Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The 50/50 Killer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2018)

Издание:

Автор: Стив Мосби

Заглавие: 50/50 убиец

Преводач: Цветана Генчева

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Унискорп

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: английска

Излязла от печат: 19.06.2015

Отговорен редактор: Теменужка Петрова

Редактор: Рослава Куманова

Коректор: Милка Белчева

ISBN: 978-954-330-370-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7897

История

  1. — Добавяне

Пролог

— Може и да не ходим — заяви тя. — Ако не ти се ходи.

Джон Мърсър се погледна в огледалото и не отговори. Наблюдаваше как ръцете на съпругата му се протягат към него, за да се заемат с вратовръзката. Грижеше за него, както обикновено. Вдигна брадичка, за да й помогне, макар и малко, докато тя оформяше възела. Отначало го направи хлабав, след това внимателно го затегна.

— Хората ще проявят разбиране.

Как само му се искаше да е така. Хората щяха да се преструват, че му съчувстват, ала дълбоко в себе си щяха да знаят истината: че не е изпълнил дълга си. Представи си какви приказки плъзват в стола. Всички щяха да обсъждат факта, че отсъства, и да разправят, че сигурно му е много трудно. Независимо от това щяха да си мислят, че както и да се е чувствал, е трябвало да отиде на погребението: да стисне зъби и да си изпълни дълга. Това бе най-малкото, което можеше да направи. Сигурно щяха да са прави. Непростимо бе да не отиде. А нямаше никаква представа как ще издържи.

Ейлийн пъхна късия край на вратовръзката между копчетата на ризата и приглади издутината с ръка.

— Не е нужно да ходим, Джон.

— Ти не разбираш.

В спалнята нахлуваше оловносиня светлина. Кожата му изглеждаше бледа и отпусната в огледалото, а лицето му — почти безжизнено. Тя все още трябваше да се понапъне, за да го обхване, но напоследък той не се чувстваше толкова набит и здрав, колкото навремето. Ставаше му все по-трудно да вдига разни неща от пода. Изморяваше се прекалено бързо. В момента лицето му бе замръзнало в гримаса между тъга и празнота, а ръцете му висяха отпуснати. Неусетно кога, бе остарял. Имаше чувството, че се е случило съвсем наскоро.

Ейлийн се обади отново.

— Разбирам само, че не си добре.

— Добре съм.

Всъщност не беше. Щом си представеше как се изправя пред събралите се, нещо започваше да човърка сърцето му, да го притиска във все по-стегната хватка. Колкото повече мислеше за това, толкова по-невъзможно му бе да диша.

Зад него Ейлийн въздъхна. След това го прегърна под раменете и притисна буза към гърба му.

Усети как в гърдите му нахлува облекчение. Когато тя го прегръщаше, той си позволяваше да бъде съвсем обикновен човек, да се порадва на мига и да забрави задълженията и отговорностите си, да се отърси от всичко, което му тежеше. Посегна бавно и покри едната й ръка със своята. Нейните бяха малки и много топли.

Останаха прегърнати известно време и той не откъсваше очи от отражението им в огледалото. Макар тежестта й да му действаше успокояващо, Мърсър продължаваше да стои напълно неподвижен като статуя с празни мисли. От време на време забелязваше проблясък на притаени чувства в очите си, ала бе също като в самолет, когато зърваш земята през облаците. Така и не се намираше безопасно място, на което да приземи ума си. Все пак не можеше да остане завинаги зареян във въздуха над земята.

Стисна за последно ръката на Ейлийн, след това се откъсна от прегръдката й.

— Трябва да отида да упражня прощалното слово.

 

 

Имаше стотици причини, поради които погребенията бяха тъжни събития, ала онова, което винаги му правеше огромно впечатление, бе броят на присъстващите. Починалият сигурно щеше да остане изненадан колко популярен е бил и до живота на колко хора се е докоснал, без дори да го съзнава. По някакъв начин смъртта съумяваше да призове и събере дори случайните познати на мъртвия. Хората винаги идваха.

На погребенията на полицаи ефектът бе още по-поразителен. Мърсър се огледа. Почти целият отдел бе дошъл, включително пазители на реда, които никога не бяха работили с Андрю. Тук бяха дори онези, които не го познаваха, тласнати от чувство за отговорност и сплотеност. Още с влизането хората изказваха съболезнованията си на семейството на Андрю, след това се настаняваха в дясната половина на параклиса, запазена за колегите на починалия. Повечето бяха в униформи.

Мърсър бе седнал отпред, до останалите от екипа си. Ейлийн си бе намерила място от лявата страна и той непрекъснато се извръщаше назад, за да я зърне. Всеки път, щом погледът му попаднеше на нея, паниката се уталожваше и той се усещаше по-спокоен. Желанието му да е до нея растеше с всяка изминала минута, ала мястото му бе тук, до Пийт, Саймън и Грег.

