Стив Мосби
50/50 убиец (6)

3 декември

21 часа до изгрева

10:20 часът

Марк

Направих куп дребни нарушения по пътя, но успях да стигна на местопрестъплението за рекордно време. Улицата се оказа задънена, свършваше на петдесетина метра от главния път, в края на тясна асфалтирана алея. От двете й страни се издигаха едни срещу други неугледни сиви къщи. Нямаше достатъчно място нито за приличен тротоар, нито за тревни площи. Независимо от това архитектът бе успял да ги вмъкне. А сега останалата част от улицата бе пълна с полиция.

Ванове и леки автомобили бяха паркирани едни зад други отстрани. Малка група полицаи в черни дъждобрани чакаха край единия и се поклащаха, напъхали ръце в джобовете. Неколцина други разговаряха разсеяно със съседите, които бяха преценили, че не си струва да обръщат внимание на времето, и бяха излезли в градините, питайки се какво става навън. Една от задачите на въпросните полицаи бе да не позволяват на съседите да се съберат, за да опазят индивидуалните им впечатления. Същото бе и с жълтата ограничителна лента, която пазеше местопроизшествието от любопитни натрапници. Стана ми приятно, когато я видях. Ако не бе опъната, трябваше аз да им кажа да я сложат.

Спрях колата до ограничителната лента, която потрепваше при всяка капка дъжд. Един от полицаите забърза към мен. Свалих прозореца и му показах значката си. Той я взе и няколко секунди я оглежда. На ревера на дъждобрана му бе прикачена малка камера, която в момента ме снимаше.

— Детектив Нелсън — обадих се аз. — Аз съм от екипа на Мърсър.

Полицаят ми върна значката.

— Ще го намерите вътре.

Паркирах, придадох си професионално изражение и се отправих към къщата. Двама криминолози работеха в градината, а на вратата бе застанал полицай. И тук имаше камери. Показах отново значката си.

— Господине.

Полицаят на вратата ми даде камера, която да закача на ревера си. Тя щеше да снима непрекъснато и да записва казаното от мен. Всичко щеше да се предава в един от вановете, спрели отвън. На този обемен запис — часове лента от едно-единствено местопрестъпление — щеше да бъде направен монтаж. След това щяха да го пуснат през филтър, за да се извлече най-важното.

Полицаят ме поведе към хола.

— По-голямата част от екипа ви е горе. Детектив Дънкан е в кухнята. Първо идете при него.

— Благодаря.

Минах през къщата. Холът беше от дясната страна на входното антре. Надникнах и открих още криминолози на колене да претърсват за улики первазите на паркета. Блесна светкавица, аз извърнах поглед и продължих. Малко след като подминах хола, имаше стълби, пак разположени от дясната страна, които водеха нагоре. Следваше коридор, който отвеждаше към отворена врата в дъното. Стаята бе в ярки цветове — червен мокет, кремави стени, тъмноалени завеси от двете страни на грозните врати към терасата. Повечето хора работеха тихо. Крушката в коридора, без абажур, бе доста силна и оставяше половината от лицата на колегите в сянка. Проблеснаха нови светкавици. Винаги е така на местопрестъплението: попадаш на най-шантавото парти, което можеш да си представиш.

Открих Саймън Дънкан в кухнята, отделена от задна стаичка с дървени летящи врати. Вградените шкафове бяха чисти, в светъл цвят, осветени от малки луни. Личеше, че тук са пръснати много пари. Саймън се появи откъм кухнята и свали със замах белите си ръкавици. Първо ми се усмихна, след това протегна ръка.

— Нелсън, нали? — Гласът му бе спокоен, говореше бързо и те караше да мислиш също толкова бързо, да не би да изпуснеш нещо. — Не греша. Марк Нелсън.

Беше по-висок, отколкото го помнех, слаб, но жилав, загорял, напълно плешив, освен няколкото посивели къдрици над ушите. Под ръкавите се показваха същите косми, само че черни. Докато траеше интервюто ми, той не спря да прехвърля между пръстите си химикалка. При това я движеше толкова бързо, че едва смогвах да следвам движенията й. На два пъти подхвърли забележки, всеки път извил вежда, усмихнат на една страна. И той бе доста известен в академията като интелектуалец, който умееше да създава проблеми.

— Точно така — потвърдих аз. — Приятно ми е да се видим отново.

