Стив Мосби
50/50 убиец (5)

3 декември

21 часа и 10 минути до изгрева

10:10 часът

Ейлийн

След като поговори с Марк Нелсън, Ейлийн обиколи къщата от стая в стая. Сякаш очакваше нещо да се случи и не й се искаше да върши друго, докато не настъпи събитието. Междувременно просто не можеше да се успокои.

Странна работа. Този ден нямаше ангажименти и макар понякога сестра й да се отбиваше, никога не идваше, без да е звъннала предварително. Ейлийн нямаше спешни задачи, нито уговорки с някого и бе съвсем свободна. Изведнъж се чу почукване на външната врата и неочакваният звук сякаш уталожи безпокойството й.

Чувстваше се все така след уикенда. Не можеше да се успокои след съня си в петък вечерта.

Ейлийн дълго мисли за него, след като се събуди, а по-късно го обсъди с Джон. Сънят бе кратък, не се бе случило нищо разтърсващо, просто сънува как се събуди вкъщи и забеляза, че има промени, а част от вещите липсваха. Както става в сънищата, умът й измисли някакво обяснение за частица от секундата, но най-важното, което си спомняше, бе, че Джон я е напуснал. Затова неговите неща липсваха. Нямаше ги книгите, наслагани под различен ъгъл по полиците. Някои от картините бяха свалени от стената, а на тяхно място бяха останали по-светли петна. Дрехите й, подредени в общия им гардероб, приличаха на шарен баркод.

— Надявам се не си намислил да хукнеш някъде — подхвърли тя, докато закусваха.

По гласа й личеше, че не говори сериозно, но въпреки това с нетърпение очакваше да чуе отговора му. Ейлийн често говореше с него за сънищата, които я притесняваха. Понякога дори си измисляше по нещо, за да може по завоалиран начин да обсъди с него даден проблем. Джон не знаеше за тези нейни хитрини, но двамата бяха женени дълго и я познаваше достатъчно добре, за да схване кога тя се нуждае от увереността, която винаги й даваше. Нямаше да е естествено, ако през трийсетте години съвместен живот не се бе научил да чете между редовете.

— Прекалено стар съм, за да хукна нанякъде — бе отвърнал той.

— Това ли е единствената причина?

Той се бе замислил.

— И твърде уморен.

— Е, тогава няма проблем.

И Джон, и Ейлийн умееха да разбират недоизказаното. Тя бе забелязала, че първият му отговор винаги бе шеговит, докато вторият — по-обмислен. Имаше още стотици причини, поради които съпругът й не би я напуснал, разбира се, но той знаеше, че тя би ги приела за даденост. Вместо това бе признал нещо важно. Натрупалата се умора.

Наблюдава го през целия уикенд и си каза, че изтощението е просто част от проблема. Сънят по принцип оправяше нещата. През последните няколко седмици Джон спеше добре, ала сутрин се будеше малко по-изморен от предишната вечер. Твърде объркан бе по-точното определение за състоянието му. За да избягаш нанякъде, ти трябва отправна точка и посока, в която да поемеш.

И така, след като си поговори с Марк Нелсън, Ейлийн обиколи къщата и се запита дали назначението на новия детектив не притеснява съпруга й. Напомня ми за мен самия, бе казал Джон, макар по гласа му да личеше, че не е сигурен дали това е добре или зле. Може да е идването на новото момче, реши тя, докато се опитваше да разсъждава като съпруга си. Може би той просто се опитваше да намери заместник на Андрю. А може и да не беше нищо конкретно. През последните две години добрите и лошите моменти се редуваха и тя невинаги успяваше да се справи. Понякога на Джон просто не му достигаше енергия да се надигне от леглото. Друг път си бе същият, както преди кризата. Каквото и да ставаше в момента, имаше някаква причина и на нея й се искаше да поговорят, точно както…

Чук, чук, чук, чук, чук.

Тя спря. Някой бе застанал на вратата, на входа, който използваха клиентите й. Нямаше нужда да проверява графика си, защото никога не забравяше записан ангажимент. Беше четвъртък, свободният й ден. Личната й работна седмица бе приключила вчера.

— Един момент, ако обичате.

Ейлийн се погледна критично в стъклената вратичка на един от кухненските шкафове. Никак не се грижеше за вида си, когато не очакваше пациенти. Макар да не беше суетна, бе много важно да има професионален вид, когато приема хора. Поради естеството на консултациите бе особено важно цялата лична информация да идва еднопосочно. Изглеждаше доста небрежна — дънки и блуза, — но поне косата й бе в приличен вид. Добре че не си бе сложила маска на лицето.

Чук, чук, чук.

— Помолих да изчакате.

Въпреки това гостът продължаваше да думка. Ейлийн пристъпи до вратата притеснена и раздразнена. Когато посегна към бравата, потисна второто чувство колкото можеше по-дълбоко. Наложи професионалната си маска, защото не можеше да позволи някой да забележи, че е недоволна.

