Стив Мосби
50/50 убиец (10)

3 декември

15 часа и 50 минути до изгрева

15:30 часът

Марк

Бяха се изнизали шест години, откакто минах по дългия криволичещ път към института „Найсдей“, за да разпитам Джейкъб Нийлс.

Лятото беше горещо и задушно. Бях навил ръкавите на ризата си, а прозорецът на колата ми бе отворен. През целия път се възхищавах на гората от двете страни на шосето и слушах долитащите откъм дърветата птичи песни. По-късно, когато приближих главната сграда, долових бръмченето на ръчната косачка на човека по поддръжката. Отвън болницата създаваше впечатление за тишина и спокойствие, които нямаха нищо общо със състоянието на хората вътре. Истината бе, че това болнично заведение се охраняваше като оръжеен склад.

По онова време бях все още студент, работех над дисертацията си и се усещах много нервен. За пръв път в живота си щях да се срещна с един от най-страшните, опасни и зловещи членове на обществото — серийния убиец. Притеснението ми бе напълно естествено, макар че не трябваше да е така. Донякъде останах разочарован. Оказа се, че Джейкъб Нийлс е най-обикновен човек.

Предварително прочетеното за неговите престъпления сякаш беше образувало черен ореол над главата му. Ако не знаех какво е извършил, щеше да ми се стори скучен и досаден. Наистина беше отегчителен — самовлюбен и нахален, макар да нямаше никакво основание. Изреченията на Джейкъб бяха изпъстрени със забележки като „Аз не съм някой умник, но…“, не че той имаше нужда от това „но“. Почти не можеше да чете и пише, но се опитваше да пробутва хитрости. Беше дебел, тлъстините личаха под синята риза, която носеше. Кожата на лицето му бе подпухнала и почти скриваше малките очички, които мигаха непрекъснато, сякаш светлината го дразнеше.

И ръцете до лактите му бяха дебели. Нали с тези ръце бе действал. Джейкъб не притежаваше никакъв чар, при него всичко се свеждаше до силата. По време на разговора седеше прегърбен, скръстил ръце на гърдите, отпуснал дланите удушвачи на бицепсите си, доволен, че някой му обръща внимание. Беше му приятно да плаши хората и да се прави на страшен, въпреки че бе затворник. Доставяше му удоволствие да си въобразява, че събеседникът му изпитва страхопочитание. Естествено, аз много не му допаднах, защото не треперех от страх и нямах желание да изслушам хвалбите за престъпленията, които бе извършил. Интересуваше ме детството му.

Знаех, че мигащите очички не крият никаква връзка с други хора. Докато е израствал, сексуалните му желания — диви и необуздани, са били грубо потъпкани. В резултат Нийлс е останал неудовлетворен. Всеки зрял човек, който си тежи на мястото, иска да достави и да получи удоволствие от друг като него. Желанията на Джейкъб обаче бяха съвършено различни. За него хората бяха като предмети. Според изкривения му мозък те можеха да бъдат единствено и само притежание. Бе сексуално неудовлетворен, но през годините се бе научил да го прикрива и да се преструва на нормален, за да се измъква от отговорност.

Как бе станал такъв? Този въпрос ме бе довел в „Найсдей“. Дисертацията ми имаше за цел да проучи непознатата територия между детето, което е бил някога, и възрастния, в който се бе превърнал. До края на разговора не узнах почти нищо, което да ми свърши работа, но преживяното остави дълготрайни следи. Същата вечер се прибрах у дома и личеше, че никак не ми се говори. Лиз се постара да ме изтръгне от това състояние, но аз не можех да се отърся от чутото и видяното. Имам чувството, че и до ден-днешен е така.

Едно можеше да се каже със сигурност за миналото на Джейкъб — никой не качва момиче на стоп и не я удушава в изоставена каменоломна просто така. Както и с всичко друго в живота, за да извършиш убийство, ти трябва опит. Точно така е бил заловен. Години преди да започна да работя за него, Джон Мърсър е предположил много правилно, че убийството в каменоломната е първото известно убийство на Нийлс. Детективът е бил на мнение, че убиецът и преди е качвал стопаджийки и така е превръщал фантазиите си в реалност стъпка по стъпка. На практика полицията се заела със случая отзад напред. Издирили сведения за опити за отвличания и нападения, както и сигнали за подозрителни прояви. Използвали сегашния начин на действие на убиеца, за да забележат допуснати в миналото грешки, които вече се е научил да избягва.

