Стив Мосби
50/50 убиец (46)

4 декември

Изгрев

07:20 часът

Марк

Слънцето вече изгряваше. Небето бе тъмносиньо и просветляваше, докато жълтото кълбо, обвито в мъгла, се издигаше от изток. Все още се виждаха няколко звезди, които образуваха разкъсани съзвездия. Докато карах, забелязах, че над мен е надвиснал огромен парцалив облак. Осветен от бавно изкачващото се слънце, той приличаше на ален отпечатък от пръст, притиснат към небосвода.

Седем и двайсет.

Дръпнете се от пътя.

Имах смътна представа къде отивам, но разчитах напълно на джипиес системата на вана. Тя ме насочваше. Бях включил и светлините, и сирената и натисках газта доколкото позволяваше пътят. Автомобилите пред мен се изтегляха към тротоара, но дори по това време на деня движението бе натоварено. Непрекъснато ми се налагаше да преминавам в насрещната лента. Шарех от платно в платно, полузаслепен от прииждащия трафик.

Хайде, мръднете се.

Улиците бяха почистени от снега, но заледени и посипани с пясък. От полицейската радиостанция се разнасяше пукане и откъслечни фрази, на някои от които отговарях, без да свалям очи от пътя. Докладваха ми, че в болницата са пристигнали полицаи и местопрестъплението е отцепено. Никой не вдигаше, когато звънях в дома на Мърсър. Бяха тръгнали въоръжени полицаи, но…

— Почти пристигнах — рекох аз.

В болницата ми бе позвънил Мърсър. Тичаше през гората. Както бе задъхан, ми даде инструкции да се обадя на съответните хора и да ги задействам. Сам се бях сетил за по-голямата част, а той ми разказа за писмото, открито в каменния склад, в който бе държан Скот. Писмото бе за него.

Играта се оказваше значително по-мащабна.

Уважаеми детектив Мърсър.

Все още чувах как сняг, съчки и камъчета проскърцват, докато той тича, как едва си поема дъх. Усещах паниката му.

Ако намерите тази бележка, значи сте направили своя избор.

Сега пътувах към дома му. Карах като дявол, който преследва друг дявол. Скоро Мърсър щеше да излезе от гората и също да поеме насам, но колкото и бързо да пристигнеше, каквото и да ми казваше диспечерът, знаех, че ще бъда пръв пред дома му.

Ейлийн…

Завих по улицата, намалих и подкарах по-внимателно. До жилището, отбелязано на джипиес екрана с червено кръгче, оставаха още три къщи. Имотът им бе просторен. Прозорците блестяха в жълто, очевидно лампите бяха пуснати. Градината отпред бе терасирана, разделена по средата от пътека към входната врата. Отстрани имаше алея за автомобили. Всичко бе побеляло от сняг и искреше в бледорозово на ранната утринна светлина. Отвън бе паркирана стара кола. Спрях зад нея, така че да я блокирам.

— Детектив Нелсън — представих се аз на диспечера. — На мястото съм. Влизам.

Студът ме удари в лицето щом слязох, но аз и без това целият треперех. Страх и адреналин. Успокоих се, както са ме учили — поемах дълбоко дъх през носа и задържах слюнката в устата си. Насам бяха поели въоръжени полицаи, а междувременно трябваше да се задоволя със стандартното снаряжение във вана. В дясната ръка стиснах флакон лют спрей, а в лявата — палка със странична дръжка. Въоръжението ми се видя смешно и безполезно.

В далечината се чуха сирени. Имаше време, докато дойдат.

Колата, паркирана пред моя ван, издаваше тихи пукащи звуци в ледения въздух. Докоснах предния капак. Излъчваше топлина. Той беше тук.

Въпреки желанието да нахлуя вътре не спирах да си представям случилото се с Андрю Дайсън. Затова се насилих да огледам къщата и да преценя обстановката, преди да предприема каквото и да било. По алеята за коли снегът не бе докосван. По пътеката също не се виждаха следи. Размазани стъпки малко отстрани водеха към входната врата.

Тогава го видях. Един от прозорците на горния етаж бе счупен. По стъклото бе полепнала размазана кръв. Гледката ме накара да действам, преди да успея да размисля.

Давай.

Минах бързо през градината и огледах навсякъде. По снега около пътеката нямаше следи, между мен и живия плет оставаше много разстояние. Не откъсвах очи от алеята пред къщата, да не би той да изскочи някъде отстрани.

