всички казваха, че е бил симпатичен човек. Не знаеха дали има приятелка. От време на време забелязвали различни момичета, но напоследък не се мяркала нито една. През всичкото време отчаяно се опитваха да си спомнят нещо, сигурно защото ми е личало, че искам да получа нова информация.

Имаше и нещо полезно. Двама от свидетелите си спомниха, че предишния ден на улицата спрял бял ван. Първият го видял по обяд, когато бил паркирал малко по-надолу, а вторият — около осем вечерта, когато спрял пред дома на Симпсън. Нито един от двамата не бе забелязал кога е пристигнал или кога си е тръгнал, не бяха записали номера, не бяха видели нищо отличително. И това бе нещо.

На петнайсети номер, къщата точно срещу Кевин Симпсън, научихме малко повече. Жената, която живееше там, Ивон Грегъри, бе точна и ясна. Ивон бе пенсионерка и цял следобед гледала телевизия. По време на една от рекламите, някъде към пет без петнайсет, отишла в кухнята, за да си направи чай. Оттам виждала чудесно къщата на Симпсън. Така беше, защото аз веднага проверих и се облегнах и от едната, и от другата страна на мивката, за да съм сигурен, след като разказа за момичето.

— Тръгваше си от къщата. — Ивон посочи с ръка към улицата. — Спомням си, че на края на алеята се обърна и му помаха.

— Как изглеждаше? — попитах аз.

— Кестенява коса дотук. — Ивон посочи раменете. — Беше с дъждобран, носеше ръчна чанта, доколкото си спомням. Имаше слушалки на ушите.

— На колко години беше?

— Доста млада, струва ми се. Може би на вашата възраст, детектив.

Забелязах, че се шегува. Усмихнах се.

— Преди виждали ли сте я?

— О, не.

— Да си спомняте нещо друго?

Ивон се замисли.

— Стори ми се малко притеснена. Не точно притеснена. Стори ми се, че нещо я измъчва, разбирате ли? По-скоро неспокойна.

Не е ли така с всички ни? — помислих си аз.

Разполагахме с описание на автомобила и на момичето, което бе ходило на гости на Кевин Симпсън, вероятно малко преди да бъде нападнат. Нито едното, нито другото щеше да обърне случая. Все пак бях доволен и докато се връщах към централата, за да пусна доклад и да присъствам на оперативката, се чувствах обнадежден. Дори раздразнението заради прекалено подробните инструкции на Мърсър се бе разсеяло. Очевидно бе, че няма да бъда приет в екипа без резерви. Налагаше се да се докажа, а разговорите със свидетелите бяха първата стъпка.

Оказа се, че докладът ми трябва да почака. Когато се върнах в офиса, останалата част от екипа вече се бяха заели с нещо важно. Слушаха дигитален запис и бе ясно, че пред нас се разтваря близко подобие на ада.

 

 

— Слушаш ли ме внимателно? Сега ще поиграем една игра на любов.

Гласът на записа звучеше странно. Звучеше като на мъртвец, напълно безизразен, но имаше странни извивки. Сякаш говореше не на жертвата, а на себе си и от време на време си задаваше реторични въпроси.

— Става дума за теб, за Джоуди и Скот — продължи мъжът.

Мърсър щракна нервно с пръсти. Запомни имената. След това зае същата поза, в която го заварих, когато влязох. Подпря се с лакти на бюрото, допрял върховете на пръстите си, загледан напред, докато барабанеше леко с палци по устните. Стори ми се спокоен, докато на всички останали ни личеше, че сме изнервени. Саймън не трепваше; Грег бе наклонил глава на една страна и слушаше внимателно записа. Пийт бе затворил очи. За мен всяко изречение бе като пробождане в гърдите.

— Днес те наблюдавах — разказваше мъжът. — Докато беше с нея. Прочетох всичките ти имейли. Знам какво става. И двамата знаем къде е в момента, нали? Върнала се е у дома, при гаджето си.

Джоуди, помислих си аз. Кестенява коса до раменете. Приблизително на моята възраст.