По принцип, същото е истина за всеки сексуално ориентиран убиец. Твърде възможно е било да хванат Джейкъб още на първата крачка. В онзи начален етап престъпникът е наподобявал на художника, получаващ отказ след отказ, преди най-сетне да продаде първата си творба. Убиецът сигурно е имал зад гърба си дребни сексуални нападения например или други престъпления, които да са насочили към него вниманието на полицията. Това са все детайли, които са го затруднявали и които е изпипал по-късно, след като е станал по-опитен. Именно по тази логика накрая бе хванат. Нийлс не се бе пръкнал от ада като съвършен убиец, защото такъв няма. Прекалено лесно е да мислим по този начин.

Ето че досието, отворено пред мен, отправяше предизвикателство към този принцип.

Първите престъпления, приписани на човека, който щеше да стане известен под името „50/50 убиец“, бяха изкусно замислени. Изпълнил ги бе с прецизност, която караше всички да предполагат, че е усъвършенствал техниката си на действие преди това. Допитванията, направени в цялата страна, не бяха открили случаи, които да приличат на тукашния дори бегло. Сякаш убиецът се бе появил от нищото.

Първите му известни жертви бяха Бърнард и Каръл Лидърланд. Прегледах материалите. И двамата бяха на седемдесет и няколко, женени почти петдесет години, трийсет от които живееха в сегашната си къща. Имаха две деца, семейни. Двамата Лидърланд бяха дружелюбни съседи, тихи хора, които не отказваха помощ на местната общност, приятни и разговорливи.

Телата им били открити от съсед на сутринта след убийството. Човекът се разтревожил, когато забелязал, че входната им врата е оставена отворена. В папката бяха приложени снимки на дома им. Къщата изглеждаше сива и зловеща. Вратата, която водеше към дебрите на ада, привличаше погледа и сякаш притегляше зрителя навътре.

Прочетох набързо доклада на патолога и събрах най-важните факти на една страница.

Ръцете и краката и на двамата от семейство Лидърланд били завързани с белезници за рамката на леглото. Каръл Лидърланд бе горена с нажежено желязо. Освен това по тялото й се виждаха разрези и прободни рани. Имаше петдесет и шест отделни наранявания, включително едно ослепено око и рана на гърлото, която едва не я бе убила. Съпругът й също е бил изтезаван. Имаше изгаряния и разрези по краката, ръцете и главата. И при него едното око бе ослепено, но бе починал от инфаркт, вероятно причинен от шока.

Стегнах се и започнах да разглеждам снимките от местопрестъплението, като от време на време разгръщах доклада. Осветените от полицейските фотоапарати тела в леглото бяха страшни. Виждаха се бледите им ръце, изпружени към рамката на леглото, стегнати с белезници. Разкривените лица бяха извърнати едно от друго, отпуснати на алени възглавници.

Прехвърлих набързо снимките на раните им, направени в близък план, и се спрях на фотографията на стената, точно над рамката на леглото.

Убиецът на семейство Лидърланд бе нарисувал с пръст огромна паяжина, същата като онази в кабинета на Кевин Симпсън. И тази приличаше на капан за сънища или на паяжина, но не бе нито едното, нито другото. Свързващите нишки изглеждаха размазани и прекъснати. Каквото и да изобразяваше фигурата, според доклада бе нарисувана с кръвта на съпрузите.

Още от самото начало личеше, че при убийството на семейство Лидърланд не става въпрос за провален грабеж. Щом престъпникът бе приключил с тях, бе почистил къщата и бе излязъл, когато улицата е била празна. На местопрестъплението не били намерени никакви отпечатъци. Криминолозите не открили никакви улики, които да помогнат при залавянето на убиеца. Нищо не било откраднато.

