Стив Мосби
50/50 убиец (26)

4 декември

3 часа и 50 минути до изгрева

03:30 часът

Марк

В импровизирания офис на долния етаж бе очевидно, че нещо не е наред. Напрежението между Грег и Мърсър се трупаше през целия ден и атмосферата в стаята ми подсказа, че нещата или са достигнали някакъв предел, докато ме е нямало, или всеки момент ще стане напечено. Екипът се разцепваше.

Всеки бе потънал в мислите си, затова не ми обърнаха особено внимание, докато докладвах за разпита на Скот. Грег се бе съсредоточил и качваше данни в компютъра. Мърсър бе седнал в единия край и гледаше някъде пред себе си. От време на време кимаше, за да ми даде знак да продължа. Разказах му за каменните стени и огъня и за кратката връзка на Джоуди с Кевин Симпсън.

— Екипът ти се обади да докладва тъкмо преди да се върнеш — обясни той. — Съседката на Симпсън е идентифицирала Джоуди Макнийс по снимката. Тя е била в къщата.

Сърцето ми се сви, макар да бях сигурен, че е била тя. Значи връзката им е продължила. Спомних си как убиецът говореше на Симпсън по време на записа.

Как според теб се чувства тя сега? Дали се радва, че си е вкъщи? Може би й се иска да е тук при теб?

— Двамата със Симпсън са създали ККЛ — обясних аз. — Доколкото Скот знае, са имали флирт за една нощ, преди две години. Тя е напуснала работа и оттогава не са се виждали.

Въобразяваш си, че я обичаш. Нали?

— Значи той не знае, че двамата са подновили връзката си? — попита Мърсър.

— По всяка вероятност предполага. Сигурно това е един от фактите, които убиецът е използвал срещу него. Дори да е така, той не помни.

Мърсър вдигна поглед към мен. Очите му бяха кървясали от умора и май се опитваше да забави темпото.

— Затова пък помни бебе — продължих аз.

Мърсър премигна.

— Бебе ли?

— Да. — Предадох каквото Скот ми бе разказал за пътуването във вана. — Не знам дали можем да приемем думите му.

Мърсър остана загледан в мен за кратко. В изражението му имаше някаква празнота. Одеве попиваше всеки факт, който му кажех — и го подреждаше на съответното място, — сега обаче фактите сякаш го засипваха. Притесних се, че всеки момент може да рухне.

Грег само чакаше повод, за да се противопостави:

— Защо му е било бебе?

— Това не е важно в момента. — Мърсър сведе очи към пода и заговори бавно: — Трябва да помисля. Предай информацията на Пийт.

— Слушам, господине.

Почувствах се неловко, седнах и започнах да описвам фактите в кратко съобщение, което да изпратя до вана в гората. Докато чаках отговор, прегледах доклада на моя екип. Беше кратък, но точен и ясен. Бяха разговаряли със „Сейфсайд“. Очевидно Джоуди бе изчезнала по време на обедната почивка — излязла, но така и не се върнала. Шефът й казал, че предишния ден също не била на работа, обадила се, че има мигрена. Очевидно е излъгала. Прекарала е деня с Кевин Симпсън.

Грег ме сръчка, за да привлече вниманието ми. Когато го погледнах, той кимна едва забележимо към Мърсър. Извих глава.

Впих очи в него.

Той почти не бе помръднал, откакто разговаря с мен. Седеше със затворени очи и бавно разтриваше носа си. Ту нагоре, ту надолу. Ако не бе това движение, човек би казал, че е заспал. Дори в момента имах чувството, че е в нещо като транс.

— Добре ли сте, господине?

Той повдигна вежди и продължи да разтрива носа си.

— Би ли ми донесъл едно кафе, Марк?

Грег ме смушка, когато станах, и аз едва се въздържах да не отблъсна ръката му.

— Разбира се — отвърнах.

 

 

Най-близкият автомат за напитки се оказа край рецепцията. От него взех горещо черно кафе в пластмасови чашки. Оказа се, че не е никак лесно да отнеса и трите. Залях се с врялата напитка още преди да изляза от фоайето, изгорих си ръцете, а след това кафето се разплиска още два пъти, докато вървях по коридора. Имах усещането, че всичко е против мен. Изругах и едва се въздържах да не запокитя чашките в стената.

