Стив Мосби
50/50 убиец (7)

3 декември

19 часа и 25 минути до изгрева

11:55 часът

Джоуди

Джоуди пресече бавно офиса и се настани на единия ръб на бюрото. Микаела вдигна поглед от работата си, леко изненадана, сякаш това не се случваше всеки ден и приятелката й се бе появила изневиделица.

— Добре. — Джоуди се наведе към нея и почука с химикалката по жълтите самозалепващи се листчета, където бяха написани другите поръчки. — Какво искаш? Кажи нещо ново.

Това бе ритуал, който Джоуди изпълняваше всеки ден от седмицата. Отнемаше й двайсет минути да отиде пеша до „Тео“, където вземаше сандвичите за останалите пет стажантки в офиса. След това й трябваше още толкова време, за да се прибере бавно, отново пеша.

Това за нея беше акт на солидарност към останалите редови служители. Всички до един бяха дребни чиновници в застрахователна фирма, които от сутрин до вечер въвеждаха цифрите от полици. Описването на загубите бе неблагодарна задача. На фирмата не й бе приятно да изплаща щети и затова редовите счетоводители бяха наблъскани в прашна стара стая на най-горните етажи на сградата. Все едно бяха срамна тайна, която трябва да бъде опазена далече от нормалните служители, от онези, които докарваха пари, а не изготвяха сведения за загубите. Компютрите в офиса бяха стари, клавишите на клавиатурите лепнеха, отдавна станали на петна от разлято кафе и от скъсани стари лепенки. Бюрата също бяха стари. Светлините мигаха непрекъснато, сякаш истинската им цел бе да привличат и изгарят насекоми. Нямаше радиатори, тук не влизаше дневна светлина. Влизаше се с перфокарта, излизаше се по същия начин. Джоуди оприличаваше офиса на дигитална работилница. Това ставаше в случаите, когато не можеше да се въздържи да не мисли за него.

Повечето от останалите стажанти бяха временно тук. Студенти, които след няколко седмици си тръгваха, за да бъдат заменени от други, които едва ли щяха да останат по-дълго. За разлика от тях Микаела работеше заедно с Джоуди повече от година и тя я смяташе за приятелка. Затова сега се почувства още по-гузна заради лъжите, които й наговори за вчера.

Микаела посочи бележника.

— Днес аз ще отида.

— Аха — отстъпи Джоуди. — Кажи какво искаш.

— Ти не си добре. С удоволствие ще отида.

— Добре съм, наистина. Просто ме бе хванала противната мигрена. Вече ми няма нищо. Виж.

После завъртя главата си наляво и надясно.

Виждаш ли, няма поражения.

По-голямото момиче се ухили и Джоуди се почувства малко по-добре.

Когато пристигна на работа днес сутринта, Микаела веднага припна при нея и я прегърна, бе толкова мила и приятна. По-късно, когато спряха за малко работа, за да си починат и да пият кафе, тя подхвърли пред Джоуди, че се надява Скот да се грижи добре за нея. На Джоуди й се доплака. Като че ли цялата вселена се бе наговорила да я накара да се чувства виновна, а това просто не беше нужно.

Вчера, когато се върна от дома на Кевин, тя се постара да се държи съвсем естествено — захвърли чантата си на стола, след това се тръшна на канапето до Скот. През всичкото време, докато се прибираше, се опитваше да се убеди, че това е просто една огромна грешка. Щеше да обърне гръб на случилото се, да го забрави и да продължи напред. Само че Скот усети, че нещо не е наред. Накрая Джоуди отиде в спалнята и си легна. Не искаше да е около него, за да не се разприказва.

След като се наспа, се почувства малко по-добре, обзета от нова решителност. Проблеми имаше. Трябваше да остави прахта, завихрила се в главата й, да се слегне, след това двамата със Скот щяха да помислят и да поговорят внимателно за всичко онова, което не бе наред в отношенията им. Връзката им бе поела в нежелана посока и се нуждаеше от малко помощ. Сигурно предстояха още проблеми, но не бе ли винаги така, когато двама души са от дълго време заедно. Щяха да се справят. Много скоро всичко щеше да е наред и да си казват, че усилията са си стрували.