Разследването нямало откъде да започне и не постигнало почти никакъв напредък. С течение на времето броят на хората, които се занимавали с него, започнал да намалява. По това време случаят се водел от детектив Джеф Хънтър и неговия екип. Чак след пет месеца разследването попаднало при Мърсър. Тогава били открити следващите две жертви и полицията започнала да добива по-ясна представа с какво си има работа.

 

 

След като прочетох първата част от досието, се върнах на снимката на паяжината, оставена на стената у семейство Лидърланд. Увеличих я така, че да изпълни целия екран.

След това се облегнах назад и се съсредоточих над нея.

Както каза Мърсър, твърде много приличаше на днешната, за да бъде просто съвпадение. Един убиец бе рисувал и двете.

Затова отново се замислих над ожесточената реакция на Грег и доста по-умерената подкрепа, която шефът ми получи от останалите. Каква бе причината? Да, наистина имаше разлики. Някои аспекти от предишните престъпления ги нямаше в сегашното. Все пак намереното бе достатъчно красноречиво, а аз все още не разбирах защо новите ми колеги са чак толкова обезпокоени.

Не че не съм убеден. Просто има нещо, което ме притеснява.

Намръщих се, когато си спомних думите на Грег. След това отново се наведох над досието.

 

 

На второто местопрестъпление 50/50 убиецът бе затворил входната врата, след като бе излязъл. Това бе първото прозрение по отношение на методите и мотивите му. Вратата в дома на семейство Лидърланд беше оставена отворена, тъй като те и двамата бяха мъртви. За разликата от този случай при втората двойка жертви единият бе все още жив и можеше сам да повика помощ. 50/50 убиецът искаше някой да открие жертвите му.

Семейство Роузнийл, двайсет и три годишни младоженци, бяха вързани по същия начин като семейство Лидърланд. Даниел Роузнийл бе оставен със запушена уста по време на мъченията. По някое време бе припаднал или от ужас, или от болка, а може би и от двете. Когато се върнал в съзнание, убиеца го нямало, а съпругата му лежала мъртва до него. Нападателят бил отпушил устата му, но го оставил вързан за леглото. Даниел крещял цял час, преди съседите да разбият вратата и да влязат.

Убийството на Роузнийл бе възложено на екипа на Мърсър още преди да бъде свързано с това на Лидърланд. При други обстоятелства Хънтър е щял да се заеме и с двете, ала Мърсър забелязал нещо в престъпленията, което не му давало мира. Затова се преборил да вземе и двете разследвания. Едва ли е било лесно и приятно. Каквито и вътрешни разногласия да са възникнали, от този момент насетне 50/50 убиецът бе даден на нашия екип.

Отново прегледах подробностите.

По тялото на Джули Роузнийл личаха многобройни рани, подобни на раните на Каръл Лидърланд. Имаше разрези и изгаряния. Гърдите и гениталиите бяха обезобразени. По лицето и главата бяха нанесени множество рани. Гърлото на Джули бе прерязано, също както на Каръл. Даниел Роузнийл е бил измъчван също като Бърнард Лидърланд, ала накрая убиецът го бе оставил жив.

Кликнах върху снимките от местопрестъплението и напразно се опитах да остана безпристрастен към видяното. Забелязах на стената вече познатата ми рисунка. Наполовина капан за сънища, наполовина окултен символ, нишките — размазани и неравни.

Това бе подписът на 50/50 убиеца, задължително оставян на местопрестъплението, макар и винаги различен. Паяжината така и не бе открита в нито една книга, но със сигурност означаваше нещо важно за него. Какъвто и да бе мотивът му, за да извърши тези убийства, рисунките имаха ключова роля.

Последната снимка бе от сватбата на семейство Роузнийл, правена четири месеца преди убийството. И двамата бяха прави. Телата им не бяха обърнати към камерата, а само лицата, за да се усмихнат, хванати за ръце. Бе ужасно, когато сравних тази снимка с останалите. Сториха ми се толкова млади и щастливи, здраво преплели пръстите си. А после Даниел бе дошъл в съзнание и бе открил мъртвата си съпруга, без дори да можеше да я докосне.

