Стив Мосби
50/50 убиец (44)

4 декември

20 минути до изгрева

06:58 часът

Марк

Каква грешка! Къде ми беше умът?

Докато тичах по коридора на болницата и крещях на хората да се дръпнат, не бях уплашен. Нищо че не бях въоръжен. Нищо че вече знаех от снимката на Колин Барне, че мъжът, с когото бях говорил през цялата нощ, не бе истинският Скот Банкс.

Не се страхувах. Най-голямото ми притеснение бе, че ще закъснея, а включената аларма ми подсказваше, че вече съм изпуснал момента.

Нима бърках? Като знаех колко хора е избил 50/50 убиецът, част от мен вярваше, че трябва да мисля за тях — или поне за работата си. Искаше ми се да мисля, че смело и безрезервно изпълнявам задълженията си.

Хвърлих се в асансьора. Хайде, по-бързо.

Дзън. Изскочих и хукнах навън.

— Дръпнете се!

Истината бе, че не тичах по коридорите заради работата или защото бях загрижен за миналите и бъдещите жертви. В главата ми бе последният разговор, който проведох с него — Скот или Карл Фармър, или Колин Барне. Помнех изражението на лицето му, когато му разказах за Лиз, как ми бе благодарил, когато излизах. Мислех единствено, че той е вълк, че разкъсва връзките и изсмуква любовта от този свят.

Отново чувах звука в главата си. Не говоря за шума от записа, а за тихото му дишане, когато направих признанието си. Докато ме слушаше как описвах смъртта й и как я бях предал. Беше добавил и нея към колекцията си.

Той бе просто човек — бях убеден в това. Знаех и че четвъртата паяжина, която Мърсър бе открил в гората, не може да представлява Лиз и мен. Как бе възможно? Беше ги нарисувал, преди да се запознаем. Бе просто немислимо.

Независимо от това тичах с всички сили. Ако не успеех да го заловя сега, щях да изгубя завинаги част от себе си.

На вратата на стаята се бе събрала тълпа — сестри, лекари, санитари — всички до един разтревожени, обзети от паника. Едва ли се почувстваха по-добре, когато ме видяха как се втурвам към тях.

Забелязах, че човека от охраната го няма.

— Полиция.

Те се отдръпнаха от двете страни на вратата.

— Нямаме представа какво се е случило — започна един санитар.

— Една от сестрите го е намерила така.

Пристъпих към тях.

— Дръпнете се, ако обичате.

Тръпнех в нетърпеливо очакване от предстоящата среща, но нямаше да проявя небрежност. Застанах на разстояние от вратата и огледах внимателно тази част от стаята, която се виждаше.

Вътре, пред човек, отпуснат на пода, бе коленичила жена в униформа на сестра. Мъжът от охраната. Къде беше Барне? Леглото бе празно, завивките отметнати на една страна. Прозорецът в другия край бе отворен. Щорите, спуснати през нощта, сега бяха наполовина вдигнати. Утринният бриз внасяше студ и пластмасата тихо потракваше в стъклото.

Влязох и огледах бързо. Вътре нямаше никой друг. Нямаше къде да се скрие човек. Той бе избягал.

Положих ръка на рамото на сестрата и коленичих до нея.

— Така го заварих — обясни тя.

— Добре.

По гласа й личеше, че вече е проверила за признаци на живот и човекът е мъртъв. Очевидно бе, че не знае какво да прави.

— Изчакайте отвън, ако обичате — помолих аз с тих любезен глас. — Изчакайте в коридора и не пускайте никого. Важно е.

Сестрата кимна бавно и стана. Ръцете й бяха изцапани с кръв. Тя ги изтри разсеяно в униформата и се върна при вратата.

Приближих се веднага до прозореца и се разтреперих. По перваза и стъклото се виждаше кръв, също и по кордата за щорите. Внимавах да не докосвам нищо, когато се наведох навън. Бяхме в задната част на сградата, само един етаж над земята, и бе напълно възможно той да е скочил. Само че каменната облицовка на стените бе неравна. Вероятно бе и да е слязъл, като е застопорявал ръце и крака в пролуките между камъните.

На паркинга не се виждаше жива душа.

Върнах се при човека от охраната.