— Най-сетне пристигна, а?

— Заради задръстванията.

На него не му пукаше. Промъкна се покрай мен и двамата излязохме в коридора.

— Жертвата е в банята, но нещо е ставало из цялата къща. Изглежда, нашият човек го е държал доста дълго, преди да го убие.

— Сигурно е, че е убийство, така ли? — попитах аз.

Саймън повдигна едната си вежда, когато чу въпроса ми.

— Пийт не ти ли каза?

— Не сме говорили дори минута.

— Ще ти кажат подробностите. От мен да знаеш, че те очаква безкрайно интересен първи работен ден. Последвай ме и ще огледаме трупа.

— Добре…

Преди да успея да попитам каквото и да е, той се втурна по стръмните тесни стълби към площадката на първия етаж. Аз трябваше да се забързам, за да го настигна. Разбрах, че се е качвал безброй пъти този ден.

Спряхме на тъмната площадка. Мокетът тук бе червен, същият като на долния етаж. Завесите на единичния прозорец бяха дръпнати. Поех си дълбоко въздух и усетих силна натрапчива миризма. Усещаше се навсякъде и аз се намръщих. Саймън кимна към вратата на банята.

— Тук е. Готов ли си?

Предполагам, че това бе нещо като изпитание. Бях виждал трупове и преди и се насилих да скрия гримасата.

— Разбира се.

Влязохме в банята, доколкото бе възможно, и противната миризма стана още по-силна. Миришеше на бензин, на дим, на месо.

Господи.

Помещението бе малко — икономично и чудесно обзаведено. Имаше малка душкабина от лявата страна на вратата. Останалата част от банята бе двойно по-широка от душкабината и може би три пъти по-дълга. Имаше тоалетна, срещу нея мивка и шкафче с огледала. В дъното, под прозореца, бе ваната, заела цялата ширина. На перваза на прозореца бяха подредени толкова телове и флакони с пяна, колкото са нужни да напълнят каталожната притурка на някое мъжко списание. Закрепено на плочките над кранчетата се виждаше сребърно водонепромокаемо радио.

В банята имаше още двама и те вдигнаха погледи, щом влязохме. Единият веднага се върна към работата си, а Саймън ме представи на другия.

— Марк, запознай се с Крис Дейл. Той работи в патологията и ще се погрижи за трупа. Крис, това е Марк Нелсън.

Дейл бе по-млад, отколкото очаквах, но сигурно и той си мислеше същото за мен.

— Приятно ми е.

— И на мен.

Саймън кимна към дъното на банята.

— А жертвата очевидно е във ваната.

Надникнах между двамата мъже. Водата във ваната бе обагрена от кръв. Не се виждаше какво има под повърхността, освен че мъжът е гол и омотан с въже. Долната част на тялото му представляваше неясен контур. Горната част на ръцете му се подаваха на повърхността като бледи островчета. Стори ми се, че повечето от пръстите му липсват, но онзи, който бе останал, бе изкълчен назад. В далечния край на ваната се виждаше главата. Беше отметната назад, очите загледани безпомощно в тавана. Лицето бе изгоряло до неузнаваемост. Почернялата кожа се бе напукала и обелила, а оцелялата коса бе сплъстена и опърлена по краищата. Главата му изглеждаше по-малка от нормално. Приличаше на глинено гърне, поставено на огъня и смалено от топлината.

Запази спокойствие.

— Водата е студена — сподели Дейл. — Ако се съди по кожата и ръцете, бил е вързан тук през по-голямата част от нощта.

— Ясно. — Нещо не беше наред с гласа ми.

— По температурата на тялото, сравнена с температурата на водата, мога да кажа, че смъртта е настъпила преди три или четири часа. Някъде към седем днес сутринта.

Не казах нищо, само изпуснах задържания въздух. Единственото ми желание бе да се върна в коридора и да затворя вратата към отвратителната сцена. Докато наблюдавах жертвата, усещах как ме завладява странното чувство, характерно за всяко местопрестъпление. Смес от отвращение, страх, жалост и объркване. Слава богу, опитът и обучението ми си казаха думата, превърнаха смъртта в пъзел и започнаха да подреждат отделните части.

