Стив Мосби
50/50 убиец (23)

4 декември

4 часа и 30 минути до изгрева

02:50 часът

Скот

С всяка изминала минута сънищата на Скот започваха да се изместват. Докато спеше, умът му водеше война със себе си. Нещо се случваше с него. Някаква част от подсъзнанието му напъваше да излезе, докато друга се опитваше, макар и несполучливо, да скрие фактите. На пръв поглед съновиденията го успокояваха, макар да усещаше как отдолу блика отрова.

Щастливите спомени и мисли представляваха хартиена къща, чиято основа бе потопена в мастило. Постепенно всичко потъмняваше.

 

 

Сънуваше как го събужда звънът на телефона и докато говореше, умът му се опитваше да се изтръгне от последните лепкави нишки на съня. В другия край на линията Джоуди плачеше. Когато заговори, гласът й трепереше и звучеше съвсем немощен. Разказа му какво не е наред. Обясни му какво е направила.

Бе седнал в леглото, подпрян на таблата, слушаше внимателно и навиваше кабела на пръста си. Спря, протегна ръка и дръпна настрани жълтата завеса. Присви очи към утринното слънце. Беше шест и половина. Стори му се, че вече е топло, значи в офиса щеше да е истински ад.

— Не знам какво да кажа — въздъхна Джоуди.

Не трябваше ли той да го каже? Бе наистина невероятно, че не се развълнува. Още от самото начало той бе търпеливият в тази връзка, той успяваше да запази спокойствие и проявяваше разбиране, ала този път беше просто нелепо. Нямаше значение дали е в леглото до него или на стотици километри. В този телефонен разговор тя му съобщаваше най-ужасното нещо, което можеше да си представи.

— И аз не знам — отвърна Скот.

По улицата профучаваха автомобили. Светът навън нямаше никаква представа какво става, както и той самият допреди малко. Пусна завесата и спалнята потъна в сумрак.

— Стоях будна цялата нощ и се питах какво да кажа.

— Само че не се получи, нали?

Заслужаваше го, макар че той веднага съжали за думите си и бе готов да се извини, че е реагирал толкова остро. Недей. Поне веднъж трябваше да намери начин да потисне тази своя черга.

— Май не. Упражнявах се как ще ти го обясня, как ще ти го представя ясно, точно и разбираемо. Само че прецаках нещата, както винаги.

Обикновено, когато тя започнеше със самообвиненията, го обземаше желание да й даде кураж. Само че в случая нямаше да е никак на място. Не възнамеряваше да й подаде ръка и да я успокои, сякаш тя е наранената.

— Изобщо ли не си спала? — попита той.

— Не, останах будна през цялата нощ. През повечето време ми беше лошо.

Той не се изсмя.

— Не знам какво да кажа — повтори тя.

— Това вече го каза.

— Не знам какво друго да кажа.

Няма друго за казване, помисли си той. Повтаряш го, защото обобщава всичко. Не знам какво да кажа.

През останалата част от разговора те просто кръжаха на несигурна територия. Джоуди попита дали това е краят на връзката им; Скот отвърна, че има нужда да помисли. Истината бе, че имаше нужда да осмисли чувствата си. Изненада се, че приема нещата толкова спокойно. По принцип бе човек изпълнен с несигурност, ала кой знае защо този път не му се стори, че е дошъл краят на света. Беше се изчукала с бизнес партньора си. Не беше чак толкова зле. Единствено усещането, че в него е останала някаква празнота, го убеди, че много скоро ще рухне и няма да може да го понесе.

В емоционално сътресение съм.

Нямаше да постигнат нищо по телефона. Въпреки това…

— Ще ти позвъня след работа.

— Обещаваш ли?

Това бе нелепо. Джоуди говореше така, сякаш бе наранена и разстроена, все едно той бе направил нещо нередно. Част от него искаше да се протегне и да я удари с всички сили. От друга страна, му се прииска да я прегърне и да й каже, че всичко е наред. Странно, че това противоречие някак го очароваше.

