Стив Мосби
50/50 убиец (12)

3 декември

13 часа и 50 минути до изгрева

17:30 часът

Марк

Един от многобройните проблеми при случая „50/50 убиец“ бе обемът на събраните материали. Имаше обобщен вариант, но аз се насилих да прочета всичко от самото начало, за да се запозная с фактите. Освен това исках да знам всяко нещо, което знаеха останалите от екипа. Файлът бе огромен и ми беше необходимо време. Освен това се четеше трудно, а пък снимките бяха крайно неприятни.

Трябваше да правя почивки, през които отскачах до кафенето, за да взема кафе за себе си и за Мърсър. Тъкмо се връщах и носех две пластмасови чашки, когато мобилният ми завибрира в джоба.

— По дяволите.

Оставих чашите на пода, извадих телефона и погледнах есемеса. Беше от нашите.

Здрасти, Марк. Мислим за теб. Дано първият ти работен ден да е минал добре. Нали си здрав? Притесняваме се. Звънни, когато ти остане време. Обичаме те м&т хх

Погледнах към часовника и с огромна изненада открих, че първият ми работен ден официално е приключил, въпреки че не беше. Бе повече от ясно, че разследването ще отнеме цяла нощ. Спор нямаше.

Запитах се дали да им пусна есемес. Родителите ми винаги се притесняваха. Никак не им се искаше да стана полицай и макар вече да бях на трийсет, те все още се страхуваха да не ми се случи нещо. След смъртта на Лиз положението стана още по-зле и понякога не отговарях на обажданията им просто защото не можех. Сега, след като се бях преместил на другия край на страната, бе напълно естествено те да се притесняват. Беше ми приятно, че проявяват загриженост за мен, но също така бе истина, че не се справям както трябва. Имах нужда да остана сам. Имах чувството, че им се иска да потъна в скръб и да рухна. Когато това не се случи, двамата се затюхкаха, че нещо не е наред. Не разбираха, че това бе моят начин да се справя с мъката. Разговори за случилото се никак не ми помагаха да преодолея миналото.

Реших да не им отговарям. Вместо това пъхнах телефона обратно в джоба и се върнах в офиса. Оставих чашата кафе на бюрото на Мърсър и след това отново се настаних пред компютъра си.

— Благодаря.

Той не вдигна глава, когато ми благодари. Не че имаше значение.

Докато се опитвах да разбера и запомня всичко включено във файла, Мърсър се опитваше да процедира по същия начин с текущия случай. Останалата част от екипа се бяха върнали на местопрестъплението или работеха в други кабинети някъде в управлението. След края на оперативката стояхме само двамата в офиса. Не бяхме разговаряли, защото и двамата имахме достатъчно работа. Някои от екипа се отбиваха, за да донесат доклади или нови сведения. Когато не обсъждаше някой въпрос с тях, Мърсър не помръдваше. Навел бе глава, задълбочен над написаното, и систематизираше всичко. Обажданията следваха едно след друго, а в промеждутъците звънеше той. Ако бе спокойно, прехвърляше купищата документи и си водеше бележки. Не стана от мястото си и всеки път, когато вдигнех глава, установявах, че той вършеше нещо.

Междувременно държеше в течение прекия си началник, главен инспектор Алън Уайт. Информираше го за всяко ново развитие. Разговорите на Мърсър с него бяха винаги кратки, очевидно нямаше търпение да се отърве от него. Не ми стана ясно дали му е неприятно, че се налага да дава обяснения на някого за разследването, което води. Факт бе обаче, че през всичкото време омаловажаваше случая, сякаш бе нещо съвсем ежедневно и напълно обикновено. При тези разговори нито веднъж не спомена 50/50 убиеца. Вместо това наблягаше на незначителни подробности. След като вече знаех колко е важно цялото разследване, това ми се стори странно.

Напредъкът по случая, а той бе наистина незначителен, идваше на части. Саймън се обади от лабораторията. В къщата бяха открити освен отпечатъците на Кевин Симпсън и отпечатъците на неизвестно лице. Макар да бе възможно убиецът да ни е оставил подарък, по-вероятно бе другите да са на момичето, Джоуди. Освен това така и не успявахме да открием коя е тя.