В съседен файл бе включен разпит, записан на черно-бяла лента, също като снимката от сватбата, но това бе единствената прилика. Камерата показваше израненото лице на Даниел Роузнийл, сведено надолу. Езикът на тялото му подсказваше, че единственото му желание е да се скрие някъде. Нито веднъж не вдигна поглед към камерата. Записът ми напомни клиповете от войната в Залива, на които пленени американски войници са били принуждавани да правят изявления. Само че нашата война бе по-страшна — по-многобройните наранявания щяха да оставят по-дълбоки белези. Надпис в единия ъгъл на екрана — показваше, че разговорът се води от детектив Андрю Дайсън.

Сложих си слушалките, включени към монитора.

Дайсън: Даниел, би ли ни разказал какво помниш от онази нощ?

Даниел Роузнийл гледаше надолу и наляво. Лицето му бе подпухнало и обезобразено. Докато говореше, устните му залепваха и издаваха тих мляскащ звук.

Роузнийл: В спалнята имаше някакъв мъж. Не знам кое време е било. Събудих се и той опря нож в гърлото ми.

Дайсън: Той каза ли нещо?

Роузнийл: Шептеше. Струва ми се, не се опитваше да ми вдъхне кураж. Само че не помня какво точно каза.

Дайсън: Нищо. Помниш ли какво се случи след това?

Роузнийл: Носеше белезници. Накараме да вържа Джули. И за ръцете, и за краката. След това върза и мен.

Дайсън: Какво направи след това?

Отговор не последва.

Дайсън смени тактиката.

Дайсън: Как изглеждаше?

Роузнийл: Беше дяволът.

Мълчание.

Дайсън: Дяволът ли?

Оказа се, че убиецът бил с гумена маска на демон, закрепена с ластик за главата му.

По време на мъченията мъжът бил спокоен и се контролирал. Даниел непрекъснато внимавал за момент, в който да му се удаде възможност да направи нещо. Такъв миг така и не се появил. От минутата, в която Даниел се събудил, знаел, че или ще бъде оставен вързан с белезниците, или непознатият ще му пререже гърлото. Убиецът не се разсеял нито за миг, не допуснал нито една грешка.

Роузнийл: Игра. Каза, че сме щели да играем на една игра.

Дайсън: Каква игра? Всичко е наред, Даниел. Не бързай.

Роузнийл: Игра на… любов. Щял да нарани единия от нас. Каза… каза, че аз трябвало да избера кой от двамата.

Дайсън: Няма нищо…

Роузнийл: Единият от нас трябвало да умре и аз съм щял да избера кой. Каза, че сме имали време до изгрева, така че мога да променя мнението си.

Дайсън: Помниш ли какво се случи след това?

Роузнийл (решително): Избрах себе си!

От този миг насетне спомените му за случилото се ставаха накъсани и безсистемни.

Бе напълно разбираемо. Появяваха се откъслечни образи и картини. Цялостните спомени как е бил горен и пробождан оставаха дълбоко заровени. Той просто не беше в състояние да се сети каквото и да е. Всеки опит да бъде изтръгнато нещо от паметта му водеше до временно затъмнение. Даниел не помнеше как Джули е била измъчвана. Нито пък че в даден момент, когато болката му е станала непоносима, е променил решението си. Всеки път, когато някой споменеше името й, Роузнийл се извръщаше още повече от камерата, сякаш се опитваше да опази спомена.

Дайсън забави малко разпита и аз одобрих решението му.

Върнаха времето малко по-назад. Убиецът му бе говорил много. Точните думи се губеха, но Даниел помнеше, че непознатият се държал спокойно, почти приятелски, сякаш познавал двойката от години. Припомни си, че се е питал „Това откъде го знае?“. До края така и не успя да се сети кои думи на убиеца бяха създали това впечатление у него.