При връщането ми в гардеробната ги оставих и изтрих ръка в панталона си. По време на отсъствието ми обстановката се бе разведрила малко. Мърсър ми се стори буден, готов да действа и макар очите му да бяха подпухнали, и двамата с Грег се бяха настанили пред левия компютър. Саймън бе на екрана и предаваше от апартамента на Скот и Джоуди.

— Цялата гора в това време? — каза той и изви вежди. Стори ми се свеж, също като сутринта, когато ме поздрави в апартамента на Кевин Симпсън. — Не може да бъде.

Мърсър не бе в настроение за пререкания, колкото и незначителни да бяха.

— Нещо ново?

— Претърсваме. Ще ви покажа снимките и ще обясня кое какво е. Грег, отворил ли си файл?

— Дай ми минутка.

Саймън вече беше подготвил предварителен доклад за всичко, което екипът му бе открил в апартамента на Скот. Грег кликна на екрана, за да открие снимките и видеозаписа.

Първите снимки бяха от вътрешността на сградата. Приличаше на главна буква „Н“, полегнала в снега.

— Апартаментите са шест — обясняваше Саймън. — По два на етаж. Банкс и приятелката му са живеели в долния ляв. Влиза се или през вратата в средата, или през централния коридор и стълбището.

— Значи няма нито мансарди, нито тавани, където да се скрие — уточни Мърсър.

— Не, няма. Затова пък има достатъчно доказателства, че е прибягвал до обичайните си номера. Изчакай малко.

Саймън започна да барабани по клавиатурата на компютъра си. След секунда на екрана се появиха умалени снимки. Грег ги отвори една по една.

На снимките се виждаха разглобени контакти, разхвърляни по килима. Лампите бяха свалени; чекмеджетата — извадени. Кутиите бяха измъкнати от местата им.

— Винаги досега е почиствал след себе си — напомни Грег.

Местопрестъплението нямаше нищо общо с онова, което бяхме виждали досега. Първо беше ни позволил да видим лицето му. А сега и този хаос.

— Вече не намира за необходимо да се съобразява — отбеляза Мърсър. — Не му пука дали ще го заловим.

Пак забелязах същото. Макар да бе изтощен до краен предел, той бе на крачка пред нас и ние така и не знаехме какво мисли. За убиеца вече не бе важно да крие самоличността си. А сега очевидно му беше все едно дали ще го заловим, или не.

Грег не бе готов да приеме подобно развитие.

— Тази работа просто не се връзва. Когато е влязъл тук, момичето е било във вана, което ще рече, че не е разполагал с много време. Сигурно е имал намерение да се върне и да разчисти по-късно.

Мърсър поклати глава и махна с ръка. За него всичко бе очевидно и много просто.

— Не. Помислете за телефонното обаждане до работата на Симпсън. Маската, която ни е оставил в къщата на Карл Фармър. Тук се води диалог…

— Променил е метода си на действие…

— Не ме прекъсвай!

Грег не обърна внимание на забележката и не направи опит да го скрие. Затвори очи и продължи да обяснява:

— Променил е метода си на действие и ние нямаме представа какво прави.

— Знам…

— Сигурен съм, че част от плана му е да се измъкне и да не позволи да го хванем.

— Знам какво прави — Мърсър стовари юмрук върху бюрото, след това посочи картата на екрана. — Той е в гората и ни чака. Цялата тази работа… Ние сме въвлечени в играта. Не разбирате ли? Той ни дава време до изгрева, за да спасим живота на Джоуди.

В офиса се възцари тишина. Шефът ни гневно се облегна на стола си и затвори очи. Беше напрегнат, сякаш го бяхме манипулирали, за да изтръгнем от него признание. Поклати глава. Личеше, че е ядосан, задето си е изпуснал нервите.

Двамата с Грег се спогледахме. Той беше пребледнял, само на бузите му се открояваха избилите гневни петна. Очевидно избухването на Мърсър го бе стреснало.

И аз се стъписах. Промяната в метода на 50/50 убиеца бе, че е намесил и нас. Той не ни разиграваше — това бе основното. Според Мърсър искаше да насочи цялото ни внимание към себе си. Беше успял да ни вдигне на крак с Кевин Симпсън, а сега чакаше търпеливо в гората, за да разбере дали прочутият детектив Джон Мърсър ще успее да го открие до изгрева и ще спаси живота на момичето. Затова нямаше смисъл да се крие повече. Това бе последната му игра, а животът на Джоуди Макнийс щеше да определи кой е победителят.

