Стив Мосби
50/50 убиец (13)

3 декември

12 часа и 20 минути до изгрева

19:00 часът

Ейлийн

Четири думи накараха сърцето й да затупти силно.

Ще работя до късно.

Седнала в кабинета пред телефона, Ейлийн въртеше кабела между пръстите си. Увиваше го, после го отпускаше и започваше отново. Наложи си да спре.

— Нали ще се пазиш?

Джон не отговори. С течение на годините бе свикнала да разбира значението на тези мълчания, затова си го представи ясно. Сигурно бе седнал зад бюрото, втренчил поглед някъде пред себе си. Опитваше се да се съсредоточи. Не че искаше да се отърве от нея, просто не успяваше да се концентрира в разговора. Винаги му бе необходима минутка, за да намести всичко, което му се въртеше в главата. Чу го как барабани по клавиатурата.

— Разбира се.

Каза го така, сякаш бе очевидно.

Когато Джон й призна, че има намерение да се върне на работа, Ейлийн бе обзета от противоречиви чувства. В началото просто отказа да повярва. Беше по халат, изтегнал се на канапето в хола. Имаше затруднения дори ако искаше да отиде от една стая в друга. Придвижваше се бавно, като инвалид. Затова тя не прие сериозно думите му.

После установи, че е напълно сериозен, и се вбеси. И с право. Развика се. Какво, по дяволите, си въобразява? Какво се опитва да причини не само на себе си, но и на нея? Напомни му, че има нужда от грижи, които тя лично му осигуряваше. Търпеше го и правеше какви ли не саможертви. Подчерта, че тревогите, които не го оставяха на мира, се отразяваха и на нея, и на него.

След рухването на съпруга й Ейлийн имаше чувството, че цялото й същество е притаило дъх, докато събираше парчетата и опитваше да ги намести. През цялото време се молеше той да не получи нов нервен срив. Джон нямаше право да рискува и отново да я подлага на подобно изпитание. Дължеше й го и му го каза. Нали двамата трябваше да бъдат партньори във всеки един момент от живота си.

Жегнат от думите й, той се съобрази с мнението й. Все пак с течение на времето Ейлийн започна да отстъпва. Наблюдаваше го ден след ден и знаеше, че емоционално той вехне пред погледа й. През този период и двамата се чувстваха напълно безпомощни. Очите на Джон бяха помръкнали, в тях не се забелязваше дори искрица енергия, с всеки изминал ден хлътваха все повече. Съпругът й не оздравяваше, дори не успяваше да запази досегашното си състояние, личеше как отпада. Ейлийн нямаше представа как да му помогне.

Затова след известно време предложи — доста предпазливо — все пак да се върне на работа. Условието бе да не е както преди. Настоя никога повече да не й причинява подобно нещо и той се съгласи. Нямаше повече да живее заради случаите за сметка на живота си с нея; нямаше повече да отсъства нощем. Работата щеше да си остане просто работа, която приключваше в края на работното време. Той й обеща.

Доколкото успяваше да прецени, Джон спазваше обещанието си и през последните няколко месеца й се струваше, че се справя. Едва последната седмица Ейлийн започна отново да се притеснява. Старите тревоги се върнаха.

А сега чу познатите четири думи. Ще работя до късно.

— Няма ли кой да те замести? — попита тя. — Струваш ми се изморен.

— Нищо ми няма.

Тя отново започна да навива кабела.

— Добре тогава.

— Много се извинявам, не е това. — Гласът на съпруга й прозвуча глухо. Представи си го как присвива очи към екрана, докато разговаря с нея. — Просто съм… тук имаме малко работа.

Идваше й да изкрещи: „Прибери се вкъщи!“

Вместо това си пое дълбоко дъх и каза ясно:

— Добре, Джон. Оставям те. Обичам те.

— И аз те обичам.

Само че по гласа му пролича, че казва думите автоматично, без да мисли. Те просто бяха задължителният завършек на разговора, както на края на всяко изречение се слага точка.

Не е честно да мислиш по този начин. Той наистина те обича.

Просто в момента е разсеян.

Едно време тя нямаше да обърне кой знае какво внимание. Дори сега не беше важно. Просто прекаляваше с тревогите, защото не бе подготвена за нахлулата в гърдите й паника. Ейлийн върна слушалката на мястото й и се опита да се овладее.