Всичко това беше записано в бележките с идея да се потърси престъпникът сред близките познати на семейството. Макар да бе последвало много подробно и безкрайно изтощително разследване, никой от приятелите на Даниел и Джули не попадна в списъка на заподозрените. Екипът бе проверил тази следа, ала не бяха успели да стигнат доникъде. Даниел беше убеден, че не познава убиеца.

Смалих прозореца, на който се водеше разпитът, и отворих файла, където Саймън и Грег се бяха опитали да открият откъде убиецът бе научил толкова много за семейството. Както и при двамата Лидърланд, престъпникът беше оставил местопрестъплението съвършено чисто, макар и да не бе успял да заличи извършеното. По следите в прахта личеше, че някой е пипал електрическите контакти и ключовете за осветлението. И в този дом нямаше следи от влизане с взлом. Освен това бяха открити доказателства, че убиецът е прекарал значителна част от времето си на тавана. Отначало доста объркващи, тези улики започнаха да придобиват смисъл след разказа на Даниел.

Прочетох целия доклад на компютърния специалист.

Грег бе изброил всички наблюдателни съоръжения, които предположил, че са били използвани. Първо, микрофони и камери, които могат да се скрият в електрическите контакти или да се монтират на скришни места в къщата. Второ, устройства, които да прихващат имейли и да разбиват пароли. Трето, шаблони и инструменти, с които да се вземат отпечатъци от бравите и ключовете. Бе стряскащо колко лесно и сравнително евтино можеше човек да се сдобие с тях.

На теория убиецът бе проникнал в къщата много преди да извърши убийството. Той бе наблюдавал и проучвал жертвите известно време, преди да ги нападне. Записвал е разговорите им. Прекарвал е нощите си над тях, на тавана им. В известен смисъл живеел с тях — възможно е да е живял месеци на тавана. Научил е тайните и лъжите им, събирал е всичко, до което е успял да се добере. Искал е да знае как да ги нарани емоционално, за да има по-голямо въздействие физическата болка.

Всичко това бе част от „играта“ му. Той измъчваше хората, за да ги накара да обърнат гръб на човека, когото обичаха, и накрая да го изоставят. Това бе начинът му да ги подчини.

Затворих очи. Колкото и ужасяващи да бяха самите убийства, открих, че не мисля толкова за тях, колкото за оцелелите. Разсъждавах над избора, който им се е наложило да направят.

Готов съм да умра за теб, не мога да живея без теб — хората повтарят тези думи непрекъснато, но никога не им се налага да докажат истинността на казаното. Оцелелите трябваше да живеят всеки ден от живота си с пълното съзнание доколко са истина изречените от тях думи. Каквото и да са казвали на партньорите си, те не са ги обичали достатъчно и тъкмо затова човекът до тях бе умрял. Бяха избрали живот за себе си.

Отворих отново снимката на Даниел и Джули Роузнийл от сватбата им. Изглеждаха щастливи и безгрижни, личеше, че очакват живот изпълнен с възможности и радост. Фотографията просто напомняше, че човек няма представа какво предстои. В повечето дни всичко върви добре, напълно нормално и ето че настъпва моментът, в който нещата се обръщат. Човек просто няма представа какво следва. Ужасните неща, които се случват в живота, те помитат като камион, излязъл от някоя глуха пресечка.

След това отново се прехвърлих на разпита на Даниел Роузнийл със съсипаното лице и съсипания живот. Съпругата му бе мъртва и най-неочаквано той оставаше сам. В известен смисъл той бе причината да стане така. Макар да знаех, че по този начин не е помогнал на разследването, аз не можех да го виня, че не помни какво точно се е случило онази нощ. Не можех да виня нито един от оцелелите.

* * *

През следващата година се бяха случили още две нападения. Третата жертва бяха Дийн и Джени Томлинсън, двойка в средата на двайсетте. В този случай убиецът бе променил сценария, оставяйки Джени да избере кой да бъде измъчван и убит. Тя бе силно изранена, но бе преживяла нощта. Приятелят й бе умрял вместо нея. Седем месеца по-късно 50/50 убиецът бе набелязал четвъртата двойка. Този път дал правото на избор на Найджъл Кларк. Мъжът бе така малтретиран, че никога повече нямаше да може да ходи. Шийла, съпругата му от двайсет години, бе убита.