Бях по средата на пътеката, когато го чух.

Плачеше бебе.

Космите по тила ми настръхнаха, заковах се на място, на около десет метра от къщата.

Карли Риърдън.

Стиснах дръжката на палката, вдигнах я съвсем леко пред мен, готов да се защитавам. Поставих дясната китка над лявата, така че лютият спрей да ми е подръка. Поемах си дълбоко въздух.

Гласът на бебето долиташе отблизо, бе вътре. Чуваше се току зад отворената входна врата, от тъмно място, което не успявах да видя добре.

— Излез!

Тъмнината леко потрепери и в отговор той се показа, така че да мога да го виждам.

Беше Барне. Притискаше Карли Риърдън до себе си. В другата си ръка стискаше нож.

Имах чувството, че сърцето ми се е качило в гърлото.

— Полиция! — изкрещях аз. — Остани на място.

Вместо да ме послуша, той излезе на верандата и стъпи на пътеката, където го виждах добре. Беше в дънки, нахлузил маската на дявол и нищо друго. Превръзките му бяха свалени и аз видях докъде се простира лудостта му: ужасните наранявания, които си бе нанесъл сам, за да ни подведе. По цялото му тяло личаха разрези и изгаряния; лилаво-черни синини. Счупените пръсти на ръката му се бяха свили около бебето. Ли бе казал, че стъпалата му също са обгорени, но той пристъпваше така, сякаш не изпитваше никаква болка.

На бледата светлина приличаше на труп, оживял незнайно как. Целият бе оплескан с кръв. Ръката, в която стискаше ножа, бе покрита. Искаше ми се отново да вдигна поглед към прозореца и усетих как ме завладява чувство на отчаяние. Съсредоточи се!

Направи нова стъпка към мен. Аз не помръднах.

— Остави я долу, Барне.

Дяволското лице бе отвратително — червена кожа и сплъстена черна коса — но аз си напомних, че това е просто маска, а под нея си крие човек. Може и да умееше да контролира болката, но лютият спрей щеше да го извади от строя. Щеше да затвори дробовете му дотолкова, че едва да успява да си поеме дъх, щеше да го остави без очи. Като се строполи на земята, можех да се справя с него. Господи, как само ми се искаше да използвам спрея, но той чудесно знаеше, че няма да посмея, докато държи детето.

— Остави я долу и остани на място.

Вместо да ме послуша, той вдигна ръката, в която стискаше ножа, смъкна маската от главата си я захвърли. Не можех да откъсна очи от пораженията и дори не забелязах, че тя падна в снега зад него. Истинското му лице бе много по-ужасно от маската. Лявата страна бе разкъсана, шевовете изпъкваха на подпухналата кожа. Едното око липсваше. На мястото му зееше разкъсана плът, където се виждаха още шевове, прилични на гъста настръхнала четина. Беше се обезобразил до неузнаваемост. Мъжът, с когото разговарях в болницата, бе пред мен с открити рани.

Изражението му под тях издаваше едва овладяна ярост. Ненавист. Опитах се да му отвърна по същия начин, когато той изръмжа.

— Хвърли оръжията и се махни от пътя ми.

Сирените зазвучаха доста по-близо.

Поклатих глава.

— Знаеш много добре, че няма да стане, Колин.

— Не се казвам Колин.

Детето се опитваше да се измъкне и блъскаше гърдите му с малките си ръчички. Той вдигна ножа и го задържа близо до лицето му. Паника проряза гнева ми…

— Недей…

— Тогава се махни от пътя ми.

Поколебах се. Ситуацията бе невъзможна. Нямаше да го оставя да се измъкне, просто нямаше начин. В същото време си давах сметка, че не мога да се справя с него. Съдейки по изражението му, той бе готов да изпълни заканата си. Чуваше сирените и нямаше никакво намерение да е тук, когато пристигнат. Ако бях решен да го спра, той нямаше какво да губи. Още една смърт не означаваше нищо за него.

Хайде. Мисли!

Това ти е работата.

— Риърдън направи каквото ти искаше — започнах аз. — Сега вече не можеш да нараниш дъщеря му. По този начин ще нарушиш правилата.

— Изгревът мина. Всички игри приключиха. Имаш три секунди.

— Не го прави, Колин.

— Две секунди.

Опря ножа в бузата на Карли.

— Една.

— Добре.

