Стив Мосби
50/50 убиец (18)

4 декември

6 часа и 35 минути до изгрева

00:45 часът

Марк

Полунощ отдавна мина. Продължаваше да вали сняг и пътищата бяха затрупани. Затова трябваше да се шофира внимателно, особено след безкрайно дългия работен ден. Независимо от това Грег държеше волана само с една ръка. С пръстите на другата отброяваше симптомите и травмите; през всичкото време ме поглеждаше, за да е сигурен, че не си раздвоявам вниманието. Неговото съвсем не бе насочено където трябва.

— Хипотермия — редеше той. — Измръзване. Шок. Един господ знае какво още. Естествено, виж какво време е.

Кимнах и се вгледах напред. Снегът сякаш извираше: тих, неумолим и тежък. Чистачките на вана скърцаха непрекъснато, въпреки това под тях се натрупваха малки хълмчета. Макар че парното бе пуснато максимално силно, ръцете ми бяха ледени, измръзнали още докато обикалях около къщата на Карл Фармър.

Ние бяхме в единия ван, Мърсър и Пийт във втория, а Саймън в третия. Останалите бяха малко пред нас; всички отивахме в болницата. Бях толкова замаян от този пръв работен ден, че не можех да се ориентирам, въпреки предварителното проучване, което бях направил на разположението на града. Все пак реших, че скоро ще пристигнем. Наистина щяхме да пристигнем, ако не катастрофираме.

След като приключих разпитите на съседите, дойде съобщение. Преди два часа полугол мъж изтичал от гората в северния край на града и излязъл на околовръстното шосе, където за малко да го блъсне автомобил. Хората в колата, Нийл и Хелън Бери, успели да спрат навреме и се обадили в полицията. Мъжът повтарял, че двамата с приятелката му били отвлечени, че тя била заложница в гората. В доклада се съобщаваше, че имал много наранявания, но подробности липсваха.

Тъкмо те бяха интересни. Дори убиецът да бе сменил подхода си — да държи хора в гората, — бе огромна разлика в сравнение с предишните престъпления. В доклада се съобщаваше името на мъжа. Казваше се Скот Банкс. Името на приятелката му бе Джоуди Макнийс.

Имената бяха повече от достатъчни. Десет минути след като получихме доклада, тръгнахме.

Трябваше незабавно да го разпитаме.

Грег подхвърли:

— В състоянието, в което се намира, за раните да не говорим, лекарите няма да ни пуснат да припарим до него тази вечер.

— Може и да ни пуснат.

Всичко зависеше от това в какво състояние се намира, а от доклада, с който разполагахме, не ставаше ясно. Като знам колко ми беше студено — а бях добре облечен — Грег сигурно бе прав за хипотермията и измръзването. Ако Скот Банкс не бе облечен подходящо и бе останал навън дълго, това не вещаеше нищо добро. Ако останалите му наранявания бяха сериозни, тогава лекарите нямаше да ни допуснат до него.

Но пък Мърсър не бе от хората, които лесно се отказват. В къщата на Карл Фармър се чувствахме малко объркани и не знаехме какво да предприемем. Имахме време до изгрева, за да открием следващите жертви на убиеца, а нямахме представа откъде да започнем. Поне този път Мърсър бе също толкова неуверен, колкото и останалите от нас. Когато му казах, че имаме потвърждение, че снимката е истинска, той ме изслуша, но очевидно го измъчваха нови въпроси. Все пак животът на други хора зависеше от бързината, с която действахме. Той бе нетърпелив, чакаше нещо да се случи и бе разочарован, защото не знаеше какво да предприеме. При идването на доклада стана ясно, че се беше надявал да получим нещо подобно. Веднага се мобилизира и пое по новата следа. Не завиждах на човека, който му се изпречеше на пътя в този момент и се осмелеше да му каже „не“.

— Нали си разговарял с жертви и преди? — попита Грег.

— Разбира се.

Не и с човек, попаднал в подобно положение, но имах известен опит с жертви, преживели тежки травми, и знаех какво да правя.

— Притесняваш ли се?

— Не — отвърнах аз. — По-скоро очаквам срещата с нетърпение.

В известен смисъл бе истина. От практична гледна точка знаех, че има реален шанс — както да използвам уменията си, така и да окажа известно влияние върху разследването. Освен това бях много по-нервен, отколкото бях готов да призная. Като си спомнях записа с Даниел Роузнийл, знаех, че няма да бъде нито лесно, нито приятно. Е, разговорите с жертвите винаги бяха трудни. Имаше и още. Колкото и да бях уморен, нервите ми бяха изопнати до крайност.