— Според теб как се чувства в момента? — попита мъжът. — Мислиш ли, че изпитва чувство на вина, задето лъже Скот и прекарва деня с теб?

В отговор се чу как по тръбите потича гореща вода, която плисна във ваната. Симпсън не отговори. Представих си го потопен и завързан, като бледото му лице е пресечено от лепенка върху устата.

— Дали се радва, че се е прибрала? — продължи гласът. — Може би й се иска да е все още с теб. Да не би в момента да ти пише имейл, също като теб?

Мърсър се извърна.

— Грег?

Грег поклати глава.

— Нямаше стари имейли нито от, нито за Джоуди. Не се споменаваше и Скот. В папка „Договори“ също нямаше нищо. Сигурно убиецът е изтрил всичко.

Мърсър се намръщи. От бюрото си виждах как кракът му нервно играе.

Мъжът на записа не млъкваше.

— Въобразяваш си, че я обичаш?

Никакъв отговор.

— Нали?

Ново мълчание. Този път не се чу дори плискането на вода във ваната. Когато мъжът заговори отново, в гласа му се прокрадна разочарование, че няма отклик.

— Сега ще разберем. Правилата на играта са съвсем прости, но ти няма да си в течение. Ако Джоуди ти пусне имейл преди изгрев, ще престана да те наранявам и ще те пусна. Ако ли не…

Последва кратко мълчание, а сетне се чу скърцане. Останах с впечатлението, че мъжът се обръща, за да вземе нещо.

— Ще излея това в гърлото ти и по лицето ти и ще те подпаля. Кимни, ако разбираш.

Последва ново мълчание.

— Казах да кимнеш, ако ме разбираш.

Симпсън започна да се мята във ваната и водата се разплиска навсякъде. Не виждах какво става, но знаех, че убиецът е пръснал газ за запалки по жертвата, за да подчертае намеренията си.

— Така вече е по-добре.

Чу се ново скърцане.

— Постарай се да се държиш спокойно. Предстои ни да говорим за много неща.

Записът продължи още няколко секунди, след това прекъсна.

Грег се обърна към мен.

— Екипът ми работи по компютъра на Симпсън — обясни той. — Откриха два аудиофайла, записани на десктопа. Този беше първият.

— Пусни втория — нареди тихо Мърсър.

Всички го погледнахме. Той бе навел глава в дланите си, които засенчваха изражението. Кракът му бе отпуснат спокойно. Нямаше защо да бърза. Предполагаше какво ще има на втория файл — всички се досещахме, — но имахме нужда да се уверим. ККЛ не бяха записали обаждането от тази сутрин, на което се чуваха ужасните писъци, но аз разбрах, че сигурно ще ги чуем. Не горях от нетърпение.

— Добре.

Грег кликна два пъти и записът се включи.

— Много съжалявам — чу се мъжки глас. — Надявам се, разбираш колко си глупав. Тя не заслужаваше абсолютно нищо от онова, което правеше за нея.

Замълча.

— Разбираш ли?

Последва хаотичен шум — отчаяно плискане и приглушени викове.

— Ако това ще те утеши, Джоуди и Скот са една от двойките ми. По-късно ще ги посетя и те също ще поиграят. Само че ние с теб не сме приключили.

Усетих, че сърцето ми бие до пръсване. Потрих брадичка с ръка и ми се стори, че офисът ме притиска отвсякъде.

— Представи си я сега. Представи си как спи спокойно в прегръдките на гаджето си.

Водата във ваната отново се разплиска.

— Шшшт — чу се гласът на мъжа.

Сигурно бе освободил устата на Симпсън, защото най-сетне чухме гласа му. Прозвуча пискливо, зареден с паника. Молеше се, умоляваше мъчителя си да не го убива, ала говореше толкова бързо, че думите бяха почти неразбираеми. Потокът думи пресекна почти веднага, заменен от ужасно гъргорене. Чух как някаква течност се изсипва по лицето и попада в устата му. На записа ехтеше кашлица и накъсани глътки въздух.