Пийт разговаря с бившите приятелки на Симпсън и изпрати сведения за всяка от тях. Наблюдавах с отчаяние как възможностите отпадат една след друга. Собственият ми екип за разпит бе подготвил докладите, ала резултатите не помогнаха с нищо. Те се бяха прехвърлили на съседните улици, но така и не откриха нищо ново, което да ни даде насока в разследването.

През всичкото време наблюдавах Мърсър и останах удивен от начина, по който се справяше. Знаеше и помнеше дори най-малките подробности, взираше се напрегнато в екрана, щом пристигнеше нов доклад, и кимаше. Изражението му бе празно и ми се стори отнесен, докато се опитваше да намести новите факти. На мен ми беше безкрайно трудно да се ориентирам в старите случаи, камо ли да запомня нови подробности. Поне вече знаех най-важното и можех да разсъждавам по различен, напълно нов начин за престъплението в дома на Симпсън. Макар и подписът на убиеца и „играта“ да бяха ключът, Грег имаше основание, че на днешното местопрестъпление имаше съществени разлики. Която и да бе Джоуди, тя не бе свързана с жертвата като жените в предишните случаи.

Минали са цели две години, той си има план.

Запитах се до какви ли изводи е стигнал Мърсър, но за момента поне това си бе негова грижа. Нашата работа беше да съберем всички дребни доказателства, за да може той да ги подреди и анализира.

Така и продължихме.

Малко преди шест часа Грег се обади по видеофона с компютърния доклад. Новините бяха лоши. Дори Джоуди или Скот да фигурираха в компютъра на Симпсън, независимо дали в някой имейл, договор или случайно попаднал там документ, убиецът бе успял да ги изтрие. Както Грег предупреди по-рано, нямаше да успеем да открием самоличността им от компютъра.

— Въпреки това успяхме да извоюваме значителна победа — обяви той.

Долових в тона му подигравателна нотка, но Мърсър нямаше никакво време за сарказъм.

— Казвай.

Грег изпрати клиповете. Бяха шест — зърнисти снимки, правени на главната улица близо до дома на Симпсън. На тях бяха заснети шест различни бели вана. Номерата им не се виждаха, но образите бяха изчистени достатъчно, за да бъдат идентифицирани.

— Всички снимки са от днес сутринта, приблизително по времето, когато предполагаме, че убиецът си е тръгвал. — Грег разсеяно се чешеше по бакенбардите. — Не е нужно да казвам, че по това време на деня е пълно с бели ванове.

— Все пак го каза, Грег. Браво. Имена и адреси?

— Изпращам ги.

Мърсър се обърна към мен.

— Екипът ти готов ли е за нови разпити?

— Все още са в квартала на Симпсън, но никой нищо не знае.

— Изтегли ги и ги прати да се заемат с тези. Грег е прав, че няма да излезе нищо от тази работа, макар че никога не се знае.

— Добре.

— Аудио и видео от първия до последния.

Хайде пак. Стиснах отново зъби, след това си казах, че той си е такъв. Свързах се с екипа и ги разпределих на адресите, които имахме. Нарочно повторих инструкциите на Мърсър — малко заядливо, — но по същото време вниманието му бе насочено другаде. Набираше номер, вероятно за да уведоми Уайт за последното развитие по случая.

Изражението му не издаваше нищо. Докато го наблюдавах, имах чувството, че съм в облаците и оттам се опитвам да видя как протича битка на земята.

 

 

След като разговарях с екипа си и ги изпратих по адреси, отново насочих вниманието си към файла. Оставаше ми значителна част към края, която държах да прочета. Тя щеше да ми даде повече яснота за събитията от деня, които ме бяха накарали да се почувствам като натрапник. Ставаше въпрос за детектив Андрю Дайсън.