Отпуснах ръце и захвърлих спрея и палката настрани. При все това не помръднах. Всяка секунда бе от значение, докато се опитвах да измисля нещо.

— Сега се махни от пътя ми.

Не можех да направя друго, освен да отстъпя.

— Вече не искаш ли да разговаряш с мен?

— Приключихме. — Той се приближи и понечи да ме заобиколи. — От теб получих много повече, отколкото съм се надявал.

Намекът за Лиз ме накара да свия юмруци. Преди да успея да кажа и дума…

Светлини. Обляха ни отвсякъде. Сини и червени полицейски лампи хвърляха пулсираща светлина по къщата зад него. Не помръдвах. Той надникна над рамото ми за момент, после ме погледна отново, лицето му бе разкривено от гняв. Притисна ножа под брадичката на Карли Риърдън.

— Прекалено късно е, Колин — продължих аз. — Не можеш да се измъкнеш.

— Шшш — прошепна той на Карли, без да откъсва очи от мен.

Зад мен започнаха да се отварят врати. Чуха се бързи гласове.

— Полиция!

Въоръжените колеги подпряха шумно лакти по автомобилите, готови да стрелят. Пропука радио. Последваха забързани стъпки. Нямаше нужда да се обръщам, а и не смеех. Това бяха типичните звуци на въоръжения екип, който заемаше позиция и се подготвяше. Не ги виждах, но усетих, че са насочили оръжията си към нас. Пред тях бе Барне, убиецът на ченгета.

Вдигнах едната си ръка по-високо, въпреки че трепереше, и се провикнах:

— Детектив Марк Нелсън. Останете по местата си!

Ако имаше начин да стрелят, се молех да не се колебаят, макар да знаех, че рискът е много голям. Той щеше да има време да използва ножа. Дори да успееха да го повалят, не исках да мисля какво може да се случи, след като открият огън. Куршумът можеше да засегне и нас с Карли.

Барне притискаше детето, сгушил глава до нейната. Наблюдавах го как й говори тихо и дъхът му излиза на бели валма.

— Хайде, шшш, тихо.

— Не можеш да се измъкнеш, Колин. Защо не я оставиш?

— Шшш.

Вдигнах поглед към осветения прозорец с полепналата по стъклото кръв и нещо ме прободе. Отново погледнах убиеца.

— Получи всичко, което искаше.

— Това е детектив Марк Нелсън.

Барне говореше тихо на хлипащото бебе, без да откъсва поглед от мен. Искаше да видя какво ще направи.

— Виждаш ли го? Би трябвало да е загрижен за теб, но на него му е все едно.

— Получи всичко, което искаше, Колин. Какво ще постигнеш с това?

Барне ме гледаше с празен поглед. Изражението му бе напълно спокойно. Беше взел решение какво да прави и сега се подготвяше. Гневът се бе стопил, изместен от нещо много по-страшно. Очакване.

— Ще те разкъсат на парчета. Не разбираш ли? — попитах аз.

— Не ме интересува. Ще отнеса урожая със себе си.

Господи!

Отново ме разтърси тръпка. Карли Риърдън се гърчеше в ръцете му, но той я държеше здраво, притиснал я със счупената си ръка. Светлините от полицейските лампи хвърляха отблясъци по разкривеното от плач лице на малката.

— Марк би трябвало да те защити — шепнеше той, — но е решил, че може да те жертва, за да ми попречи да си тръгна.

— Барне, ти си…

— Шшш — повтори той. — Знам колко зле се чувстваш.

— Ти си…

— Но пък той, Марк, винаги така постъпва. Разбра ли сега?

Ти си напълно луд. Естествено, че беше луд. Само че за него всичко, което вършеше, бе съвсем логично. Не можеше да се измъкне, но можеше да открадне още една душа, която да отнесе със себе си. Нямаше значение, че всичко бе продукт на изкривените му мисли. За него те бяха истински, затова щеше отново да действа. Не можех да направя абсолютно нищо, за да го спра. Погледнах от лицето на Карли към неговото и усетих как сърцето ми се свива, когато той затвори очи. По устните му затрептя усмивка.