Главата му бе подута, черепът — счупен, а ръката извита под неестествен ъгъл. Проявената към него жестокост ми се стори дори по-шокираща от внимателно обмислените изгаряния на Кевин Симпсън. Изненадващо много усилия са необходими, за да пребиеш човек до смърт, а Барне бе действал напълно сигурен в онова, което върши. Охранителят бе ритан и тъпкан многократно. По лицето му се стичаха струйки кръв, а под главата му се бе събрала локва. Около врата, над яката на кафявата униформа, се виждаха петна. Навсякъде личаха кални отпечатъци.

Имаше и кървави боси стъпки.

Леглото. В основата бяха захвърлени свалени превръзки. Завивката бе отметната, но по чаршафите не се виждаше кръв. Само вдлъбнатината издаваше къде е лежал Скот. Това, разбира се, не беше Скот, а Колин Барне. Ако това бе истинското му име.

Представих си го как се провиква и охранителят отваря вратата, влиза, навежда се над леглото и се опитва да чуе прошепнатите думи. Барне го удря с всички сили по главата, след това бавно отмята завивката и става, за да довърши започнатото. Пред погледа ми се завихри сцена на насилие. Убиецът нанася бързи точни удари, отхвърчат пръски кръв. Чух тъпия удар, когато босата пета на убиеца се стоварва върху окото на падналия мъж.

След като мъжът е бил вече мъртъв, Барне се е прекачил през прозореца. Вече го нямаше. Бях го изпуснал.

Идваше ми да изрева.

Столът, на който бях седял, бе преобърнат и изритан в далечния край на стаята, но аз бях точно на мястото, където бе поставен преди. Оттам бях разговарял с убиеца, докато той ме е манипулирал.

Щорите зад мен продължаваха да потракват.

Идваше ми да се срина на пода — толкова време прекарах тук, докато разговарях със Скот. Разказах му за Лиз. А през всичкото време е бил той. Сигурно е предпочитал да е другаде, на място, откъдето да наблюдава внимателно всяка наша стъпка.

Стените бяха каменни.

Искал е да бъде някъде, откъдето да ни насочва да виждаме онова, което той иска. Да ни накара да тръгнем в определената от него посока.

Преминахме някаква река, след това пресякохме една пътека.

През цялото време сме разполагали с достатъчно информация, за да го заловим, стига да бяхме разбрали правилно казаното. Целия ден снимката му е била във файла. Докато е бил тук, криейки се зад травмата си, ни е подавал достатъчно информация, за да успеем да открием Джоуди преди изгрева. В случай че не свържем нещата навреме и не разберем истината.

Защо?

Въпросът отново започна да ме измъчва. Самият Барне ми го бе задал одеве. Сигурно е бил любопитен дали го разбирам, или не. Защо го бе направил? Беше използвал Риърдън, за да ни отклони, но нищо не можеше да успокои болния му мозък. Бе убил Кевин Симпсън, а пък нямаше да бъде с Джоуди по изгрев, за да вземе каквото и да е от нея. Нещо не се връзваше. Бе рискувал да го хванат и ни бе помогнал да я открием. Не виждах никаква причина. Защо ни предизвикваше?

И къде бе истинският Скот Банкс?

Тръгвай.

Излязох отново в коридора.

— Ще се обадя за подкрепление. Докато не пристигнат колегите, никой да не влиза в стаята. Разбрахте ли ме?

Сестрата кимна отново. Аз тръгнах.

Мислех за четвъртата паяжина. Не бе възможно да представлява мен. Колин Барне не бе екстрасенс. Паяжината, оставена на местопрестъплението в гората, представляваше четвъртата съсипана връзка. Тя щеше да бъде най-високата награда за него. За нея бе отделил най-много време за проучване. Нея щеше да съсипе. Все някой трябваше да знае, че хората от тази двойка са предадени. Тогава могат да бъдат убити, а отровената им любов отнета. Трябваше да бъде направен избор…

Изобщо не е предизвиквал нас.

— По дяволите.

Усетих вибриране в джоба си — телефонът на Мърсър звънеше. На дисплея се изписа номерът на екипа в гората.

През всичкото време е предизвиквал Мърсър.

Затичах по коридора и отговорих.