Жертвата е била завързана цялата нощ във ваната, а е била убита едва днес сутринта. Това повдигаше въпроси и когато откриехме отговорите, щяхме да се доближим до разрешаването на загадката. Аз вече си мислех за грабеж, дори за изнудване, нещо такова.

— Какво му е направено?

Дейл погледна мъртвия.

— Първо това. Има ясно изразени рани по ръцете и по цялото тяло — значителен брой плитки нарези и няколко по-дълбоки. Предполагам, че накрая е бил залят с течност за запалки и е запален.

— Ясно.

— Има наранявания от вътрешната страна на устата и по гърлото, които показват, че е погълнал част от течността. Въпреки многобройните видими рани официалната причина за смъртта ще се окаже задушаване.

Проточи се мълчание. Аз оглеждах съсипаното лице на жертвата и не можех да си представя какво е да умреш по този начин. Вместо това потръпнах от страх, примесен с мъка. Обзе ме потискаща тъга при мисълта, че човекът е трябвало да преживее всичко това и че някой е в състояние да извърши подобно деяние.

— Добре ли си? — попита Саймън.

— Добре съм. Просто се замислих.

— Добре. Ела сега, останалите от екипа са в стаята за гости. Джон чака, за да раздаде задачите.

Излязох от банята след Саймън, доволен, че съм отново на площадката, и двамата тръгнахме към стаята в края на коридора. Вътре миришеше на повръщано и аз бързо забелязах защо. На мокета се виждаше петно, по стената бяха полепнали пръски кръв. Криминолозите вземаха проби и от двете, а мъжът, коленичил до повръщаното, имаше вид на човек, който предпочита да е на долния етаж с останалите и да проверява какво се крие зад первазите на паркета.

Останалата част от екипа бяха в другия край, наобиколили маса с компютър. На монитора се виждаше страницата с имейлите. Мърсър и Пийт Дуайър бяха от двете страни на последния член на екипа, Грег Мартин, който бе седнал пред екрана. Грег бе по-млад от останалите, почти на моята възраст, реших аз, и бе компютърният експерт. Гарвановочерната му коса и бакенбардите бяха късо подстригани, а очилата изглеждаха скъпи, по последна мода. Той бе един от най-модерните компютърни маниаци, които човек може да си представи. Реших, че колекцията от мъжка козметика в банята му спокойно може да съперничи на онова, с което бе разполагал мъртвият собственик на къщата. По време на интервюто — като изключим арогантните подмятания — той се държа сравнително приятелски.

— Марк дойде — обяви Саймън.

Мърсър вдигна пръст, без да поглежда към нас.

— Изчакайте минутка.

Грег кликна върху нещо и екранът леко се промени. Хард дискът стържеше тихо, мъркаше като доволна котка, която все още не е разбрала, че стопанинът й е мъртъв. Допълнителни разноцветни кабели бяха свързани с полицейския лаптоп, на който работеше Грег.

Огледах стаята и забелязах, че фотографът е застанал настрани от нас, леко извит, докато оглеждаше стената зад вратата. Когато светкавицата му блесна, аз се обърнах и погледнах какво заснема.

Целият настръхнах. Някой бе драскал по стената с черен маркер. Знакът бе напълно непознат за мен — приличаше на огромна мрежа на паяк или капан за сънища^[1], и необяснимо защо ме потисна. Каквото и да означаваше, щом го погледнах, разбрах, че художникът не е мъртвецът във ваната.

Всички идеи за кражба с взлом или изнудване отлетяха в мига, в който видях рисунката. За стореното в тази къща мотивът бе коренно различен.

Нека просто приемем, че те очаква доста интересен първи работен ден.

Светкавицата на фотоапарата блесна отново.

Грег и Мърсър се бяха надвесили над компютъра и не ни обръщаха абсолютно никакво внимание. Грег работеше над намерените в компютъра файлове, докато Мърсър бе насочил вниманието си над файловете на убития. Пийт се приближи да поговори с мен. Стори ми се благодарен, че може да избяга. Косата му бе несресана и щом го видях как прокарва пръсти през нея, веднага ми стана ясно защо е толкова рошав. И преди бях виждал доведени до изтощение хора, но не и толкова рано сутринта.

— Видя ли трупа? — попита той.

— Преди малко, да.

Той въздъхна тежко, след това посочи назад.