Дайсън бе баща на три деца и бе работил в екипа на Мърсър над десет години. Слушах как проведе разпита на Даниел Роузнийл и как жертвата му разказа всичко за дявола. Година по-късно Дайсън бе срещнал лично дявола и се бе превърнал в последната известна жертва на 50/50 убиеца.

Сега, две години по-късно, аз седях на бюрото му и наблюдавах сцените от деня, в който се бе случило нещастието.

Филмът бе заснет от улична камера, монтирана на лампа, на тиха алея в предградията. Всичко бе записано от неподходящ ъгъл, но поне улицата се виждаше сравнително добре. На около петдесет метра от обектива бе застанал Дайсън. Бе паркирал пред обикновена еднофамилна къща и вървеше към вратата. Часовникът в ъгъла на екрана показваше, че е два и тринайсет следобед.

Това бяха последните минути от живота на Дайсън, по-точно последният път, когато някой го бе видял жив. В този случай въпросният някой бе камерата, която бе по-студена и незаинтересована от всеки един жив свидетел. Някак си представяше Дайсън още по-уязвим. На екрана той изглеждаше самотен, пъхнал ръце в джобовете, загърнал се в палтото си, за да се предпази от студа. Прииска ми се да протегна ръка и да го предупредя, но знаех, че наблюдавам призрак. Единственото, към което можех да посегна, бе кафето. Продължих да гледам записа на последните моменти от живота на детектива.

Материалът бе заснет три месеца след нападението над семейство Кларк. Междувременно разследването бе попаднало в задънена улица. Уликите, открити от криминолозите, бяха малко и незначителни. Всичко, за което са могли да се захванат, вече било проверено. Мърсър е нямало на какво повече да разчита. Прехвърляли са хората му един по един към нови случаи. Екипът все още не се бил отказал, поне Мърсър не го бе направил. Проверявал е отново всеки факт, с който разполагал. Провеждали са нови разговори с приятели, роднини и съседи. Опитвали се да запълнят празноти и да извлекат някоя пропусната подробност.

Знам какво е да участваш в последния етап на разследване, което не води никъде. Всичко вече е обречено. Наясно си, че си се провалил, но въпреки това упорстваш и се надяваш нещо да изскочи. Това така и не се случва.

Къщата, която Дайсън посещаваше на записа, беше квадратна и безлична като избелелите червени тухли, от които бе построена. Сякаш бе издигната, за да служи като охрана за по-скъпите имоти в далечината. От едната страна имаше дълга права алея за коли, която водеше към тъмен гараж. Отпред бяха поставени две кофи за боклук — едната, черна, за общите отпадъци, и зелена — за рециклиране. Градината отпред беше спретната, макар никой да не се бе грижил за нея през зимните месеци. Храстите потрепваха при всеки порив на вятъра. Небето бе притъмняло, покрито с гъсти облаци. На този фон улицата приличаше на редица надгробни плочи и паметници, разположени на някой хълм, блъскани от поривите на вятъра. Имаше зловещ вид.

Дайсън натисна звънеца. Потропваше заради студа. Изглеждаше малък, сякаш смален от къщата, която заплашваше да го погълне.

Хайде, хайде, помислих си аз.

Той потри ръце.

Замръзваш.

Забелязах, че оглежда улицата, а след това отново натиска звънеца.

Наблюдателната техника на убиеца бе скъпа и професионална. В града имаше поне два магазина, където се продава. Можеше да се набави и от многобройни интернет сайтове. По принцип собствениците на такива магазини не бяха склонни да сътрудничат на полицията, но когато ги притиснеха, ставаха разговорливи. Бяха проверени дълги списъци с експерти по сигурността, ревниви съпрузи и какви ли не странни типове. Всички бяха отхвърлени един по един.

Същия ден Дайсън беше проверявал повторно стари следи и бе решил отново да намине към Франк Уокър. Той бе купил подслушвателно устройство преди няколко години. Вече беше разпитан и не бе открито нищо подозрително. Посещението на Дайсън бе чиста формалност и денят трябваше да мине леко и безпроблемно. Нямаше причина детективът да предполага, че ще се натъкне на опасност. Според доклада тъкмо затова не беше включил записващото устройство.