— Колин…

Ала в този момент, за частица от секундата ми се стори, че виждам нещо друго. Бе най-обикновен проблясък, но той се задържа в мислите ми. Ревът на вълните бучеше в ушите ми и аз замахвах напразно. Давех се и всичко пред погледа ми бе мътно, ала най-неочаквано зърнах брега, непостижимо далечен, докато потъвах. Знаех, че той е там, че чака на брега! Слава богу! Господи, той е добре…

След това отново погледнах Барне. Видях как ръката му се стегна, докато се подготвяше да натисне с ножа и да пререже гърлото на Карли Риърдън. Стоях и го наблюдавах. Всичко наоколо изчезна.

Можеш да го направиш.

— Колин — обадих се аз. — Според мен, ти направи грешка.

— Шшш. — Гласът му бе толкова тих, че едва го чувах. — Идва.

— Загазил си повече, отколкото разбираш. Не ми казвай, че не си го почувствал сам.

Ръката му не помръдна. Стоях напрегнат, готов, след секунда можех да скоча. Само че той отвори очи и ме погледна.

— И аз го чувствам — обясних аз.

— Нима?

— Не и Карли.

Наложих си да погледна изранените му гърди, как се надигат и спускат, когато диша. Опитах се да се престоря, че съм като хипнотизиран. Усмихнах се, сякаш онова, което казвах, означаваше нещо. Съпричастност. Разбиране.

— Аз ти дадох нещо в болницата — продължих аз.

Той кимна:

— И ще го отнеса със себе си.

Поклатих усмихнат глава. Едва тогава го погледнах в очите.

— Ти обаче направи грешка. Взе го, като си мислеше, че тя ме е мразила, когато е умирала. Според теб е разбрала, че не я обичам достатъчно и затова не съм я спасил. Само че това не е вярно.

Той ме наблюдаваше. Изражението му се бе променило — едва доловимо, но аз забелязах разликата. Не знам как бях успял да накарам ръката си да спре да трепери, когато я протегнах към гърдите му.

— Знаеш ли какво си е мислела тя, когато е умирала, Колин? — попитах аз. — Знаеш ли какво носиш в себе си? Защото аз знам. Повтаряла си е колко много ме обича.

— Не е вярно.

Усмивката му бавно се стопи. В очите му се появи нов блясък. Да не би да забелязвах началото на паника? Може би премисляше последствията от онова, което казах? То пронизваше гърдите му като лъч светлина. Досега там цареше непрогледен мрак, но след като насочих вниманието му, този лъч започваше да се разпростира. Макар да не ми вярваше напълно, знаех, че не може да пренебрегне думите ми.

Кимнах.

— Тя ме видя на плажа и се зарадва, че съм жив. Не искаше да се върна за нея.

— Не.

Беше усетил истината. Пролича по изражението му. Започваше да изпитва болка и тя се разпростираше също като отрова.

Ръката му не се ли отпусна леко? Поне така ми се стори. Ножът се отдръпна от гърлото на Карли Риърдън. Погледнах ръката му и забелязах, че трепери.

Притисни мръсника.

— Много съжалявам, Колин, но това е самата истина. Това е, което носиш в себе си. Дори не си предполагал, нали?

Целият бе пребледнял. Той бе изключително прецизен — планираше всичко много внимателно. Бе последователен. Самата мисъл, че е допуснал грешка, му идваше в повече. Всичко се проваляше.

— Това не е било жертва, а проява на любов — продължих аз. — Лиз не е искала да умра за нея.

Ръката му се отпусна още малко, докато ножът увисна. Едва сдържах желанието си да се хвърля към него. Продължих да гледам към гърдите му. Сега вече дишаше тежко и плитко и аз разбрах, че трябва да направя още малко усилие.

— Та питам се, колко ли още такива случаи си събрал?

Гърдите му замряха. Секунда по-късно, ножът падна на земята и потъна в снега. Той издаде едва доловим стон.

Отново вдигнах ръка и изкрещях с всички сили:

— Не стреляйте. Изчакайте!

Останах загледан в Барне. Той не откъсваше очи от мен, но искриците бяха помръкнали. Изражението му бе празно, почти шизофренично, сякаш умът му бе блокирал, за да избяга от ужаса, който зрееше в него. Той имаше нужда да трови любовта, преди да я отнеме от даден човек. Мисълта, че в него е попаднало чисто чувство, му бе непоносима.

Карли Риърдън продължаваше да се бори и Барне нямаше повече сили да я удържи. Затова пристъпих внимателно напред и я поех от него.

