Стив Мосби
50/50 убиец (35)

4 декември

1 час и 50 минути до изгрева

05:30 часът

Ейлийн

Пробва да се свърже с Джон още веднъж.

Пръстът й трепереше, докато натискаше бутона за пренабиране, цялата й ръка се тресеше, когато поднасяше слушалката към ухото си. Още веднъж, за последен път. Той си бе изключил телефона и Ейлийн се опитваше да се свърже с него отново и отново, убедена, че следващия път ще вдигне. Връзка обаче нямаше.

Запокити слушалката към другия край на кабинета. Тя се блъсна в стената и падна на пода на две отделни парчета — клавиатурата вързана с тънки жички към основното тяло. Дори не можеше да счупи един телефон както трябва.

Ейлийн се отпусна тежко, столът се плъзна на колелцата си назад и се блъсна в стената.

Втората бутилка вино бе на масата пред нея. Кой знае как, бе успяла да изпие две трети, преди да я остави и да си легне. Празната чаша беше покрита с отпечатъци, останали от снощи. Мисълта да допие остатъка й се стори изключително примамлива. Само че вече не бе прекалено късно за пиене, а прекалено рано. А два часа сън съвсем не бяха достатъчни, за да заличат тежките мисли. Доказателството лежеше на парчета на пода. За Ейлийн бе напълно нетипично да се остави на подобен прилив на разочарование и безсилие. Алкохолът бе събудил чувствата й и я бе подтикнал към безразсъдство.

Защо ми причини това, Джон?

Нима искаше прекалено много от него? Нали двамата трябваше да са партньори — нали на това бе посветила живота си през последните години. Целият й свят бе рухнал при нервния срив на съпруга й. Тогава тя усети страх, какъвто не бе изпитвала никога досега. Мисълта, че може да се случи отново, че той би рискувал да я подложи отново на…

Нима искаше прекалено много?

Дори не й бе позвънил. Тя поиска нещо толкова дребно и незначително на фона на всичко, което бе сторила за него, а той не направи даже и толкова.

Мислите на Ейлийн приличаха на кола, която се лута в мъглата. Единственото, което можеше да направи, бе да остави чувствата да я водят. Беше нещастна, разгневена, но най-вече наранена. Много наранена.

Това й бе причинил собственият й съпруг. След всичката й любов, подкрепа и болка, след като поиска толкова малко в замяна, той просто… беше я отблъснал заради нещо по-важно за него, което можеше да съсипе и двамата. Бе я излъгал, отритнал, не й даде нищичко. Изобщо не го интересуваше как се чувства тя.

Изобщо не се интересува от теб.

Ейлийн усети как лицето й се изопва. Осъзна, че е седнала на стола му, втренчила се е в прозореца, с изражение на горчива омраза.

След телефонното обаждане на Хънтър тя остана неподвижна и объркана. После набра мобилния на Джон. Телефонът не спираше да звъни и неочаквано прекъсна. Ейлийн погледна слушалката, неспособна да повярва, сетне опита отново. Връзка нямаше. Той си беше изключил апарата.

Той знаеше.

След това в продължение на няколко минути обикаляше от стая в стая, за да запали всички лампи.

Според мен имаш право да знаеш, й бе казал Хънтър, над какво работи съпруга ти.

Ейлийн щракваше ключа и светлината обливаше стаята, а тя тръгваше към следващата. Посягаше рязко към поредния ключ, в поредната стая, сякаш се бе случило нещо извънредно и трябваше да вдигне всички обитатели на къщата.

Погнал е мъжа, който уби Андрю Дайсън.

Положи огромно усилие, за да не издаде учудването си и да реагира с пълно безразличие. Така ли?

Докато обикаляше дома си и го събуждаше, паниката се опитваше да я завладее и същевременно я тласкаше напред.

Допуснал е огромната грешка да премълчи какво става не само пред теб. Отстранен е от случая.

Сигурна съм, че сте особено доволен от това развитие на нещата, детектив Хънтър.

Ейлийн усети как гърлото й се стяга и не й достига въздух. Сякаш сърцето й се бе превърнало в свит юмрук, който се изтласкваше някъде нагоре. Не можеше да направи абсолютно нищо, за да му попречи да изскочи навън. Единственият й шанс бе да отложи неизбежното.

Скоро ще се прибере при теб. Там му е мястото.

Докато запали всички лампи в къщата, страхът се бе загнездил в гърлото й. Накрая застана в светлата студена кухня, без да знае какво да направи. Беше я излъгал. Как можа! Стоеше в кухнята и си припомняше последните думи, които каза на Хънтър, преди да затвори.

Затова ли ме събудихте, за да ми кажете това? Да не би да си въобразявате, че не знаех? Подценявате Джон, както подценявате и мен. Направете ни една услуга, престанете да си губите времето.

Беше ли успяла да зареди гласа си с достатъчно злоба и презрение? Едва ли. Сигурна бе, че Хънтър е доловил колко разстроена и бясна е. Поне се надяваше да не е влошила нещата. Той бе нищо за нея — един от хората, които не умееха да се издигнат и единственият им шанс бе да повалят другите, за да си доставят дребно удоволствие. Тези нещастници знаеха отлично, че са жалки. Нека Хънтър се радва на постигнатото. За съжаление всичко това се трупаше на гърба на Джон. По време на разговора Ейлийн беше защитила напълно инстинктивно съпруга си, но знаеше, че случилото се засяга колкото него, толкова и нея. Вече не я интересуваше как се чувства той.