— Обещавам — отвърна той. — Просто имам нужда от време, за да премисля нещата.

Тези думи предизвикаха нов изблик на отчаяние.

— Ти обичаш ли ме?

— Трябва да затварям.

Телефонът щракна и прекъсна тихите й ридания.

Скот остана седнал няколко минути и усети как тишината го притиска. Във въздуха се усещаше напрежение, все едно се намираше под водата. Чуваше колите навън, гласовете на хората… ала не чувстваше нищо. Бе като празна къща. Светлината нахлува през прозорците, ала няма кой да погледне навън; вятърът се блъска в стените, ала те не усещат нищо.

Яркочервените цифри на часовника на нощното шкафче показваха 6:34.

Чу зад себе си шум. Някой дишаше.

Скот се обърна много бавно и леглото изскърца под тежестта му.

Нещото бе застанало на вратата, раменете му се повдигаха и отпускаха тежко, сякаш бе тичало дълго, за да го открие. Държеше нещо в ръка.

При вида му Скот се опита да се отдръпне, но не успя. Лактите му бяха опрени на бедрата, стегнати от невидими връзки.

Обзе го паника.

— Номер осемдесет — рече нещото. Гласът му звучеше по-нормално, отколкото в предишния сън. — Ти ме избра. — Това пък какво означава?

Какво означаваше ли? Скот понечи да каже, че няма представа. Ако ставаше въпрос за Джоуди, тогава… той грешеше. Тя не го бе избрала, тъкмо обратното. В този момент образът нахлу в главата му. Джоуди седеше на леглото в хотелска стая, отпуснала главата си в ръце. Плачеше.

— Не трябваше да ми се обажда — рече той. — Можеше да се престори, че нищо не се е случило. Не беше нужно да ми казва.

Дяволът наклони глава.

— А ти какво направи след това?

 

 

— Не се чувствам добре — обясни Скот в службата. Телефонният секретар бръмчеше тихо в празния офис. Шефът му никога не пристигаше преди девет. Понякога изобщо не идваше.

— Почти не съм спал. Изглежда съм хапнал нещо развалено. Чувствам се наистина ужасно.

Каза още нещо, макар сам да разбираше, че не звучи никак убедително, след това затвори.

Накрая грабна каната вода, оставена на нощното шкафче, и я запокити към стената. Тя се пръсна на парчета по пода и той съжали, че не се е овладял. Подът зашушна, докато метеше счупеното, а кошчето долу издрънча недоволно, когато изхвърли събраното.

Взе си ключовете, портфейла, палтото и тръгна към вратата.

— Отиде да я видиш, нали?

Дяволът бе клекнал пред него. Спящият мозък на Скот прие този факт; на друго ниво разбираше какво се случва. Тези спомени за връзката им с Джоуди бяха отпреди две години, а пък дяволът бе продукт на по-скорошни спомени. Все пак двете събития се бяха свързали. Бяха говорили за тази случка с похитителя. Когато спомените имаха допирна точка, можеха да се слеят. Така отровата успяваше да се промъкне.

Кимна.

Стаята й в хотела бе значително по-голяма, отколкото си бе представял. По принцип обичаше хотелите. Имаше нещо в тесните коридори, в меката светлина и малките схлупени стаи, което го успокояваше. Само че в момента нито едно от тези неща не му носеше спокойствие. Непрекъснато си представяше Джоуди и Кевин заедно.

Тя го посрещна в коридора и двамата влязоха в стаята, без да си кажат много. Джоуди запали лампата.

На едната стена имаше шкаф с малък телевизор, поднос с чай и кафеварка. Забеляза, че няма нито разхвърляни пликчета, нито мръсни чаши, макар че тя сигурно си бе правила нещо за пиене. Запита се дали от румсървиса не са вдигнали мръсните чаши.