— Мислим, че убитият е работел на компютъра, когато е бил изненадан и нападнат от взломаджията. По всяка вероятност се е случило вчера вечерта. Човекът се е предал след кратка борба и е прекарал нощта завързан във ваната. Доказателствата, че е бил измъчван, са налице. Тази сутрин е запален жив. Няма следи от взлом.

— Знаем ли коя е жертвата?

— Не сме сигурни. По-късно ще направим официално разпознаване, но засега предполагаме, че е собственикът на къщата — Кевин Джеймс Симпсън.

Пийт продължи с известните за момента факти по случая, като ги отброяваше един по един на едрите си пръсти. Кевин Симпсън бе трийсетгодишен и живееше на този адрес, откакто бе купил къщата преди четири години. Бе собственик на малка фирма за информационни технологии, ККЛ, която предлагаше различни база данни и изготвяше уебсайтове. Съдейки по тона на Пийт, ми стана ясно, че новият ми колега не изпитваше особено уважение към подобни услуги.

— Днес сутринта ни позвъниха от ККЛ. Анонимен глас се обадил във фирмата малко след осем. Пуснат бил запис на ужасяващи писъци, след което непознатият съобщил на телефонистката името на Симпсън и адреса му. В ККЛ не записват входящите разговори, но екипът на Грег вече провери разговорите от домашния телефон на Саймън. Обаждането е направено оттук, от хола на долния етаж. Според криминолога е минал приблизително час след смъртта на Симпсън, преди убиецът да се обади по телефона. Възникват и нови въпроси. Първо, защо е чакал толкова дълго, преди да довърши жертвата и, второ, с какво се е занимавал убиецът след това.

— Симпсън сам ли е живеел? — попитах аз.

Пийт кимна.

— Още не знаем дали има приятелка. Проверяваме и старите му завоевания през имейлите.

— Ясно. — Кимнах към черната паяжина на стената. — Ами това?

Пийт я погледна и умората по лицето му стана още по-ясно изразена. Очевидно рисунката го тревожеше и не знаеше как да я определи. В този момент дойде спасението. В другия край на стаята Мърсър и Грег бяха попаднали на нещо и Мърсър приближи до нас. За момент забравих надрасканото.

— Марк. — По лицето му се мярна усмивка, когато пое ръката ми, но очевидно бе прекалено разсеян, за да обръща внимание на любезностите. — Радвам се да те видя отново.

— И аз.

Истината бе, че се чувствах по-скоро странно, че го виждам, отколкото зарадван. Мърсър отпусна ръка и аз си казах — впечатлението ми не беше на базата на снимката на задната корица на книгата му — че съм го виждал единствено седнал или от разстояние. Чак сега, както бе застанал пред мен, установих с учудване колко е дребен. Първо, беше среден на ръст. Второ, може и да е бил набит и доста як на млади години, но сега ми се стори смален и смачкан. Все едно бе облякъл риза, която му бе станала широка, след като е отслабнал. Освен това изглеждаше значително по-стар, отколкото очаквах. На мъжете възрастта не се отпечатва толкова на лицето, издава я по-скоро отпуснатото тяло и обзелата ги слабост. Останах с чувството, че Джон Мърсър го дели една крачка от старостта, и това ме изненада неприятно. Той бе едва в началото на петдесетте, но сякаш имаше натрупани отгоре още петнайсет години, които го състаряваха и му тежаха.

— Помниш Грег, нали? — попита той.

— Разбира се.

Кимнах вместо поздрав. Грег вдигна на свой ред ръка, но бе погълнат от работата. Изтласкваше с токове стола на колелца, за да се придвижва напред и назад, което със сигурност не бе желателно да прави на местопрестъплението. Очевидно нещо ми убягваше и имах чувството, че то се върти около паяжината, която убиецът бе нарисувал на стената на Кевин Симпсън.

— Така — отбеляза Мърсър. — Задачите. Пийт те запозна с основното, нали?

— Само с най-основното — потвърдих аз. Замълчах за момент, след това кимнах към паяжината. — За това не сме говорили.

Мърсър погледна нарисуваното. Сякаш го виждаше за пръв път.

— А, да — рече той. — Говорихме за рисунката тъкмо преди да дойдеш.

Очаквах някакво обяснение, но вместо това се проточи неловко мълчание. Мърсър не бе особено разтревожен и впи поглед в паяжината. Забелязах, че погледът му проследява очертанията и от време на време отскача настрани. Сякаш бе хипнотизиран. След това светкавицата на фотоапарата блесна отново и Мърсър мигна. Обърна се към мен и после сведе очи към часовника си.