Четиримата седяха смълчани; петият бе положен в ковчега в предната част на параклиса. Мърсър впи очи в дървения корпус. Не беше ли прекалено малък, за да побере човека, който бе работил заедно с него години наред. Смъртта смаляваше хората. Това бе поредната причина за тъга на погребение. Дълбоко в себе си имаше чувството, че дори религиозната служба е истинско безбожие.

Наклони леко глава и се заслуша в жуженето на разговорите, шумоленето на пристигащите, отправили се по местата си. От време на време се разнасяше дълбока кашлица и звукът се издигаше нагоре и отекваше, сякаш по мертеците под покрива бяха накацали птици.

Най-сетне свещеникът излезе пред опечалените и застана пред аналоя в предната част на параклиса. Постепенно насъбралите се утихнаха. Човекът заговори в микрофон, който поде гласа му, макар и недостатъчно.

— Събрали сме се днес да окажем последна почит към живота и паметта на Андрю Дайсън, който загина на петнайсети декември, отнет от нас по време на изпълнение на служебния си дълг. Андрю не бе вярващ, затова религиозната служба ни се стори неподходяща. Аз съм свещенослужител, упълномощен от Хуманитарната асоциация да проведа нерелигиозна церемония.

Насочи поглед към задната част на параклиса, лицето му бе обляно в кехлибарена светлина.

— Светът е общност, а Андрю, заедно с нас, бе част от нея — продължи той. — Този факт лесно се забравя в забързаното ежедневие. Всеки върши своята работа. Истината е, че до един сме част от тази общност и животът и смъртта на околните се отразяват и върху нас.

Мърсър погледна наляво и мярна съпругата на Андрю. Беше се отпуснала между двете им дъщерички, стиснала здраво ръцете им, опитвайки да се държи заради тях. Когато й съобщи, че съпругът й е мъртъв, тя плака дълго и безутешно, ала се прояви като жена с практичен усет. Бе останал край нея цялата вечер и тя го помоли да каже няколко думи за Андрю. Нямаше сили да откаже, но още тогава усети как го завладява паника. Сега седеше на първия ред от своята страна на параклиса, както тя бе на първия ред от другата, и си даваше сметка, че съвсем не притежава нейната решителност.

— Вече не можем да разчитаме на опората на приятеля, на опитния колега, но поне ни остава утехата, че сме имали такъв човек до себе си. Загубата ни е многостранна, но не бива да мислим единствено, че сме останали без приятел, а да оценим факта, че този приятел е бил до нас.

Свещеникът сведе глава над бележките си, след това отново се изправи.

— Смъртта е необратим процес — рече той, — но може да бъде пренасочен от искрената ни нестихваща обич към онези, които са все още с нас.

В този момент Мърсър започна да усеща, че нещо не е наред. Отначало ушите му запищяха, сетне, докато наблюдаваше свещеника, образът на човека се размаза и отдръпна. Косата на тила му настръхна. Сърцето му бавно ускоряваше ритъма си.

Нещо не беше наред.

— Намесата на смъртта носи мъка, оставя ни в шок — продължаваше ораторът. — Онези, които са хранили дълбоки чувства, ще скърбят най-силно. Нито религията, нито силната воля са в състояние да смекчат тази напълно естествена човешка реакция.

Мърсър се обърна на мястото си и огледа скупчилите се в задната част. Пред погледа му заплува море от тела и глави. В дъното на параклиса зееше отворена врата. Навън имаше още хора.

— Каквато и връзка да е прекъснала неумолимата ръка на смъртта, каквито и да са личните ни убеждения, можем да сме сигурни, че онзи, когото сме загубили, е намерил покой.

Мърсър се опита да разграничи лицата. Макар присъстващите да бяха многобройни, така и не успя да зърне познат. Някои от насядалите започваха да се обръщат към него.

Хората го гледаха.

Свещеникът бе замълчал. Мърсър се обърна и забеляза, че се е отдръпнал от микрофона и го наблюдава с очакване.

Беше дошъл неговият ред. Неколцина се прокашляха дискретно и звукът проехтя из параклиса. Той се надигна и бавно пристъпи напред. Листовете, на които бе написал предварително речта си, вече бяха поставени на място. Мърсър ги взе с треперещи ръце и се приведе леко към микрофона.

— Казвам се Джон Мърсър — представи се той. — Много е мъчително, но същевременно за мен е чест да говоря днес пред вас. Истинска чест е, че познавах Андрю Дайсън и като приятел, и като колега.

Чуваше как изговаря думите, ала те звучаха така, сякаш ги изрича друг. Целият бе плувнал в студена пот. Неочаквано се почувства слаб и немощен като старец. Сърцето му заплашваше всеки момент да пробие гърдите.