Проряза ме болка само докато слушах. Нищо не бе в състояние да ме подготви за всичко, което бях чул досега. Всеки звук ми причиняваше душевна мъка. Все едно че бях съучастник. Не можех да си намеря място.

Затворих очи, бях потресен, когато чух щракването на запалка.

Може би очаквах да чуя някакво пссст, но нямаше никакъв звук. Мигът, в който Симпсън се подпали, стана ясен по писъците му. Странно, но тогава повечето звуци се изгубиха. Той се давеше от пламъка и успяваше да изрази болката и шока с тънък вой, преди съвсем да остане без въздух. Представих си как се свива гърлото му. Пламъците прогарят и спичат дробовете му, сякаш са от тънка хартия. Това бе най-ужасното нещо, което бях чувал.

Понеже знаех какъв е резултатът, искаше ми се Симпсън да умре бързо. Само че той бе жив и не владееше положението. Тялото му отказваше да се предаде, бореше се с желаната смърт. Убийството му сякаш се проточи безкрайно дълго.

През всичкото време се долавяше друг, по-тих звук. Някакво нечовешко съскане, което не успях веднага да определя откъде идва. Беше убиецът.

Потръпнах.

Докато жертвата умираше, този човек се бе надвесил над него и записваше събитието с дигитална камера. Най-вероятно отворил уста и оголил зъби, за да поеме дима и мириса на горящия Кевин.

Сякаш със зловещата си усмивка изтегляше късче по късче душата на Симпсън.

Отворих очи и погледнах останалите от екипа. Всички бяхме чули записа и лицата им отразяваха същите чувства, завладели и мен. Също като мен и те не можеха да повярват на изслушаното. Бяха ужасени. Всички, освен Мърсър. Не виждах лицето му, защото се бе навел над бюрото. Беше стиснал ръце пред себе си, сякаш се молеше.

Шумът продължаваше, стихваше постепенно, докато най-сетне, слава богу, записът свърши. След това тишината в офиса ми се стори оглушителна. В първите няколко секунди всички мълчаха, никой не смееше дори да помръдне. И тогава Мърсър се отпусна бавно назад. Сякаш току-що се бе събудил.

— Имате пет минути — разпореди се той.

 

 

Излязох пръв, за да глътна малко леден зимен въздух. Студът ме блъсна в лицето. Дъждът беше спрял, ала небето си оставаше надвиснало сиво. Поривите на вятъра ме пронизваха. Шумоляща смачкана опаковка профуча покрай мен и аз потръпнах. В прогнозата за времето съобщиха да очакваме сняг и по всичко личеше, че няма да бъдем разочаровани. Въпреки че бях с палто, целият се разтреперих. Това по-скоро се дължеше на отровата на неизразходвания адреналин. Имах чувството, че мога да тичам безкрайно дълго. Де да можех наистина.

Смъртта е едно от най-великите табута. Виждал бях достатъчно трупове досега и те бяха наистина ужасни. Колкото и зле да е било преди това, ставах свидетел на крайния резултат. Усещах и тъга, и безсилие, но човекът вече бе мъртъв. Не ми се налагаше да се сблъсквам с безумния процес, по време на който човешко същество, също като мен, е смазано, разбито и превърнато в празна черупка.

Нямаше как да не се сетя за Лиз. Не исках да мисля за нея, просто не можех да си го позволя, не и в този момент. В случая ми бе трудно да се концентрирам само върху крайния резултат — че тя бе мъртва и нямаше да се върне никога. Умът ми неконтролируемо се плъзна към ужаса, който е преживяла. Какво ли й е минавало през главата, докато животът й се е изплъзвал?

Тръснах глава и насочих съзнанието си отново към Кевин Симпсън.

Пет минути ли каза?

Дори след пет безкрайни години ужасният запис нямаше да се заличи в главата ми.

 

 

Налагаше се да се справя за петте минути.