По всяка вероятност това бяха пълни глупости. Докато го гледах, усетих смесица от загриженост и объркване. Нищо в теорията му не противоречеше на фактите, но нямаше и достатъчно материал, който да я подкрепи. Без да искам, си спомних онова, за което намекна Пийт, преди да тръгне от болницата. Джоуди сигурно бе мъртва. Просто Мърсър имаше нужда да си повтаря, че е жива, за да я спаси и да победи убиеца.

Дори не криеше отчаяното си желание момичето да е живо. Тъкмо то бе обяснението за теорията му.

Въздъхна и се наведе напред.

— Както и да е, няма значение. С какво друго разполагаме?

— Така. — Саймън бе ведър, както обикновено. — Прелестите на хола.

Стори ми се странно, че продължаваме както обикновено след избухването, но Грег поклати едва забележимо глава и се обърна към лаптопа. Смали снимките на оставеното от убиеца оборудване и отвори следващия файл.

Снимката бе направена на вратата на трапезарията. Близо до камерата се виждаше стъклена маса с компютър, а по-навътре, срещу телевизора в ъгъла край прозореца, бяха подредени светлокафяви мебели. Телевизорът работеше. На дясната стена имаше врата, която водеше към нещо като кухня. Солиден метален стол бе преобърнат в средата на стаята, а по пода се виждаха счупени стъкла.

— Добре — започна Мърсър. — Има следи, че Банкс е бил нападнат в хола, което съвпада с онова, което ни разказа досега.

— Да си видял бебе, Саймън? — подхвърли саркастично Грег.

Изражението на Саймън се промени. За пръв път ми се стори объркан.

— Защо питаш?

— Защото Банкс помни, че с убиеца е имало бебе, разбира се — намръщи се Грег. — Как… не си ли видял?

— Не, не. — Саймън стисна устни и се замисли. — Не сме. Интересно. Преди малко даваха Хънтър по новините. Цял ден го дават. Екипът му има отвлечено бебе. Не е тяхно, разбира се.

За момент при нас се чуваше единствено жуженето на компютъра, прекъснато от изщракване някъде по старите тръби на болницата.

Погледнах към Мърсър. Той гледаше към пода. Реакцията му бе същата както когато му разказах за бебето. Той не бе никак изненадан. Секунда по-късно се сетих.

Знаел е.

Хънтър беше човекът, който трябваше, ако се спазваха правилата, да поеме случая на 50/50 убиеца; сега разследваше случай с отвлечено бебе. Мърсър е знаел, а когато му предадох думите на Скот, предупредителните звънци в главата му бяха звъннали. Нямаше никакво намерение да позволи убийството да му се изплъзне.

Погледнах Грег. Той също бе разбрал. По изражението му личеше, че не може да повярва.

Саймън така и не разбра какво става.

— Сигурно няма връзка — обади се той. — Вероятно става въпрос за родителски права и в момента издирват бащата. А и не слушах внимателно. Обърнах внимание единствено защото се забавлявах как очарователният господин Хънтър флиртува пред камерите.

Мърсър потри лице и вдигна поглед.

— Сигурно. Едва ли има връзка. Ще проверя след малко.

— Не трябва ли да се заемем още сега?

— След малко. — Мърсър погледна злобно Грег, след това се обърна към екрана. — Какво друго можеш да ни кажеш?

Саймън мълчеше, очевидно усетил нажежената атмосфера.

— В хола има компютър — продължи той. — Може и да сте го видели на последната снимка. Пуснат е. Има много хубав скрийнсейвър.

— Не го пипай, ако обичаш.

— Никой не го е пипал, Грег. Знам, че обичаш да си пазиш територията.

— Харесва ли ти да пътуваш, Грег? Провери имейлите, файловете и килогинга^[1].

— С удоволствие.

— Чакайте, още не съм приключил — напомни ни Саймън. — Има още. Ще искате да видите последния файл.

Грег минимизира отворения файл и кликна върху този, за който говореше Саймън.

Снимката бе направена в спалнята, фотографът бе застанал в края на леглото, обърнат към таблата. На кремавата стена се виждаше една от паяжините на 50/50 убиеца. Беше огромна, грозна — същата като в дома на Симпсън, — нарисувана с дебел маркер. Всяка една от линиите бе широка колкото пръст. Бяха направени с по един-единствен замах.

Мърсър се наведе по-близо, за да я огледа.