Когато за пръв път попаднах на този доклад, се насилих да го прочета. Истината бе налице — допуснат бе един-единствен пропуск от отегчение или еднообразие, може би дори от невнимание. Ако Дайсън бе по-съсредоточен, може би нещата щяха да са различни. Аудиозаписът на нападението би трябвало да се прехвърли от устройството на колана му към автомобила. Оттам звукът се препращаше в управлението. Ако го бе включил, може би щеше да остане жив.

Погледнах Мърсър. Той бе навел глава над докладите и не забеляза, че го наблюдавам. Този път обаче го възприех в по-различна светлина. По-рано днес се бях подразнил, че настоява за пълно аудио- и видеопокритие на разпитите. Дори сега ми стана малко неприятно, но поне вече знаех защо постъпва така.

Часовникът в долния десен ъгъл на екрана отмерваше секундите. Минаха цели петнайсет, докато най-сетне Дайсън протегна ръка и натисна вратата. Сигурно е била оставена леко отворена, защото се отвори навътре. Той надникна, подпрял ръка на касата. Представих си го как се провиква:

Има ли някой? Полиция.

Има ли някой вкъщи?

Той остана неподвижен за момент и аз усетих колко силно бие сърцето ми. Това бе моментът. Истината за случилото се после щеше да остане изгубена, докато не хванехме мъжа, който бе живял там. Престъпникът, който се е криел вътре. Дори и тогава едва ли щяхме да разберем защо Дайсън е решил да влезе. Едно от предположенията беше, че е видял нещо в кухнята, което го е накарало да пристъпи в къщата. Другото бе, че е чул шум — може би фалшив вик за помощ. Каквато и да бе истината, секунди след влизането той се насочи към кухнята и образът му се скри.

Следващият запис бе направен от криминолога на местопрестъплението.

Макар и неохотно, го изгледах. Който и да бе подготвял записа, бе включил десет допълнителни секунди накрая. В тях се виждаше притихналата къща и потръпващите под порива на вятъра растения в градината. Може би просто от уважение. Усетих, че се замислям какво е ставало вътре, и се зарадвах, че записът прекъсна.

Върнах се към главния доклад и прочетох, че тялото на Дайсън е било открито три часа по-късно, след като той не се обадил и не отвърнал на обажданията. Представих си как звънът на телефона е отеквал в празната къща, където по-късно са го намерили. Разбрали къде е по паркираната отпред кола.

Къщата собственост на „Франк Уокър“ се оказала почти празна. По подовете и стените нямало нищо, мебели също. Само бюро край извод за телефон и един матрак на горния етаж. Дори имотът да е бил отдаден под наем на Уокър преди няколко години, било очевидно, че тук отдавна не живеел никой. Франк Уокър било измислено име, а човекът зад него — с фалшиво, но добре изпипано минало. Името бе празно и ехтящо като къщата. 50/50 убиецът си бе изградил призрачна самоличност. И името, и къщата бях просто опорни точки.

Представих си как убиецът прелита от едно гнездо, което е свил, до друго, в различна част на града. Как променя самоличността си, както змиите се отървават от вече ненужната кожа. Къщата бе просто въздушен джоб, който се бе понесъл към повърхността на нашия свят. След като била разкрита, той просто се е преместил на следващото място.

Гнезда. Благодарение на тях престъпникът започваше все повече да прилича на чудовище.

Андрю Дайсън бе открит на пода в хола. Тялото му беше свито на една страна. Опитал бе да притисне прободните си рани в корема. Убиецът го бе нападнал спокойно с два дълги тънки ножа и го беше пронизал шест пъти. Методично нанесени, добре пресметнати удари. Раните бяха с чисти краища, дълбоки, едните отпред, другите отзад. Други наранявания нямаше. Дайсън бе умрял бавно от шок и загуба на кръв, докато убиецът му е шетал из къщата и е заличил всички доказателства от стаите.