Двойното легло бе опряно на отсрещната стена, с по две нощни лампи от двете страни на таблата. Двуместно канапе и два стола бяха поставени край ниска масичка в далечния край на стаята.

— Кафе? — предложи тя.

Той кимна, но Джоуди бе започнала вече да го прави.

— На чайника му трябва цяла вечност, докато заври.

Наблюдаваше я как се суети; личеше, че не може да се задържи на едно място. След безкрайно дълга минута мълчание чучурът на чайника избълва пара. Тя му подаде голяма чаша кафе, държейки я отдолу, за да може той да хване дръжката.

— Благодаря — рече Скот.

— Няма нищо.

— Изненадана ли си, че дойдох?

— Радвам се, че си тук.

— Аха.

— Моля те, недей. — В мига, в който го каза, усети, че не й достига въздух, и започна отново: — Моля те, недей да ме напускаш.

— Трябва да поговорим.

— Моля те, не ме напускай. Не знам какво ще правя, ако ме изоставиш.

Той отпи глътка кафе.

— Ще направя каквото кажеш — обеща тя. — Честна дума. Готова съм на всичко, за да върна времето назад. Иска ми се да бе възможно, но знам, че не става. Мога само да ти се извиня. Бях пияна. Направих огромна грешка.

Той остави чашата на пода.

— Мразя се за постъпката си много повече, отколкото ти би могъл да ме намразиш — продължи тя.

— Не те мразя, Джоуди.

— А би трябвало.

Отново самосъжаление, а той не стори нищо, за да й вдъхне увереност. Вместо това разпери ръце и се опита да обясни простичко:

— Само трябва да си изясним какво ще правим.

— Добре.

— Искам нещата да се оправят — заяви той. — Истината е, че не знам накъде отиват. Цял ден се чувствах особено. Хем особено, хем много наранен. Все още не съм осмислил нещата.

— Ако кажеш, ще напусна. — Предложи бързо тя. — Само кажи. Ще го направя веднага.

Той я погледна. Всичко звучеше толкова лесно, толкова безпроблемно, ала тя бе партньор в този бизнес още от самото начало; бяха работили здравата цели три години, преди да постигнат нещо. По лицето й трябваше да проличат повече съмнения и колебания. Вместо това Джоуди не криеше решителността си.

Беше готова да избере него. Ако той все още я искаше, тя бе готова да изостави всичко друго. Искаше да спаси връзката им. Скот продължаваше да я гледа и не знаеше какво да отговори.

От една страна, не трябваше да иска от нея да направи подобна крачка. От друга — знаеше, че не могат да останат заедно, ако тя продължеше да работи с Кевин. Двамата щяха да се виждат всеки ден. Нямаше средно положение.

Затова той мълчеше. След малко тя кимна.

През следващите две години Скот си припомняше това кимване, за да оправдае онова, което се бе случило. Жестът й му позволи да излъже себе си. Не той взе решението.

Не бе поискал от Джоуди да се откаже от живота си.

Тя го бе сторила по своя воля, сама бе преценила.

Ти ме избра.

Неочаквано се озова другаде — на едно отвратително място, където образите бяха кратки като болезнено ярки отблясъци. Намираше се в тъмна каменна постройка и над него се бе надвесил дяволът, стиснал в ръката си отвертка. От нея се вдигаше пара.

Дяволът прилепи нажежената до червено отвертка върху рамото му. Скот опита да се дръпне, ала не можеше да помръдне. В първия момент не усети нищо… след това болката се стрелна през ключицата и премина към ребрата.

Той започна да крещи. Устата му бе отворена, главата му се мяташе ту на едната, ту на другата страна. Не успяваше да разпознае звуците, които издаваше.

Дяволът продължаваше да притиска отвертката. Чу как кожата му цвърчи. Усети миризма на изгоряло.

Възможно ли бе да припаднеш насън?

Когато нещото отдръпна отвертката и я отпусна до бедрото си, Скот разбра, че не е възможно.