При влизането ми в офиса всички бяха мрачни, но успели да възвърнат силите си на професионалисти. Всеки от нас бе изтласкал чувствата си, породени по време на записа. Може би, за да ги анализира по-късно, може би, за да ги забрави завинаги. Отново ми се стори, че Мърсър е успял да се разграничи от всичко. Когато се върнах, го заварих зареял поглед в пространството. Не личеше да изпитва силно вълнение. Това сигурно се дължеше на опита му. Запитах се дали някога ще стана като него. Да мога да се абстрахирам от ужасните факти и да разглеждам всеки случай като загадка, която трябва да бъде разрешена. На пръв поглед шефът ми изглеждаше безчувствен, но не се съмнявах, че в действителност преживяваше всичко като останалите. Това бе неговият начин да се справи със ситуацията — като се съсредоточи над разплитането на случая и залавянето на убиеца.

Грег започна пръв.

— Както вече казах, нямаме никакви сведения нито за Джоуди, нито за Скот…

— Убиецът спомена имейли — прекъсна го Мърсър. — Значи съществуват.

— Да, и ако ги е изтрил, може да успея да ги възстановя. Това зависи колко прецизен е бил. Ще пробваме, но не бива да разчитаме да ги открием в компютъра.

Мърсър се намръщи.

— От записа личи, че въпросната Джоуди, която и да е тя, е имала връзка със Симпсън. Ако не успеем да я открием, и нея, и гаджето й навреме, убиецът ще го направи. Стига вече да не се е добрал до тях.

— Разполагаме с описание — намесих се аз.

Той веднага се врътна към мен.

— Казвай.

Обясних за Ивон Грегъри. Предадох подробно всичко, което ми бе разказала за момичето, което си тръгвало от дома на Симпсън — вероятно Джоуди. Била към края на двайсетте, кестенява коса, чанта, слушалки. Очевидно информацията не бе достатъчно точна, за да ни свърши работа, и аз го усетих, докато говорех. След като изслушах записа, вече не бях толкова доволен от постигнатия резултат. Накрая описах и белия ван и Мърсър закима, сякаш очакваше да чуе тази подробност. Прекъсна ме, преди да довърша.

— Пътни камери? — обърна се той към Грег.

— Най-близката е на главния път. — Пое си дълбоко дъх. — Не е хванала кога е завил по улицата на Симпсън, но ще огледаме по-подробно.

— Това е задача номер едно. Открий всички бели ванове, които са минавали там между осем и девет същата сутрин. Провери и снощи, между четири и половина и пет и половина, за да се опитаме да открием момичето. На всяка цена трябва да я открием.

Грег мълчеше.

— За какво се замисли? — попита Мърсър.

Грег се въртеше на стола, също както в къщата на Симпсън сутринта. Стори ми се унесен.

— Още не съм убеден — заяви той.

Мърсър разпери ръце, сякаш всичко бе очевидно и не разбираше колебанията на компютърния спец. За мен нищо не бе ясно, но имаше неща, с които не бях запознат.

— Подписът е налице — рече Мърсър. — На местопрестъплението се появява бял ван. Играта също е налице. Мъчения. Независимо как изглежда началото, имаме втора жертва.

— Не отричам, че има прилики.

— А какво?

Грег въздъхна и аз се учудих на това открито несъгласие. Тук Мърсър ръководеше нещата и според мен другият трябваше да направи каквото му е наредено. Очевидно имаше съмнения, но след малко взе окончателно решение — майната му!

— Опитвам се да кажа, че белите ванове се срещат под път и над път. Момичетата са на всяка крачка. Подписът е голямо изкушение, да, така е, споменава се и играта. Всичко останало е различно. — Той отброяваше на пръсти. — Убиецът го е държал във ваната. Момичето си е тръгнало вчера следобед и не е действаща фигура в играта… — Нямаше повече пръсти, затова се облегна назад. — Нещата са различни.

— Разбира се, че са различни. Минали са цели две години.

— Знам, че са минали две години.

— Той си има план. Не бива да се учудваме. Искам да кажа, че ти не бива да се изненадваш, че се е променил. Работата ни е да разберем защо и как се е преобразил.