Престъпникът бил изчезнал много преди да пристигне полицията. Измъкнал се е през задната врата и по всяка вероятност е тръгнал пеша. На негово име нямаше регистриран автомобил. Никой не го познаваше. В банковата му сметка имаше няколко хиляди лири, но сведенията бяха непълни и нямаше как да бъдат проследени. Той така и не бе направил опит да тегли от тези пари. Бе зарязал парите със същата лекота, с която бе сменил самоличността си.

Франк Уокър бе изчезнал и изоставил трупа на Дайсън — последната му жертва — също като изсушено тяло, хванато в паяжина.

Имаше още към файла, но и тези данни, също като края на записа, бяха напълно ненужни. Грег бе направил пълна дисекция на самоличността на Франк Уокър, бе проверил всички възможности и бе стигнал до задънена улица. Къщата на Уокър бе разглобена буквално до основите, но криминолозите така и не откриха доказателство. Също както и на останалите местопрестъпления. Всички съседи бяха разпитани. Нито един не го бе виждал.

Детективите не бяха успели да научат нищо.

Когато приключих, открих, че съм по-загрижен за онова, което не бе включено във файла. Екипът бе продължил работата си по случая и след смъртта на Дайсън, но веднага се забелязваше, че Джон Мърсър вече не се споменава. Разследването отново бе прехвърлено в ръцете на детектив Джеф Хънтър.

Вдигнах поглед към Мърсър.

Той бе все още в същата поза — лакти на бюрото, пръстите разперени пред наведеното лице, повдигнал леко косата си отпред. Все още бе погълнат от документите.

Наблюдавах го, доколкото бе възможно, дискретно и си мислех за книгата, която бе написал — същата, която препрочетох, когато ми съобщиха за назначението.

В началните глави той описваше някои от по-тежките случаи в подробности, включително и два неразрешени, но 50/50 убиецът не бе един от тях. В последните глави, където говореше за нервния си срив, бе включил истината, че е бил претрупан с работа. Обясняваше, че напрежението било огромно, когато мислиш за убиец след убиец. Намекваше, че общият натиск, на който е бил подложен, го е тласнало към ръба. Не се споменаваше и дума за убийството на Дайсън. Сега, когато се замислих, хронологията пасваше. Не бе възможно да става въпрос за съвпадение. Мърсър беше натискал всички от екипа си да работят повече. Един от тях бе загинал, а следващият бе влязъл в болница скоро след това. Тук не ставаше въпрос за какво да е разследване, а за същото, с което се занимавахме в момента.

Мърсър ме погледна.

Преместих поглед към екрана.

— Какво?

— Нищо, господине.

Той продължаваше да ме гледа и аз усетих как кожата ми започва да пари. Изражението му не издаваше нищо, но все пак разбрах, че сигурно чете мислите ми. Знаеше, че надничам в живота му, без да ми е работа. После лицето му се проясни.

— Почти седем е, нали?

— А, да — отвърнах аз. — Нищо.

Той се отпусна назад.

— Не. Денят беше дълъг. Съжалявам, но се налага да останем още доста. Ще бъде ли проблем?

— Това е част от работата — отвърнах аз.

— Така е, но ти не си ял. — Погледна часовника си. — Почини си половин час.

Тъкмо се канех да противореча, когато усетих, че умирам от глад. Освен това бях изтощен. Единственото ми желание беше да се измъкна от този офис и да не мисля за случая. Поне за малко.

— Върви — подкани ме той. — Аз ще удържа фронта.

— Добре, господине.

— Освен това трябва да позвъня на съпругата си. Надолу по коридора има стол. Там можеш да хапнеш.

Станах и се отправих към вратата, но се поколебах за момент, защото чак сега осъзнах, че ми е казал за стола. Погледнах към бюрото. Чашата кафе, която му бях донесъл, бе на ъгъла, вече празна. Изглежда, съвсем беше забравил, че вече няколко пъти бях ходил до стола.

— Да ви донеса ли кафе? — попитах аз.

— Не, благодаря. — Вече се бе съсредоточил над докладите, водеше записки и местеше поглед от лист към лист.

— Този път не — добави той.