Все пак не беше сама.

 

 

Бе оставила детектив Джеф Хънтър в хола, но докато говореше по телефона, той бе станал, за да огледа. Беше висок, леко прегърбен мъж, свикнал да държи ръце в джобовете и отпуснал брадичка, да гледа хората така, сякаш са малки, непослушни деца. Крачолите на панталоните му леко се повдигаха и разкриваха черни чорапи и лъснати обувки. Още с влизането Ейлийн отново усети вече познатата неприязън.

— Много мило — излъга тя, — че сте дошли лично.

Хънтър не отговори. Беше се загледал в една снимка на камината. На нея бяха двамата с Джон в деня на сватбата. Фотографът се бе настанил на предната седалка на колата, за да снима младоженците. Двамата бяха по средата на задната, облегнати един на друг, усмихнати и щастливи.

Детективът спокойно можеше да изпрати някой по-млад колега, за да я разпита, и тогава всичко щеше да е приключило, но тя си каза, че Хънтър за нищо на света не би пропуснал подобна възможност. Да влезе в стая, пълна с личните вещи на Джон, бе като да отвори дневника на съперника си. Сега съвсем спокойно разлистваше страница след страница и търсеше да открие някаква слабост.

— Професионално уважение — отвърна разсеяно той.

— Сигурно сте много зает.

— Винаги се грижим за нашите хора.

Ейлийн овладя задушаващия гняв, надигнал се при думите, които я превръщаха в собственост на Джон. Прииска й се да му каже, че и мъжът й не им принадлежи. Животът му бе в този дом, с нея, а не лутането с някакво подобие на банда, наречена екип.

— Знам — въздъхна тя.

Най-сетне той остави снимката и се обърна към нея.

— Джон ли се обади?

— Да.

— Каза ли му, че съм тук?

— Не, разговорът ни няма нищо общо с него, нали?

Хънтър наклони глава, сякаш не бе сигурен, но реши да не се задълбочава.

— Как е той? За Джон питам. Работим заедно, но не съм го виждал много, откакто се върна.

Ейлийн усети как се напряга.

— Добре е.

Хънтър погледна часовника си.

— Бях останал с впечатление, че вече не се застоява до късно.

— Понякога му се случва.

Колко лъжи за по-малко от минута.

Детективът бе приблизително на същата възраст като съпруга й и тя знаеше, че между двамата съществува някаква нетърпимост. Хънтър може и да се преструваше на приятел, но всъщност бе като чакал, който душеше за кръв. Бе невероятно колко бързо колегите на Джон успяваха да я изкарат от равновесие, дори онези, които уж държаха на него. След нервната му криза тя бе винаги готова да премине в настъпление, затова избягваше да се вижда с тях, освен в случаите, когато не можеше да се измъкне. Всички до един бяха еднакви. Или изпитваха някакво изкривено удоволствие от слабостите му, или се опитваха да й вдъхнат кураж, което бе още по-лошо. Говореха й за мъж, когото познаваше и обичаше повече години, отколкото някои от тях бяха прекарали на този свят.

— Да поговорим за Джеймс Риърдън. Нали казахте, че сте зает?

— Добре, да започваме.

Хънтър пристъпи към канапето и седна по средата. Ейлийн остана права. Той извади касетофон от джоба на палтото, остави го до себе си, подпря лакти на коленете и преплете пръсти. Панталоните му се вдигнаха още по-високо.

— Детектив Джеф Хънтър — започна той — провежда разговор с Ейлийн Мърсър във връзка с нападението над Колин Барне и отвличането на Карли Риърдън. Допълнителна подробност, Ейлийн е съпруга на детектив Джон Мърсър. Ейлийн, съгласна ли си да проведем разпита по това време?

Подразнена от маниера му, тя кимна.

— На глас, ако обичаш.

— Да.

— Ейлийн официално съобщи, че заподозреният, Джеймс Риърдън, е бил в дома й днес сутринта, доста развълнуван. Ейлийн, по кое време дойде?

— Към десет.

— Ти си негов… съветник. Нали така?