Междувременно Джоуди не биваше да забравя, че не е редно да лъже Скот, но ако разкриеше истината, щеше да стане още по-зле. Беше й трудно и много й се искаше за известно време да остане сама. Опитваше се да намери мир и спокойствие още от първата истинска прегръдка, която получи с влизането.

— Наистина нямам нищо против да отида — повтори Микаела.

— Наистина няма нужда. — Джоуди си каза: „Да си жива и здрава.“ — Аз ще отида. Свежият въздух ще прогони и последните издихания на мигрената.

Джоуди сложи показалците си на главата като рога и погледна дяволито.

Микаела се усмихна отново.

— Глупаче.

— Да, знам. Хайде, казвай, няма да те чакам цял ден. Какво искаш?

— Ще пробвам същото, което ти ядеш всеки ден. Винаги ми изглежда добре.

— Патица в було. — Джоуди кимна и си записа. — Превъзходен избор.

— Искаш ли компания? — Микаела се завъртя на стола. — Тъкмо ще се поразходя с теб.

Джоуди й се усмихна.

— Няма нужда, сладурче. — Тя щракна химикалката, откъсна листчето и го сгъна. — Ще послушам музика и ще премисля разни неща. Благодаря ти.

 

 

Тръгна по коридора към един от задните асансьори.

Десети етаж. Първо извади айпода от чантата си. Беше с четирийсет гигабайта памет и в момента на него бяха записани над пет хиляди песни. Беше в черно и сребърно. Джоуди се влюбваше във всяка високотехнологична играчка, която видеше. Закачи го на колана на дънките си, а дистанционното пъхна в джоба на якето. Слушалките покриваха ушите й. Тя включи музиката, чу далечно пиукане и зачака дигиталната фонотека да се задейства.

Шести етаж. В асансьора осветлението не беше достатъчно добро, за да можеш да си оправиш грима, въпреки това тя се вгледа в отражението си. Резултатът бе смесен. Понякога й се струваше, че е хубава, ала днес си каза просто, че става. Тънка тъмнокестенява коса, вързана на опашка, един измъкнал се кичур. Тя дръпна ластика, задържа го в уста, приглади косата си и отново я стегна. След това провери грима си, който в повечето случаи бе символичен.

Втори етаж. Светлината придаваше кехлибарен оттенък на кожата й. Направи няколко смешни физиономии в огледалото, докато чакаше асансьора да спре на първия етаж. Накрая се усмихна на отражението си. Не беше точно приятелска усмивка, но поне наподобяваше.

Не си най-лошият човек на този свят. Най-обикновен човек си.

Вратите звъннаха и се отвориха към заден коридор, близо до фоайето. Тъкмо излизаше, когато усети вибрацията в чантата си и спря между радиатора и пожарогасителя, за да си извади телефона.

Бързо, бързо, бързо.

На екранчето пишеше „1 ново съобщение“ и тя го извика. Беше от Скот. Чакаше го цяла сутрин, но вместо да прочете какво й е написал, тя върна непрочетения есемес и се зае да пише нов. Телефонът й помнеше написаните текстове и тя бе подготвила есемеса преди време. Не беше нищо особено, почти безличното „как си, надявам се денят ти да е минал добре, обичам те“. Есемесът се появи на екрана и тя го изпрати. Представи си как Скот го получава у тях и как четат съобщенията си по едно и също време.

Чак сега извика неговия. Беше почти същото като всеки ден, не много по-различно от онова, което тя му бе написала. Усмихна се на броя целувки, които й бе изпратил, стана й малко тъжно. След това заключи клавиатурата на телефона и го пусна обратно в чантата.

Друг ден би му написала втори есемес почти веднага. „Какво съвпадение, да си изпратим есемеси по едно и също време. Великите умове мислят еднакво.“ Само че сега нямаше сили да се занимава. Малката инжекция изкуствена магия, която бе сложила, й се стори още по-голяма лъжа от обикновено.