Празната му ръка увисна във въздуха. После я вдигна към гърдите и започна да дере кожата си с почти нежни движения. От новите рани рукна кръв и се стече надолу. След това, без предупреждение, краката му поддадоха и той тупна на земята, до ножа. Сви се на кълбо, прегърнал коленете си.

Отстъпих назад. Карли започна да се бори и с мен, но аз я притиснах и я погледнах невярващо. Тя беше жива. Барне лежеше на земята. Аз бях добре, макар че едва сега усетих как тежко блъска сърцето ми. Господи, целият треперех.

Зад мен, на пътеката и в градината, се чуха стъпки.

Вдигнах поглед към прозореца на първия етаж. Счупено стъкло и петна от кръв. Ейлийн.

— Не…

В този момент Мърсър се втурна покрай мен.

— Какво си й направил?

Видях лицето му — изпълнено с отчаяние, страх и омраза, и преди да успея да реагирам, той се нахвърли върху Барне. Едрите му ръце посегнаха към главата, към гърлото на убиеца, заудряха го, а след това се впиха.

— Какво си направил?

Оставих Карли Риърдън на земята, сграбчих Мърсър, ала той ме отхвърли с един тласък, сякаш бях досадна муха. Обзет от мъка и гняв, детективът бе намерил силите, които му липсваха през целия ден. Изглеждаше огромен. Сякаш върлуващите в гърдите му чувства го бяха превърнали в разярена мечка.

— Спрете го!

Но полицаите бяха приближили, за да застанат в полукръг. Оръжията на всички бяха насочени към земята. Нито един от тях не посегна към Мърсър. Стояха безучастни и наблюдаваха.

Той не спираше да стиска Барне за врата и да го блъска. Продължаваше да вика, не, крещеше, а цялото му тяло се бе напрегнало, за да нарани мъжа на земята. Убиецът се бе отпуснал като парцалена кукла, подмяташе се в посоката на ударите, главата му се лашкаше ту на една, ту на друга страна.

Сграбчих Мърсър отново и със здрава хватка се опитах да го изтегля назад. Тежеше като скала. Удар, последван от още един. Протегнаха се нови ръце. Най-сетне полицаите ми се притекоха на помощ. Отстъпих назад, за да ги оставя да се справят с положението. Четирима мъже едва успяха да изтеглят Мърсър, който повлече Барне за момент, преди да го дръпнат надолу по пътеката.

За момент детективът продължи да крещи да го пуснат, а сетне гневът му премина в неконтролируеми ридания. Отпусна тяло под тежестта им и се свлече на колене в снега. Обърна ни гръб и покри лицето си с ръце.

Погледнах Барне. Той не помръдваше, лицето и цялата му глава бяха омазани в кръв. Снегът под него бе на алени петна.

Не знаех дали са от нападението на Мърсър или от старите рани. Отново взех на ръце Карли Риърдън. В същия момент шефът на въоръжените полицаи се наведе над Барне.

Изплю се и после кимна.

— Мърсър ти спаси живота. Копелето мръсно щеше да ти види сметката. — Погледна ме за секунда, за да сме наясно. — Също както направи с Анди.

Вдигнах очи към него.

— Тъп идиот.

Той сви рамене. Подадох му бебето, той го пое и тръгна по пътеката. Останах да гледам намръщен след него в продължение на няколко секунди, коленичих до Барне и опипах пулса му. След това усетих още нещо.

Мамка му.

На няколко метра настрани Мърсър, все още на колене, се опитваше да се надигне. Риданията му бяха заглъхнали. Погледнах го и изпаднах в паника. Дори при създалите се обстоятелства той щеше да действа.

Уважаеми детектив Мърсър. Ако намерите тази бележка, значи сте направили своя избор.

Цяла нощ му бе трябвала за този избор — дали да предпочете работата пред съпругата си. Сега, когато бе прекалено късно, той бе направил обратното. Стана ми жал за него.

Наше задължение е да го подкрепяме.

Вдигнах поглед към тихата празна къща и кръвта по прозореца. Стегнах се. Първото, което можех да направя, за да го подкрепя, бе да вляза вътре.

— Не го пускайте в къщата — провикнах се аз към полицаите.

Те ме гледаха, без да кажат и дума. Просто всички бяхме наясно, че Мърсър няма сили за каквото и да било.

Изправих се, поех си дълбоко дъх и си напомних: отричане.

Ножът лежеше до тялото на Барне.

Наведох се, без да се интересувам от никого, и го преместих по-близо.