Стив Мосби
50/50 убиец (38)

4 декември

50 минути до изгрева

06:30 часът

Марк

Отворих на екрана снимката на стената в дома на Карл Фармър и преместих прозорчето, така че да застане до паяжината от къщата на Кевин Симпсън.

Стихчето веднага привлече вниманието ми.

В тишината между дните

Губиш тъгата, наслоена от звездите.

Луната потъна и отстъпи на вълчите стъпки,

Дръзнали да се нахвърлят върху стадото.

По-рано се питах какво е породило тези думи, какво го тласкаше да прекъсва връзките в тези парцаливи паяжини. Стиховете все още не бяха идентифицирани, затова решихме, че 50/50 убиецът ги е сътворил сам. Следователно те отразяваха състоянието на ума му. Зяпнах думите. Разположените около тях паякови нишки приличаха на трофеи.

Вълчи стъпки.

Очевидно имаше някакъв религиозен елемент в стихотворението, макар да бе доста далече от общоприетото схващане за религия. Ами дяволската маска, помислих си аз. Той не я носеше единствено за да плаши жертвите или да прикрие самоличността си; използваше я заради онова, което тя означаваше за него. Дали не се възприемаше за демон? Или може би за някаква студена, пресметлива зла сила?

Престъпникът проучваше двойките дълго. Подслушваше ги, наблюдаваше ги и внимателно градеше планове.

Това са бележките му.

Събираше стадото, един след друг.

Когато ги навестеше, не се разсейваше и не губеше време. Говореше на жертвите тихо и внимателно. Вдъхваше им кураж дори когато замахваше с ножа или ги гореше. Не влагаше никакви емоции, не ги притискаше, докато ги измъчваше и им причиняваше болка. Нямаше никакъв сексуален елемент. Убиецът не се интересуваше от хората. Не нападаше тях, а връзката, която съществуваше между двамата. Методите му бяха просто средство, с което да постигне целта си, да извлече от тях онова, което го интересуваше.

Не откъсвах очи от екрана.

Получаваше от тях онова, което го интересуваше.

Много от вариантите, над които бе работил — дори последната версия на паяжината, — бяха цели, непрекъснати. Линиите бяха завършени; нямаше нито поправки, нито петна. Само че когато приключеше с жертвите, паяжината се разпадаше. Значи 50/50 убиецът оставяше връзката да виси скъсана на стената, а не я отнасяше със себе си. Онова, което вземаше, бяха различията между двамата партньори.

Той им отнемеше любовта.

Продължих да наблюдавам екрана и оставих мислите и впечатленията да долетят сами.

За избора му имаше причина. Мъчението бе насочено към единия от двойката, за да го принуди да се откаже от другия. Въпросният партньор бе подложен както на физическо, така и на емоционално мъчение. Накрая, когато бе „милостиво“ убиван, той умираше със съзнанието, че човекът, когото е обичал, го е обрекъл. Риърдън изолираше единия и разкъсваше връзката. Съсипваше всяка частица илюзия, която двамата хранеха, и им я отнемаше.

Ето го отговора на въпроса защо. Риърдън наистина си въобразяваше, че е някакъв дявол. Той си внушаваше, че върши работата на Лукавия, като заличава любовта от света на малки частици; съсипва я и я поема в себе си. Колекционира я.

Нямаше никаква нужда да пускам отново аудиофайла, за да си припомням ужасяващите стонове, придружили смъртта на Кевин Симпсън, нито пък шумното съскащо дишане на убиеца. Когато чух записа за пръв път, си помислих, че той „всмуква“ душата на жертвата през стиснати зъби. Вече бях убеден, че съм по-близо, отколкото предполагах. Убиецът си въобразяваше, че е уловил любовта, която Кевин е смятал, че изпитва към Джоуди.

Представи си я сега. Представи си как спи спокойно в прегръдките на гаджето си.

Мрачното задоволство у мен се засили. Как бе възможно играта при Кевин Симпсън да е толкова едностранчива? Бе така, защото и връзката бе едностранчива. Единственият, от когото убиецът искаше нещо, беше самият Симпсън. Той бе обичал Джоуди с ясното съзнание, че тя не отвръща на чувствата му. Беше го използвала и си бе тръгнала. Цялата игра с имейлите бе започната, за да накара Симпсън да осъзнае този факт: да вгорчи любовта му до такава степен, че убиецът да успее да я отнесе със себе си. За тази цел нямаше нужда от Джоуди.

Надявам се разбираш колко си глупав. Тя не заслужаваше абсолютно нищо от онова, което правеше за нея.

Убиецът го бе накарал да разбере това, а после бе отнел чувствата му.

Изпуснах сдържания въздух, облегнах се назад на стола и потрих очи. Сигурен бях, че съм прав.

Забелязах на монитора, че малката група кръгчета са стигнали до потока. Мърсър щеше да пристигне всеки момент. Ако теорията му беше правилна, щеше много скоро да се срещне с Риърдън, с вълка, и аз усетих как потръпвам от вълнение. С шефа бяха тръгнали четирима добре обучени полицаи. Той знаеше какво прави. Вместо да се притеснявам за него, ми се прииска да побърза. Трябваше да стигне навреме и да спаси Джоуди. Трябваше да спре убиеца и да му попречи отново да съсипе нечий живот.

Риърдън е просто човек. Не е дяволът.

Налагаше се да си повтарям тези думи. Независимо как се възприемаше 50/50 убиецът, в действителност той беше Джеймс Риърдън, най-обикновен човек. А за онова, което вършеше, си имаше напълно разбираема причина. Причина и следствие. Никакви извинения, просто логични обяснения.

Не изпуснах тези мисли, докато смалих снимката на паяжината и отворих файла на Джеймс Риърдън, за да открия онова, което бе предизвикало подобни действия.