Вместо това отново пусна айпода и закрачи през фоайето.

 

 

В момента, когато Джоуди излезе на оживената улица, айподът бълваше оглушителна музика. Няколко човека се обърнаха след нея, очевидно не можеха да си обяснят какво се опитва да причини на слуха си. Не им обърна никакво внимание, насочи поглед нагоре, подразнена от времето, вдигна качулката и зави наляво. Познатият път водеше към покрайнините.

Тази обедна почивка бе заредена с лошо настроение. Цялото небе приличаше на онези смогове, които се събират над индустриалните зони, толкова сиви, че скриват дори обикновените облаци. Докато се отдалечаваше от центъра, дърветата потръпваха от студ при всяко докосване на дъжда. Хората по улиците бързаха, свили рамене, а лицата им изглеждаха разкривени от студ. Всеки крачеше по-бързо от обикновено. Тъжен ден, да свършва по-бързо.

За Джоуди, затворена в офиса по осем часа, всеки ден бе тъжен. Това бе един от мотивите толкова много да държи на обедния си ритуал. През последните две години научи, че музиката е най-добрият начин да се откъснеш от всичко, да си създадеш свое собствено пространство. Ако я надуеш достатъчно високо, няма нужда да мислиш за нищо друго, освен за песента, която кънти в ушите ти. Потискащият истински свят изчезваше. Дъждът нямаше значение, гадната сутрин и още по-гадната работа ти ставаха напълно безразлични. Дори неугледният тъп град, в който живееш, не изглеждаше толкова зле. Това бе истинската причина да изяви желание да ходи за сандвичи през обедната почивка, а не защото страдаше от излишен алтруизъм. Така имаше възможност да контролира живота си, без да се налага да бяга от него.

Джоуди не обичаше следващата песен — някаква досадна балада, която сигурно се бе промъкнала в записите, когато е била в добро настроение. Щракна с дистанционното, за да я прескочи. Започна по-тежко парче. Така вече беше добре.

Само че днес се оказа по-трудно от обикновено да избяга от мислите си. Независимо за какво се опитваше да разсъждава, все се връщаше към Кевин и Скот и онова, което рискуваше да загуби заради вчерашните си глупости.

Джоуди прескочи още една песен. След нея още една.

Няколко секунди по-късно, докато се опитваше да намери парче, което й се слуша, тя стигна до края на запустелия парцел. Предполагаше, че ако някой го погледне отвисоко, сигурно ще му заприлича на язва върху земята. На неугледно петно, лепнато край главния път. Беше засипано с чакъл, сред който тук-там бяха избуяли жилави храсти и тънки дръвчета. Около Деня на влюбените тук идваха туристи с каравани, а понякога се настаняваше цял панаир. През останалата част от годината хората ползваха парцела за паркинг или разхождаха кучетата си из него.

Пътят заобикаляше пустеещото място, но тогава вървенето ставаше доста дълго. Много по-лесно бе да го пресече. Скот щеше да се притесни, ако знаеше откъде минава всеки ден. Джоуди обаче смяташе, че дори когато нямаше жива душа, човек пак беше в безопасност. Мястото се намираше съвсем близо до пътя. А и тя отдавна вече бе научила, че онова, което човек не знае, няма начин да го нарани или притесни.

Джоуди се наведе под старата ръждясала бариера и забърза. В далечината се виждаха общинските жилища — сиви еднообразни сгради. Зад тях беше гората, а назад се мержелееха планините. Както и останалата част от града, кварталът изглеждаше мокър и унил. Щом влезе в празния парцел, денят й се стори още по-мрачен, отколкото досега. Земята бе побеляла от студа. А и тук беше сборният пункт на всички ветрове. Леденостуденият вихър жулеше. Поривите му непрекъснато я блъскаха.