Той те отряза.

След това нахлу паниката. Не я повали, тя не падна, въпреки това усети, че едва успява да се владее. Поемаше си бавно дъх, на дълбоки глътки и опитваше да се успокои. Остана така дълго и нарочно не мислеше за нищо. Най-сетне осъзна, че пръстите й са се впили в ръцете и трябва да предприеме нещо.

Затова пое към горния етаж, стъпало по стъпало, сякаш изкачваше стръмна планина. През всичкото време си повтаряше: Станала е грешка. Той не е искал да си изключи телефона. Не го е направил нарочно.

Не би постъпил така с мен.

Върна се в кабинета и вдигна телефона.

Само че той бе счупен.

Ейлийн се приближи до компютъра и погледна стената зад него, където Джон бе закачил своите неща.

Там бяха окачени петдесет, може би дори шейсет изрезки от вестници, които се съчетаваха в колаж от цветове, форми и размери. Имаше разпечатки на стари файлове, несъмнено онези, в които бе единствената подробност, довела до разрешаване на случаите. Имаше и снимки, статии. Сертификатите му, сложени в рамки. Снимки на екипа.

Всичко заедно говореше за състоянието на ума му. Джон ги използваше, за да фокусира идеите си и да черпи вдъхновение от тях, но Ейлийн разбираше накъде са насочени мислите му. Пред нея бяха интересите му, всичко онова, което го занимаваше.

Къде бе нейното място? Къде попадаше съпругата му?

Отговорът бе, че място за нея нямаше, поне не и на тази стена. Джон държеше тези две страни от живота си отделени, сигурно за да не се изгуби Ейлийн сред проблемите, свързани с работата. На бюрото до компютъра стояха две снимки. Първата беше копие на фотографията, изложена на долния етаж — от сватбата им. На втората снимка, направена съвсем скоро, бе само Ейлийн. Тогава те обичах, сякаш говореше лицето й. Колко време е минало, а аз все още те обичам.

Тя мигна, за да пропъди сълзите — не, недей, — и погледна стената.

Най-новите попадения бяха поставени от дясната страна на стената. Забеляза малка снимка на Андрю Дайсън, колегата, когото съпругът й бе загубил и чието убийство се бе превърнало в повратна точка в живота му. Той беше закачил и словото, което имаше намерение да прочете на погребалната служба, прекъснато от настъпилата криза.

Заспивам убеден

Че дрямката ми ще бъде необезпокоявана;

И макар да съм сляп и глух за целия свят,

Няма да бъда забравен,

Ще продължа живота в мислите и делата

На онези, що обичам.

Епитафия от Самюел Бътлър

Ейлийн я прочете отново и се съсредоточи над последните три реда.

Няма да бъда забравен, ще продължа живота в мислите и делата на онези, що обичам.

Джон бе приел присърце тези думи. Бе усетила болката, загнездила се в душата му след случилото се. А работата му беше особено важна за него; така и не бе успял да прикрие напрежението и разочарованието, че стои бездеен вкъщи. Наблюдаваше го през цялото му възстановяване, бе забелязала апатията, с която обикаля къщата. Дори в началото, когато все още имаше сили да се преструва пред себе си, че той няма повече да се върне на работа, Ейлийн знаеше, че съпругът й се чувства като зад решетки. Между същността на Джон и неспособността му да работи се бе спуснала непоклатима бариера. За нея беше допринесъл отвратителният човек, причинил това на Андрю.

През последните две години решетките подчертаваха тъгата в очите на съпруга й. След известно време единствено страхът на Ейлийн успяваше да ги държи на място. Тя го обичаше и се бе примирила. Беше ги премахнала и бе пуснала Джон навън, след като го накара да обещае да не се отдалечава прекалено много. А сега, след като убиецът се бе появил, той бе хукнал след него. Нима беше чак толкова сляпа, та да не разбере, че е неизбежно? Той й бе съпруг; тя знаеше с какво се занимава. Много отдавна, преди години, го обичаше, защото бе отдаден на работата, трудеше се упорито, бе готов да помага на хората и да ги спасява.

Сега, след кризата, същите тези неща я ужасяваха. Ами ако се случеше отново?

Ейлийн се отпусна на стола и затвори очи.

Трябваше сама да се сети, че отново ще стигнат дотук. В опитите си да го задържи, тя бе опитвала да го накара да престане да бъде мъжът, когото обичаше в продължение на толкова години. Джон бе пробвал да се превърне в нов човек заради нея, но се оказа, че не успява. Тъкмо тази разлика — несъответствието между онова, което тя искаше от него, и собствените му стремежи в момента — ги разделяше. Изглеждаше непреодолимо. Ейлийн усети, че не издържа повече. Не можеше да го понесе.

Остана седнала на стола му, със затворени очи. Потриваше леко с пръст долната си устна и не знаеше какво да направи. Имаше чувството, че Джон се е превърнал в малка точица някъде на хоризонта. Беше прекалено изморена, за да продължи да гледа след него. Той не й бе оставил друг избор. Отнесъл бе живота й със себе си, без да я попита дали е съгласна, или не.

Добре, Джон, помисли си тя. След като искаш да е така…

Ейлийн постоя седнала още малко и продължи да мисли. След това стана, отиде до телефона и се зае да го сглоби.