Погледнах часовника си. Грег ме забеляза.

— Изтощен съм — призна той.

— И аз.

Минута по-късно той зави наляво, последва Пийт и Саймън и спря на паркинга пред спешното отделение. Приемната бе в далечния край на асфалтирания паркинг, а светлините вътре — толкова ярки, че очите ме заболяха. На места снегът бе недокоснат, на други — белязан от автомобилни гуми. Пийт и Саймън паркираха край гърбицата за линейки. Грег ги последва, спря и всички слязохме.

Двама санитари в зелени дрехи пушеха край входа. Кимнахме им, когато минахме покрай тях; те също ни кимнаха, очевидно стреснати, че петима полицаи пристигат по това време на нощта.

В чакалнята, разположени от лявата страна на плъзгащите се врати, бяха подредени редици оранжеви пластмасови столове с криви метални крака. Редовете бяха разделени на групи от автомати за закуски и евтини метални масички. Поне половината столове бяха заети. Двама тийнейджъри се поклащаха пред трети, който се бе свил на стола, притиснал с ръка окървавеното си чело. Възрастен мъж в дънки се бе облегнал на далечната стена, скръстил ръце на гърдите. Имаше лице силно поруменяло от годините, в които се бе наливал с алкохол. Няколко стола по-надолу една двойка утешаваше разплакано момиченце, което си държеше ръката отпусната, също като мъртво птиче, намерено в градината. В ъгъла се бе килнал пияница. Слаба жена седеше в инвалидна количка, кожата й имаше цвета на оцет. Две млади двойки чакаха наблизо, мъжете бяха поруменели от пиене.

Спомних си, че полицейското управление тази сутрин ми заприлича на чакалня на лекар. Сега, докато минавах през приемната в спешното, ми се стори, че прилича повече на полицейско управление. Докато приближавахме към рецепцията, забелязах, че всички ни оглеждат.

На електронен екран над нея се изписваха съобщения за чакащите. Няма да бъдете приети по реда на пристигане… Не се обслужват с предимство дошлите най-рано… Средно време за чакане — 2 часа. Зад рецепцията се чуваха характерните за всеки офис шумове: звъняха телефони, нечии пръсти барабаняха по клавиатура, бръмчаха компютри, стържеха принтери. Гишето отпред бе широко. Зад него се бе настанила млада сестра. Тя вдигна поглед и се усмихна. Мърсър се облегна на плота и дори не се опита да отвърне на усмивката.

— Детектив Джон Мърсър — представи се той. — Идваме при доктор Ли. Заради Скот Банкс.

— Един момент.

Тя грабна слушалката на телефона и набра номер. Пияните момчета зад нас, без да ни забелязват или за да ни покажат, че не ги интересуваме, започнаха да се бият на шега, припомняйки си разправията, която ги бе довела тук. Единият размахваше ъперкът във въздуха. Изглежда беше много горд от онова, което бе сторил на друг. Но на мен ми се стори отвратително.

— Тръгвате наляво — обясни жената и се наведе над плота, за да ни покаже коридора. — Единайсета чакалня.

— Благодаря.

Тръгнахме по коридора. Чакалня единайсет се оказа малка сбутана амбулаторна, в която едва се побрахме и петимата. Нямаше къде да се седне, с изключение на легло, вдигнато на нивото на кръста. Старите му одеяла бяха покрити с хартиен чаршаф, изтеглен от руло на стената. Отстрани бе поставена количка със задължителните превръзки, спринцовки, термометри. В ъгъла се виждаше висока лампа с гъвкава стойка. Нищо тук не ми вдъхваше увереност. Стаята приличаше на амбулатория, създадена набързо в някой бедстващ район.

На далечната стена се виждаше наполовина дръпната завеса, прикрила по-широко помещение, в което се суетяха хора. Чувах отделни реплики, стъпки, дрънчене на метал, шуртене на течаща вода.

Зачакахме. Мърсър на два пъти погледна часовника си.

— Къде е той?

— Сигурно спасява живота на пациент — подхвърли Грег.

Мърсър надникна зад завесата.

— Извинете — обади се той. — Доктор Ли? Тук ли е? Няма ли го?

Очевидно го нямаше. Шефът се дръпна и продължихме да чакаме още минута. И на мен ми се искаше лекарят да се появи час по-скоро — за да приключа с цялата работа, независимо какъв щеше да е резултатът. Поне щях да знам какво е положението и какво трябва да направя.