— Добре — въздъхна той. — Хайде да се захващаме. Първият ни брифинг е в два, така че дотогава да сте се върнали в офиса или да сте си осигурили достъп до терминал. Саймън, искам всички възможни подробности за трупа. Грег, заемаш се с компютъра и телефонните обаждания. Пийт, хващай ККЛ.

— Дадено.

Мърсър го погледна.

— Знаеш ли къде се намират?

Пийт бръкна с ръце в джобовете си и погледна шефа.

— Знам.

— Който ще ходи някъде, да тръгва. Марк, остани за малко.

Пийт и Саймън излязоха. Мърсър пристъпи към мен.

— Тръгваш от врата на врата — нареди той. — Разполагаш с трима допълнителни от управлението. Чакат те долу.

— Добре.

— Да преслушаш всички къщи без изключение. Отбележи си онези, където никой не отваря, за да ги потърсиш по-късно. На първо време събери общи впечатления за Симпсън. Информация за приятели, гаджета. Какво е правел, когато не е бил в къщата.

Това бе ясно.

— Слушам, господине.

— Имало ли е суматоха — продължи той, без да ми обръща внимание. — Някакви предишни инциденти, колкото и глупави и елементарни да ти се струват на пръв поглед, които обаче може да имат връзка.

Докато продължаваше да ме инструктира, усетих, че ме обзема раздразнение. Не беше заради нещата, които казваше, ами заради начина, по който го правеше. Бе очевидно, че вниманието му е насочено някъде другаде. През повечето време погледът му бе прикован в стената зад мен. Затова просто кимах, въпреки че нямах търпение да се заема. Мърсър бе добре запознат с работата ми и според съпругата си бе останал впечатлен. Независимо от това се чувстваше длъжен да ми обясни в пълни подробности какво очаква да свърша. Може би, ако ми беше разяснил нещо повече за паяжината, нямаше да се налага да ме инструктира толкова подробно и…

Жена му, спомних си аз. Да не забравиш.

— Всякакви превозни средства, които са спирали наблизо — натърти накрая Мърсър. — И посетители. Най-вече жени.

— Слушам, господине.

— Има ли друго?

— Съпругата ви се обади. Тъкмо преди да тръгна от офиса.

Той ме погледна малко недоумяващо.

— Помоли да ви предам „не забравяй“. Каза, че ще разберете за какво става въпрос.

— Добре. Благодаря ти за съобщението.

Понечих да тръгна.

— Още нещо — спря ме той. — Напомни на екипа си, че всички трябва да приготвят звукозаписната техника. Всяка дума да бъде записана. Да няма пропуски.

Стандартна процедура, нещо, за което дори не бих се замислил.

— Добре, господине.

Сигурно не бях успял да прикрия раздразнението си, защото той леко се намръщи. Очаквах да ми направи забележка, но не се съсредоточи достатъчно дълго, за да каже каквото и да било. Паяжината на стената го зовеше и той насочи цялото си внимание към нея. Въпреки това остана намръщен.

— Добре — промълви разсеяно.

Беше забравил за мен. Слязох на долния етаж, след това излязох навън и се начумерих, щом усетих дъжда.

Може и да е глупаво, но просто не успях да скрия разочарованието си. Бях си създал образи, които нямат нищо общо с действителността. През последните няколко седмици си представях стотици пъти първата среща с Мърсър. Всеки път оставах все по-доволен, когато получавах от него признание за упоритата си работа досега. Тази моя въображаема сцена обаче нямаше нищо общо със случилото се на втория етаж. Съвсем не беше момент, достоен да бъде заснет и увековечен.

Той си е такъв, напомнях си аз. А и никога не се е чувало, че с него се работи лесно.

Спомних си какво каза момичето на рецепцията: Ще си говорим пак след седмица, бе казала тя. Естествено. Може би тогава ще съм успял да се докажа и ще съм си извоювал правото да се отнасят с мен като с истински член на екипа. Поне като с човек, който знае какво върши.

Поклатих глава, усмихнах се на решителността си и след това изтласках емоциите. Тръгнах към вана, в който ме чакаха хората от новия ми екип за разпити.