Във всеки един от случаите техниката на убиеца си оставаше безупречна. В нито една от къщите нямаше следи от влизане с взлом. Криминолозите така и не бяха успели да открият улики.

Не беше нужно да виждам снимките от тези последни убийства. Вместо това се върнах на основното меню и открих два обобщителни доклада. В първия бяха събрани впечатленията на свидетелите, а вторият бе психологически профил.

В първия бяха изброени основните характеристики на убиеца. Бял, малко над среден ръст, слаб, но атлетичен, спокоен и вежлив, образован. Имал тъмнокестенява коса. Докато измъчвал жертвите, личало, че не му е приятно, но също така се усещало, че върши тази непривична дейност с лекота. Мъченията били просто физически, не влагал нито емоции, нито удоволствие.

Подобно отношение не се очаква от този вид убийци. В други сходни случаи жертвата служи като заместител на някаква фантазия или потребност. При престъпленията на 50/50 убиеца имаше сексуален елемент, но той не бе свързан с чисто физическия акт на унищожението. По-скоро проличаваше в инструментите, които използваше, и в начина да измъчва и наранява. Непознатият бе спокоен и безпристрастен. Обезобразяваше хората, преди да ги убие, и ги оставяше сами, след като приключеше със задачата си. Това бе краят на играта. Дори да е изпитвал някакво удоволствие от действията си, то е оставало добре прикрито.

Като си спомних ужасния съскащ звук, който издаваше, бе ясно, че изпитва нещо.

Отворих психологическия профил, готов да се отнеса крайно скептично към твърденията. Останах учуден. Там имаше повече въпросителни — написаното представляваше по-скоро догадки, отколкото факти. Личеше известно нежелание да се определи патологията на убиеца. Защо правеше това на хората? Измъчваше ги, причиняваше им болка, манипулираше ги и ги принуждаваше да предадат партньорите си. Какво извличаше от всичко това? Срещу всяко предположение имаше опровержение. Докладът бе съсредоточен над по-общи и познати хипотези.

По всяка вероятност убиецът бе над двайсет и пет, тъй като сложността на престъпленията говореше за по-възрастен и опитен престъпник. Бе по-интелигентен от средното, макар да му липсваше нормалният емоционален живот. Съдейки по сумите, похарчени за наблюдателна техника, вероятно разполагаше с пари, автомобил и сигурно имаше постоянен адрес. Белият ван, който така и не бе идентифициран, бе забелязан в близост до две от местопрестъпленията. Естествено, много по-лесно бе да прекара техниката с автомобил и да наблюдава от него. Освен това така можеше да мине за търговец или техник. Така не би привлякъл внимание и не би събудил подозрения.

Финансовите му възможности и възрастта намекваха, че има добра работа и също като Джейкъб Нийлс умееше да замаскира истинската си природа. Ако имаше връзка, тя бе просто за прикритие. Истинският му живот започваше нощем, в домовете на други хора. Преследването — онова, което го интересуваше истински — бе скрито зад фасадата. Едва ли бе близък с приятели и роднини, които да се тревожат за него. Прочетох предположение, че проявява огромен интерес към оръжията. Възможно било да се е интересувал и да е чел книги за мъчения, за полицейски и военни методи.

И така нататък.

Не открих нищо, с което да не се съглася, но в нито една дума не личеше обичайната увереност. В този човек и престъпленията му имаше нещо, което пречеше да се открие истината. Нищо не бе сигурно и вероятно в центъра на всичко бе маската на дявол, която той носеше. Никой не беше направил окончателно заключение. Лекотата, с която неизвестният убиец действаше, методите му, пораженията и следите по жертвите… може и да бе глупаво, но човек се замисляше.

Беше дяволът, бе казал Даниел Роузнийл.

Разбира се, че не е бил дяволът. Няма дяволи. Въпреки това психологическият профил бе изграден на базата на догадки. Необосновани идеи кръжаха около черна дупка, до която не смееха да се докоснат.