Най-сетне доктор Ли се показа иззад завесата и бързо я дръпна до края на релсата. Черната му коса бе много късо подстригана, изглеждаше нисък и набит, бялата му престилка се опъваше на гърба. Не приличаше на човек, който се оставя да му нареждат нито в болницата, нито извън нея. По изражението му личеше, че очаква труден разговор, ала е напълно подготвен да го проведе. Значи нямаше да е лесно. Очевидно, ако успея да разпитам пациента, нямаше да мине без предварителна разправия.

Ли извади химикалка и клипборд и приседна на ъгъла на леглото.

— Съжалявам, че ви задържах. Доста е натоварено тази нощ.

— Ясно. — Мърсър прикри нетърпението си и показа на Ли значката си. — Тук сме заради млад мъж, блъснат от автомобил на околовръстното.

— Скот Банкс. Не е блъснат от автомобил, но прилича на премазан.

— Разкажете ни за него.

— Не знам много. Според картона му, съм го преглеждал няколко пъти преди, но не е било нищо сериозно. Имаме най-основната информация — домашен адрес и тъй нататък.

— Ще ни свърши работа.

— Казах на рецепцията да ви ги дадат.

— Той твърди, че бил държан в гората.

— Да, въпреки че не може да разкаже ясно и последователно какво му се е случило.

Докторът им описа подробностите.

Същия следобед Банкс си бил вкъщи и там някой го нападнал. От този момент насетне спомените му ставали разкъсани и непоследователни. Сетил се, че е бил във ван, ръцете му били вързани отзад. Имало мъж с маска на дявол, който го наранил. Приятелката му Джоуди пищяла. Накрая тичал през леденостудената гора, не знаел къде се намира и бил много уплашен.

В спомените му нямаше никаква логика, но ситуацията бе позната и за нас казаното бе напълно достатъчно. Скот и Джоуди. Мъж с маска на дявол.

Трябваше да подходя много внимателно към разпита, ако ни допуснеха до пациента. Ако спомените на Банкс бяха откъслечни като на Даниел Роузнийл, значи всичко се дължеше на причинената му нечовешка болка. Трябваше много да внимавам, докато го разпитвам.

— Добре — въздъхна Мърсър. — Саймън, вземи адреса от рецепцията и върви.

Саймън се оттласна от стената.

— Вече съм тръгнал.

Мърсър се обърна към Ли.

— Налага се да разговаряме с Банкс час по-скоро.

Лекарят поклати глава.

— За съжаление, Скот не е в състояние да контактува с когото и да било. Преди малко го изкараха от операционната и се нуждае от почивка. Има желание да помогне, но всеки път, когато се опита, блокира… — Ли прокара ръка по лицето си — и не успява да си спомни. Няма да издържи разговор за преживяното нито умствено, нито физически.

Докторът говореше властно и използваше диагнозата като щит. Очаквах Мърсър да започне да спори. Вместо това той кимна и се отдръпна.

— Операционна ли? Какво става? Какво му е било?

Ли наклони шава.

— Оперираха окото. Не успяхме да го спасим, но почистихме раната, за да не се инфектира. В отговор на въпроса ви, струва ми се, че е прободен с метален предмет.

Господи, ужасих се аз.

Мърсър кимна отново.

— По всяка вероятност е отвертка — отбеляза той. — Това е използвал престъпникът в миналото.

Остави думите да окажат необходимото въздействие.

След това попита:

— Какво друго?

Лекарят се почувства неловко.

— Много лошо е ранен. Има множество прободни рани и изгаряния по гърдите, ръцете и лицето.

— Наранявания, които говорят, че е бил измъчван.

— Не мога да кажа със сигурност, но предполагам, че е така.

— Жестоки мъчения, причинени от неизвестно лице.

Ли се замисли и подбра много внимателно думите си.

— Раните са нанесени така, че да причинят максимална болка и да обезобразят жертвата, вместо да го подчинят или обездвижат. Да.

— Само едното око е прободено — отбеляза Мърсър. — Знаете ли защо?

Въпросът, разбира се, бе риторичен, защото докторът нямаше представа.

— За да може Банкс да вижда как мъжът изтезава приятелката му, след като приключи с него.

Ли пребледня. Аз усетих, че също пребледнявам, но причината бе друга. Доколкото си спомням, този факт бе във файла. Погледнах към Пийт. Изражението му не издаваше много, но личеше, че казаното е въздействало и на него. Беше очевидно. Играта на убиеца съдържаше толкова обрати, колкото участниците можеха да издържат. Всеки от тях бе принуден да стане свидетел на страданията на човека, когото обичаха. Нито една от жертвите не бе напълно ослепена, никога не бяха прободени и двете тъпанчета. Жертвите винаги можеха да чуват и виждат.