Хънтър произнесе думата с известна злоба. Много интересно, помисли си тя, колко бързо излиза наяве истината. Може би защото записът щеше да бъде приложен към досие, затова той внимаваше.

Тя кимна.

— На глас, ако обичаш — повтори той.

— Да, провеждам с него сеанси като психолог.

— Откога?

— Малко повече от година.

— Това е много време. И какво точно обсъждате?

— Това е поверителна информация — отвърна тя. — И няма връзка със случая.

— Говорите ли за ужасното му детство?

Ейлийн скръсти ръце.

— Може би — продължи Хънтър — той се оплаква колко тежък е бил животът му.

— Да не би поради някаква странна причина това да ви доставя удоволствие, детектив?

— Съжалявам, но се опитвам да се преборя с всички тези мисли. — Той се облегна назад, след това стана по-сериозен. — Как ти се стори Джеймс Риърдън? Как се държеше?

— Беше развълнуван. Извиняваше се.

— За какво?

— Че ме е разочаровал. Не ми каза с какво.

— Но ти знаеш.

— Да — потвърди тя. — Сега вече знам.

След като Риърдън си бе тръгнал, Ейлийн се притесни, защото не знаеше какво да направи. От друга страна, онова, което каза, и държанието му я притесниха, защото знаеше на какво е способен. Замисли се дали да не се обади в полицията, после се отказа, макар да не бе убедена, че постъпва правилно.

Джеймс Риърдън не й беше казал, че е извършил престъпление — не бе споменал, че има намерение да направи подобно нещо. Като клиент той имаше право да говори поверително с нея, принцип в професията й, който тя спазваше дори в случаи като днешния, когато Джеймс се бе появил ненадейно в дома й. Щеше да има последствия, ако престъпеше този принцип. Както заради миналото му, така и заради връзката й с Джон полицаите щяха да го притиснат. Доверието на пациента, което беше успяла да изгради, щеше да бъде съсипано. Може би напълно безпричинно. Затова реши да не звъни в полицията.

През целия ден опитва да се свърже с Риърдън, но така и не успя.

Ейлийн нямаше навик да гледа телевизия през деня, затова не чу новините чак до шест. Репортажът бе съвсем кратък, излъчен в края на местните новини, в самия край на емисията, но тя чу името на Риърдън, заслуша се и сърцето й се сви. О, Джеймс. Вече нямаше избор. Не се и колеба.

Хънтър продължи.

— Вече знаете, че малко преди Риърдън да ви посети, е издебнал и нападнал мъжа, с когото се среща бившата му съпруга.

— Знам.

— Въпросният мъж, Колин Барне, посочи Риърдън като нападателя. По време на нападението Барне е разхождал малката дъщеря на Риърдън в количката й. Детето е изчезнало.

Точно така, Карли Риърдън. Всичко това го съобщиха по новините.

Ако Хънтър знаеше часа — а той сигурно бе проверил, — значи Джеймс Риърдън вече е бил отвлякъл дъщеря си, когато е разговарял с нея. Ейлийн е била последната му спирка, преди да избяга.

Просто запомни, че всичко, което направя, е заради Карли.

Хънтър бръкна в джоба си, извади снимка и й я подаде. В първия момент тя не посегна да я вземе. Съзнаваше какво се опитва да постигне той, въпреки това накрая отстъпи и я взе.

— Това е Аманда Риърдън — обясни той. — Снимката вероятно е правена по същото време, когато бившият й съпруг е дошъл да сподели проблемите си с теб.

Ейлийн огледа лицето на жената, подутите места и раната, унижението, което се криеше в очите й. Опита се да отблъсне чувствата. Джеф Хънтър със сигурност знаеше, че тя дава консултации на престъпници. Ако очакваше лицето на жертвата да събуди в нея срам или да я шокира, просто не бе познал. Без да издава чувствата си, тя му подаде снимката.

— Сподели ли с теб какво е изпитвал, докато е наранявал съпругата си?

Да, сподели.

— Страхувам се, че това няма нищо общо с разследването ви.

— Лично аз съм много учуден, че се е спрял на жена консултант. Очевидно е, че той не храни, как да кажа, силни чувства към жените.