— Грег, би ли отворил една от снимките в дома на Фармър.

Той кликна върху една иконка.

По-рано, докато бяхме в хола на Фармър, идентифицирахме паяжината, която убиецът бе нарисувал на стената на Кевин Симпсън. Предположихме, че останалите рисунки са просто версии на същия дизайн. Само че когато Грег отвори последната снимка и наредихме изображенията едно до друго на екрана, за да ги сравним, ни трябваше миг, за да открием.

— Ето.

Едната от рисунките на стената бе оставена в дома на Симпсън, втората бе от апартамента на Скот и Джоуди. Бяха две от може би трийсет.

Мърсър не можеше да откъсне очи. Протегна ръка и посочи снимката на стената у Фармър.

— Очевидно е, че някои са много подобни — отбеляза той. — Разбирате ли какво е това пред нас? Бях на крачка да се сетя, но после изгубих нишката. Това са бележките му.

Грег се намръщи.

— Това пък какво означава?

— Лаптопът беше в ъгъла на стаята у Фармър — продължи тихо Мърсър. — Представям си го как е работил там. Гледал е видеоклипове, прослушвал е записите. През всичкото време е стоял и си е записвал на стената.

— Да не би паяжините да показват жертвите?

— В известен смисъл. Проучва хората дълго, а това са връзките, които открива между тях. След това прерязва нишките, една по една.

Мърсър докосна екрана и отдели всяка нишка.

— Използва наученото, за да ги принуди да жертват партньора си и да спасят собствения си живот. Истината обаче е, че той иска цялата паяжина. В представите му жертвата, която е погнал, е самата връзка.

Наклоних леко глава, за да огледам паяжините. В първия момент не забелязах нищо, ала след това пред погледа ми се проясни. Все още не разбирах точно, но ги видях. Паяжината започна да се разпада пред очите ми, също като невидимите отношения в една връзка — разкъсани, съсипани, оставени да висят на стената по същия начин, по който телата на жертвите бяха захвърлени отдолу.

Бележки.

Опитах се да си представя света през очите на убиеца. Бе напълно невъзможно. Не успявах да си представя въображаемия филтър, който пресяваше информацията за хората и я превръщаше в тези ужасни грозни рисунки. Все пак знаех, че филтърът съществува. За ужас на жертвите, те всички попадаха в паяжината. Бе ясно, че всяка нишка е внимателно обмислена и планирана. По-ранните рисунки не бяха толкова ясни, което означаваше, че макар на нас да са ни се сторили случайни драсканици, убиецът е намирал недостатъци. Променял е детайлите, усъвършенствал е дизайна, докато е постигнал необяснимо какъв критерий.

Погледнах Грег; той също се бе съсредоточил в екрана. Знаеше, че Мърсър е прав, ала не искаше да го признае заради всичко друго и се стараеше да изглежда неубеден.

— Добре — заяви той. — Може ли сега да проверим случая на Хънтър?

Мърсър не каза нищо, но включи собствения си лаптоп и започна да оглежда файловете.

Докато компютърът зареждаше, аз насочих вниманието си към паяжината от апартамента на Скот — оглеждах отляво и отдясно, запомнях петната, които убиецът бе направил. Символично е късал нишките, които са задържали Джоуди и Скот заедно. Бяха общо десет, дванайсет, може би петнайсет. Всяка една представляваше разрив — може би лъжа, може би жестоката истина. Това бе изображение на съсипаната им любов. Серия от илюзорни нишки, които могат да бъдат прекъснати една по една, докато най-сетне връзката се разпадне и умре.

Тялото бе леко наведено назад, а гръбначният стълб бе готов да се прекърши.

Едно от петната следваше непонятна за мен логика и представляваше връзката между Джоуди и Кевин Симпсън. Запитах се кое ли е от всичките и дали има някакво значение. Неочаквано Мърсър въздъхна.

— Мама му стара — прошепна Грег.

Мърсър се бе подпрял на бюрото, очите му бяха затворени, а с върховете на пръстите си масажираше челото. В движението прозираше отчаяние, сякаш се опитваше да си вдъхне кураж. Дръж се, дръж се.

На екрана се появи главната информационна страница от разследването на Хънтър. Джеймс Риърдън, пишеше най-отгоре. От дясната страна на името, в ъгъла на екрана, бе поставена снимката на Риърдън — избягалия баща, когото търсеше екипът на Хънтър.

Карл Фармър.