Преди да отвори, погледна през шпионката.

Пред вратата бе застанал Джеймс Риърдън.

Беше пъхнал едната си ръка в джоба и нервничеше. Обръщаше се нетърпеливо към алеята, сякаш търсеше някого с поглед.

Ейлийн вдигна ръка, за да дръпне предпазната верига, след това се поколеба. Съветваше Риърдън вече цяла година, макар и не много редовно. Той бе от малкото й частни клиенти с досие и склонност към насилие. В клиниката бе свикнала с подобни пациенти, но там бе по-сигурно. Не би допуснала подобни хора в дома си, дори някой от тях да беше на свобода и да идваше просто да я посети.

В случая с Джеймс Риърдън обаче знаеше, че причините за проблемите му са домашните условия и алкохолът. По време на срещите им бе тих, любезен и проявяваше изключително уважение. Риърдън бе объркан млад мъж, но също така бе интелигентен и силно заинтересуван от процеса на лечение. Твърдо беше решен да участва без задръжки. Често се вълнуваше от темите, които разискваха, ала тя никога не се бе почувствала застрашена. Но пък досега и не го бе виждала в такова състояние.

Ейлийн отвори вратата, но остави веригата. Риърдън се стресна и насочи вниманието си към нея.

— Ейлийн.

— Здравей, Джеймс — отвърна предпазливо тя. — Съжалявам, но днес нямаме уговорка.

— Знам, съжалявам. — Той отново извърна очи настрани, след това я погледна. По лицето му се бяха изписали страх и мъка.

— Просто исках да ви кажа, че съжалявам.

— За какво съжаляваш, Джеймс?

— Постарах се, дадох всичко от себе си, честна дума. Толкова ми беше трудно през последната година.

— Знам.

— Но ти много ми помогна, наистина много. Беше единственият човек, който ми помагаше.

Изражението й остана непроменено, но онова, което той признаваше в момента, налагаше нов обрат в отношенията им. При нормални условия щеше да го поправи много тактично. Риърдън й плащаше, за да му помага, но помощта й бе твърде специфична и не изискваше от нея нищо повече от това да го изслушва. Оставяше го да говори, за да разбере етапи от живота си, всеки път нещо ново. Със сигурност не му бе приятелка.

— Просто ти помагах — отвърна Ейлийн.

Той поклати глава, сякаш искаше да каже, че няма значение.

— Да знаеш, че дадох всичко от себе си. Не искам да си мислиш, че съм те разочаровал.

Ейлийн се намръщи.

— Джеймс, какво има?

— Просто запомни, че всичко, което направя, е заради Карли.

В главата й звъннаха предупредителни звънчета. Карли, малката дъщеричка на Риърдън, бе родена след кратко сдобряване с бившата му съпруга Аманда. Така както Ейлийн възприемаше нещата, връзката им е била обречена още от самото начало. Все пак двете им деца бяха създали спойка, която известно време не й бе позволила да се разпадне. Дори сега Риърдън твърдеше, че Аманда не била добра майка, ала съдът дал родителските права на нея. Тя бе извадила ограничителна заповед срещу Джеймс и му отказваше достъп до децата.

Ейлийн нямаше право да се меси. В работата си трябваше да бъде напълно безпристрастна. От нея се искаше да го направлява, за да може той сам да стигне до правилните изводи за поведението си. Джеймс определено бе заплаха за бившата си съпруга, въпреки че бе пределно ясно още от самото начало, че обожава децата. Когато потърси професионален съвет, Риърдън посочи сериозен мотив. Искаше да достигне ниво на разбиране и контрол, които да му позволят един ден отново да стане част от живота им.

Успехите му по време на срещите им бяха винаги на различно ниво. Понякога се задушаваше от омраза и ярост. Друг път бе вглъбен в себе си и се справяше отлично. Като цяло, поне според Ейлийн, той имаше напредък. А сега това.

— Джеймс, какво си направил?

— Каквото и да чуеш за мен, да знаеш, че го правя заради нея.

Той я погледна умолително и отново извърна очи към алеята.

Ейлийн взе решение и дръпна веригата.

— Защо не влезеш за малко? — попита тя. — Можем да поговорим.

Той вече слизаше по стъпалата и клатеше глава.

— Не, изобщо не трябваше да идвам.

Тя излезе навън.

— Вече си дошъл. Защо не влезеш?

— Съжалявам.

— Джеймс…

Той се врътна и затича. Тя излезе на алеята пред къщата и отново го повика, ала той не й обърна никакво внимание. Излезе на улицата и се скри от погледа й. Ейлийн погледна краката си. Беше по пантофи. Нямаше да успее да го настигне дори да бе с маратонки.

Каквото и да чуеш за мен, да знаеш, че го правя заради нея.

Студеният дъжд полепна по блузата й. Тя потръпна, потри ръце, но остана за кратко навън, загледана по празната улица.

Джеймс, помисли си тя, какво си направил?