Беше по средата на парцела, на пътеката между два стари храста с голи клони, когато чу звука. Нещо се промъкна в музиката, която слушаше, глас, който нямаше работа в парчето. Натрапникът идваше от истинския свят и звучеше като сирена. Сигурно някъде в далечината минаваше линейка или полицейски патрул.

Спря музиката с дистанционното. Песента секна, ала звукът си остана.

Плачеше бебе.

Джоуди спря, по-уплашена, отколкото трябваше. Тилът й настръхна. Огледа се, но наоколо не се мяркаше никой — нито отзад, нито отстрани. Неочаквано колите на пътя й се сториха много далече. На мястото, на което тя бе застанала, се чуваше единствено плачът на бебето и барабаненето на дъжда.

Настръхна цялата. Плачът идваше отдясно, от другата страна на храстите. Не се чуваше глас на възрастен. Нямаше никакво шумолене, нито пък движение. Освен храстите, които се накланяха при всеки порив на вятъра, парцелът бе напълно безлюден.

Дъждът се усили и бебето ревна още по-силно. Гласът му приличаше на будилник и включи заложен в нея инстинкт. Направи крачка към храстите.

— Ехо?

Никой не отговори.

Джоуди мигна, за да паднат полепналите по миглите й дъждовни капки, и направи още една крачка към храстите. Искаше да провери какво става, ала нещо я задържа. Ами ако отиде и открие бебето и майката? Хората не обичат непознати да им се натрапват, защото това е равносилно на намек, че не са достатъчно добри родители. Затова се поколеба за кратко, ала плачът стана още по-силен. Вече приличаше на форсиран двигател на автомобил и тя си каза: „Майната ти, ако си там, наистина не те бива за родител.“ Отново пристъпи към храстите.

— Ехо? — провикна се отново тя. — Ей. Ехо!

Отговор нямаше.

Тук бе кално, острите клони я издраскаха и закачиха кабела на слушалките. Трябваха й няколко секунди, за да мине.

Между храстите имаше вдлъбнатина. В нея Джоуди видя източника на писъците, положен в калта като изоставена кошница за пикник. Бебето бе увито в розово одеяло, лежеше по гръб и ревеше гневно. Лицето му изглеждаше съвсем мъничко, като розова пъпка.

— Господи — въздъхна Джоуди. — Горкичкото.

Бързо свали слушалките на айпода и ги пъхна в джоба. Просто не можеше да повярва. Подобни неща се случваха единствено във филмите. За такива находки пишеха във вестниците, а ето че се случваше и на нея. Някой ужасен човек бе изоставил бебето си на студа под дъжда. Досега Джоуди не бе смятала, че майчиният инстинкт у нея е силен — никога не знаеше какво да прави с бебетата, които срещаше. Сега обаче, без да се поколебае дори за секунда, тя се наведе, за да поеме розовото вързопче в ръце.

В мига, в който го притисна до себе си, усети, че телефонът й вибрира до бедрото. Беше пъхнат в чантата. Бе получила нов есемес.

Не точно сега, Скот, помисли си тя и погледна надолу.

С крайчеца на окото си забеляза мъжа, свит в храстите от дясната страна. Досега бе стоял напълно неподвижен, но ето че тръгна към нея. Първата мисъл на Джоуди бе: Това е бащата, но в следващия миг зърна лицето му и разбра, че греши. Почувства се объркана. Бе нахлузил розова маска на дявол — огромни очи, кичури провиснала черна коса. В първия момент остана толкова шокирана, че не помръдна от мястото си. Това бе достатъчно за нападателя.

Мъжът държеше бутилка със спрей за цветя. Течността се изплиска навън, когато той вдигна ръка, след това се чу изсъскване, когато капките полепнаха по лицето й. Тя затвори уста и се опита да не диша, стисна здраво очи. Амоняк. Кожата й гореше. Падна на колене, закашля се и ръцете й се замятаха в калта. В следващия момент нападателят я ритна в главата и тя полетя на една страна, замаяна от силата му. Успя да отвори очи и видя небето. Капките дъжд бяха точно над нея и сама не разбра как сивото небе заискри и побеля.