Грег се беше нацупил, сякаш се канеше да противоречи отново, но не можеше. Забелязах, че Пийт го наблюдава с особено внимание. Само че Мърсър нямаше намерение да остави Грег толкова лесно.

— Казвай.

Грег го погледна. Учудването ми стана още по-силно. Зад това изражение се криеше нещо. Не знаех какво точно, но бях сигурен, че не вещае нищо добро.

— Не толкова, че не съм убеден — обясни той. — Предполагам, че има нещо, което ме притеснява, господине.

Двамата останаха вгледани един в друг за момент и аз усетих как атмосферата в офиса натежава. Всички мълчаха и аз прецених, че е настъпил подходящият момент, за да се намеся. Трябваше да съм изключително предпазлив.

— Може ли да попитам…

— Може, разбира се. — Мърсър се обърна към мен с каменно изражение. — Положението е следното. Според мен това убийство е свързано със стар случай. Има много сходства, повечето от които категорични. От друга страна, Грег е напълно прав, че има известни разлики. Убеден съм, че убиецът е променил някои от методите си.

— Така — кимнах аз. — Значи…

— Значи, щом оперативката свърши, ще имаш възможност да изчетеш досието и да попълниш празните места.

— Добре.

Чувствах се неестествено неловко. Добре че Грег бе престанал да зяпа Мърсър. Цялото му внимание бе насочено към пода, а изражението му си оставаше същото. Имах чувството, че усещам как мокетът се нагърчва.

— Пийт? — обади се отново Мърсър. — Саймън? Нещо да кажете?

Въпросът му бе отправен към Пийт, заместника му, но Пийт май не се зарадва особено на оказаното му внимание и не пожела да подкрепи шефа си.

Какво остава неизказано?

Саймън спаси всички от неловката ситуация.

— Каквото и да е, продължаваме по същия начин, нали? — Гласът му бе делови и спокоен. — Опитваме се да проследим вана и момичето. Останалото няма значение, окей? В процеса на работа ще изникнат нови доказателства. Той замълча за миг и следващото му изречение ми се стори многозначително.

— Хайде, вземете решение.

Пийт кимна, но не отговори. Грег сви рамене, доволен от развитието, въпреки че се преструваше на безразличен.

— Съгласен съм — отвърна Мърсър. — Така ще действаме. Ще оставим Марк да изчете досието, а ние ще си разпределим работата.

Значи от мен се искаше да наваксам и да вляза в крачка. Нямах нищо против. Бях любопитен до какви изводи щях да стигна, след като прочета досието. Исках да разбера дали ще ми се изясни кое е довело до разногласия в екипа. Междувременно слушах внимателно, докато всеки получаваше задачите си.

Освен че трябваше да продължат работата по компютъра, хората на Грег щяха да прегледат записите от уличните камери. Саймън щеше да е с патолога. На Пийт му предстоеше да направи изявление пред пресата след около половин час. В него трябваше да съобщи името на Симпсън и да призове познатите му Джоуди и Скот да се свържат с властите. След това щеше да провери бившите приятелки на мъртвия, за да установи дали някоя от тях не отговаря на описанието. Възможно бе Джоуди да не е името на момичето, посетило вчера жертвата.

— Трябва да намерим двойката преди изгрев — настоя Мърсър.

Когато оперативката свърши, всички започнаха да си събират нещата. Грег нямаше търпение да излезе, Саймън звънеше на някого и не обръщаше никакво внимание на напрежението. За разлика от тях Пийт се движеше бавно. Забелязах, че въздиша дискретно, докато събираше записките си.

Мърсър ми подаде бележка, на която бе написан номерът на случая и парола, с която да вляза в компютъра. Прецених, че е най-добре, поне за момента, да прогоня всичко друго от мислите си. Включих компютъра и вкарах цифрите, които ми бе дал. Екранът остана без промяна, докато зареждаше, а след няколко секунди най-отгоре се появи името на досието.

Случай №А 6267.

50/50 убиец.