И този въпрос бяха обсъждали. Хора като Хънтър, помисли си Ейлийн, винаги виждаха нещата в черно и бяло. Онова, което Джеймс Риърдън бе причинил на бившата си съпруга, бе отвратително и не можеше да има никакво извинение. Но също така Ейлийн знаеше, че той не е краен женомразец. На Хънтър просто му трябваше един лош, на когото да стовари цялата вина; той предпочиташе злодеят да е с черна шапка, а героят с бяла. В истинския живот хората бяха толкова сложни, че не можеха да влязат току-така в някакъв шаблон.

— Опасявам се — повтори тя, — че не виждам каква е връзката с разследването.

— Нима? — Хънтър се приведе напред. Беше му омръзнало да се бори с нея. — Тогава да приключваме. Защо не позвъни в полицията още сутринта? Можеше да спестиш много усилия на колегите.

— Не знаех, че има намерение да извърши престъпление.

— Вече го е бил извършил.

— В такъв случай как щях да спестя усилието на когото и да било?

Последва секунда мълчание и Ейлийн усети странна тръпка. Целият този разговор бе просто смешен и излишен. Тя отпусна ръце.

— Ще бъда пределно ясна, детектив Хънтър. Каквото и да си мислите, аз не съм на страната на Джеймс Риърдън. Не го защитавам, не оправдавам действията му. Не е моя работа да го съдя. Моята работа е да го изслушам и ако мога, да му помогна да разбере защо е извършил всичко това.

— Разбирам — кимна Хънтър. — Така е по-добре.

— Добре. Сигурно не мислите по същия начин, детектив, но независимо от онова, което Джеймс Рийрдън е извършил, той си остава човек.

Детективът погледна касетофона.

— Официално заявявам — рече той, — че свидетелката ми се струва враждебно настроена.

Подразнена от себе си, Ейлийн му обърна гръб и приближи към камината. Хънтър се изправи и се приготви да си тръгва.

— Точно по това се различаваме, Ейлийн. За мен той не е нищо повече от мишена. Моята работа — ако се интересуваш — е да открия дъщеря му и да го арестувам, преди да нарани нея или някой друг.

— Няма да я нарани.

Хънтър се изсмя.

— Сигурна си, а? Знаеш ли при какви обстоятелства е нападнал бившата си съпруга? Знаеш ли, че тя е била в колата си? Знаеш ли, че е разбил прозореца с чук, извлякъл е Аманда и я е пребил отстрани на пътя?

— Доставя ви огромно удоволствие да ми разказвате.

Макар че Хънтър се бе опитвал да я подлъгва през всичкото време, сега се ядоса. Не обърна никакво внимание на думите й.

— Карли, разбира се, е била там. Била е вързана с колан на седалката до шофьора. Детето му, покрито с парчета счупено стъкло, е пищяло, докато той е ритал майката пред колата. Ето колко обича дъщеря си, госпожо Мърсър. Разбра ли сега какво означава тя за него?

Ейлийн потисна избликналите чувства и се обърна.

— Има ли нещо друго, детектив?

— Да. Каза ли къде отива?

— Не.

— Абсолютно нищо ли не каза?

— Не.

— Значи това е всичко. — Хънтър изключи касетофона и кимна. — Благодаря за отделеното време. Няма нужда да ме изпращаш.

— Наистина няма.

Тя остана да гледа след него и потисна желанието си да затръшне вратата след излизането му. Остана на мястото си, заслушана в отварянето и затварянето на входната врата. След това се взря през мрежестата врата към сянката му пред прозореца, която се отправи надолу по пътеката.

Ейлийн се обърна към снимката от сватбата, оставена на камината, на която двамата с Джон бяха уловени в черно и бяло преди толкова много години. Тогава бяха млади. Съпругът й бе остарял толкова много, особено напоследък. Единственото, останало от мъжа на снимката, бяха очите и понякога усмивката. Само че напоследък той почти не се усмихваше, а очите му, когато я погледнеше, сякаш не я виждаха.

И аз те обичам.

Ейлийн се завъртя бързо и излезе от стаята.

Двамата бяха партньори и тя трябваше да е силна заради него. Той щеше да се справи и скоро щеше да се прибере. Не виждаше защо да се притеснява.

Нямаше да си позволи да рухне и да се разплаче пред него, дори заради една снимка.