— Работих с… имах удоволствието да работя с Андрю пет години.

Преглътна.

Останалите от екипа му притеснено го наблюдаваха от първия ред. Пийт, вторият в йерархията след него, се бе намръщил. Той отпусна ръце, сякаш се канеше да се изправи и да пристъпи към него. Мърсър поклати глава: „Добре съм.“

Не беше добре. В параклиса бе горещо, но въпреки това той трепереше. Краката му…

— През това време…

Ейлийн. Вдигна очи към задната част, потърси я с поглед. Имаше представа къде е седнала, но тъкмо в този миг, когато се нуждаеше от нея, не успя да я забележи.

Докато погледът му се местеше от лице на лице и паниката се надигаше все повече, когато установеше, че не е тя, не спираше да говори.

— През това време той се прояви като един от най-опитните професионалисти, с които някога съм работил.

Някакво движение привлече погледа му и след секунда изчезна. Той се обърна в тази посока.

— Надявам се да послужи като утеха…

В следващия миг отново забеляза движението и думите изчезнаха. Едно лице, взряло се нагло в него, се открои сред останалите.

Това бе Робърт Паркър, не грешеше, нали? Паркър, който бе убил пет момченца в град, разположен на юг. Мърсър го бе видял за последен път в добре осветена стая. Тогава Паркър бе облечен в оранжеви дрехи и палеше неумело цигара със стегнатите си в белезници ръце. Няколко месеца по-късно бе умрял, поразен от ръката на друг затворник.

— … утеха за съпругата и децата на Андрю…

Думите пресекнаха.

Не бе възможно да е Паркър. Миг след това забеляза мъжа, седнал два реда зад него. Зализаната назад черна коса откриваше кръгло детско лице.

Сам Филипс. Мърсър се бе явявал единствено като консултант по този случай и го бе виждал само на снимка. Затова пък лично беше инспектирал ръждясалите съоръжения, които Филипс бе направил под отдалечената си къща. Не бе възможно и той да е тук. Нали беше в затвора, на стотици километри.

Паркър и Филипс се изправиха.

— Не — отсече Мърсър.

Бързо се огледа и очите му зашариха по редовете — забеляза, че още мъже се надигат. Прехвърляше поглед от човек на човек и щом познаеше лицето, дъхът му спираше.

Чарлз И., влязъл с взлом в дома на три жени и оставил телата им привързани към радиаторите.

Джейкъб Нийлс, убиецът от каменоломната.

— Не.

Харис Дейл, който бе ликвидирал цели семейства, едно по едно.

И една последна фигура, застанала сама в дъното на параклиса. Мърсър не успяваше да го види ясно; незнайно защо той бе потънал в сянка. Независимо от това личеше, че главата на мъжа има неправилна форма. Имаше рога…

Като един мъжете се отправиха наляво и надясно, промъкнаха се покрай седналите и се насочиха към централната пътека на параклиса. Всички до един го наблюдаваха.

Неочаквано сърцето на Мърсър се отпусна. Напрежението се стопи; не остана нищо. Той самият не съществуваше. В него върлуваше единствено паника.

— Не.

Пийт бе застанал до него. Отпусна ръка върху рамото на шефа си.

— Всичко е наред, Джон.

Мърсър отблъсна ръката на колегата си и го зяпна.

— Не ги ли виждаш? — Той посочи хората на пътеката.

Пийт по принцип бе срамежлив и притеснителен, ала сега по лицето му се бе изписала тъга, каквато Мърсър никога не бе виждал. Не смееше да срещне погледа на началника си, бе свел очи, стиснал зъби.

— Джон — заговори тихо той. — Моля те, ела да седнеш.

— Няма, ти просто не разбираш…

Погледна отново към пътеката. Мъжете пристъпваха много бавно, точно както биха се придвижвали мъртъвци. До един се взираха в него с празни очи.

Пийт отново сложи ръка на рамото му.

— Джон, аз съм… Пийт.

— Ти просто не разбираш.

— Разбирам. — Пийт го прегърна. — Разбирам те.

Мърсър се поколеба, за момент се почувства объркан, сетне го прегърна и заплака. Пийт го притискаше към себе си, без да спира да шепне:

— Всичко е наред, да вървим.

Поведе го по пътеката. Мърсър се опитваше да държи очите си затворени. Когато ги отвори, макар да беше за кратка секунда, бледите лица се оказваха до неговото и продължаваха да го наблюдават. Остави се Пийт да го изведе; зад тях пристъпваха Грег и Саймън. Бяха по средата на пътеката, когато усети Ейлийн да докосва другото му рамо. Хората се отдръпваха, за да могат да минат.

И така, скупчени, за да се защитят, те излязоха на светло.