Жертви. Проклех се. Колко лесно се забравяше, че става въпрос за човешко същество. Те бяха хора също като мен. Когато Ли каза, че Скот Банкс бе ослепен, означаваше, че някой е държал главата му неподвижна и е наръгал в окото му остър предмет. Представих си паниката, страха и болката му. Сигурно са били непоносими.

— Нещо друго? — попита Мърсър.

Ли прочисти гърлото си.

— Три счупени пръста.

— Продължавайте.

— Ходилата. Те са жестоко обгорени. Не забравяйте, че след това е тичал през гората в това време. Има хипотермия и измръзвания.

Мърсър кимна. Личеше, че е потънал в мисли.

— Някога досега да сте се сблъсквали с подобен случай, докторе?

— Не разбирам защо ми задавате този въпрос.

— Не разбирате. — Мърсър вдигна поглед. — Ще ви обясня. Трима човека със сходни наранявания са минали през вашата болница. Двама мъже и една жена. Преглеждали ли сте ги?

Ли мигна.

— Не.

— Сигурен ли сте?

— Щях да ги запомня.

— Убеден съм. Защото аз преследвам онзи, който причинява тези рани от доста време. Много добре сме запознати с ефекта на престъпленията му, дори върху опитни професионалисти.

— Детектив…

Мърсър вдигна ръка.

— Следователно, щом Скот Банкс твърди, че приятелката му е в опасност, значи е така. Докато разговаряме с вас, той причинява абсолютно същото на Джоуди Макнийс. В най-добрия случай още тази нощ ще видите същите травми на друг човек. Ако не ги видите, значи Джоуди не е издържала и е издъхнала.

Лекарят понечи да каже нещо, ала след това се обърна към завесата и се намръщи. Мърсър остави мълчанието да натежи. След това ме посочи:

— Това е колегата ми, детектив Марк Нелсън. Марк?

— Приятно ми е — обадих се аз.

Ли ме погледна с някаква смес от раздразнение и неприязън. Личеше, че не му е приятно да се запознава с мен. Не му се обидих.

— Детектив Нелсън е човекът, който трябва да разпита Скот Банкс — обясни Мърсър. — Предложете му някакъв съвет за подхода. Какво да очаква?

Въпреки шума, който се разнасяше иззад завесата — пиукане на апарати, забързани стъпки, — стаята ми се стори съвсем тиха. След малко докторът отпусна клипборда в скута си, потри нос и въздъхна.

— Добре. Стига глупости. Независимо с какви сведения разполагате, не искам пациентът да бъде разпитван. Не е в негов интерес, а аз имам задължения към него. Той трябва да си почива, трябва да остане поне за малко сам, трябва му време, за да се възстанови.

— Това вече го разбрах. — Веднага усетих непоколебимостта в гласа на Мърсър. Насочи внимание към следващото препятствие, което трябваше да бъде преодоляно. Не се вълнуваше особено, че Скот Банкс има нужда от спокойствие. — Може да си почива цял ден утре. Да се надяваме, че и Джоуди ще може.

— Това е единственото, което ме кара да ви пусна при него. — Ли замълча, за да може Мърсър да обърне внимание на казаното. Остана разочарован. — Стига да бъде отбелязано, че съм бил против.

— Отбелязано е. Тук имате ли охрана?

— Да.

— Можете ли да уредите един от тях да остане пред стаята на Банкс, ако обичате? Малко вероятно е в момента да е в опасност, но трябва да сме сигурни.

— Разбира се.

— Добре. — Мърсър се изправи. — Ще ни трябва и стая. Някои от нас ще останат тук през по-голямата част от нощта, така че няма да е зле да има къде да си свършим работата.

Това не бе точно молба, но лекарят кимна.

— Ще се погрижа.

— Благодаря ви, докторе.

— След малко ще се върна.

Той дръпна завесата и излезе от чакалнята. След като затвори вратата, Мърсър дръпна отново завесата и се обърна към нас.

— Добре — започна той. — Да чуя мнението ви.

Първата ми мисъл бе, че в този момент той изглежда състарен и изтощен. Успя да изнесе невероятно представление пред доктор Ли, макар че последните няколко часа почти го бяха пречупили. Видът му отчасти се дължеше на светлината в стаята — кожата му беше като восък и подчертаваше тъмните кръгове под хлътналите му очи. Но не само това. Беше се отпуснал и прегърбил от умора, а изражението му ставаше все по-мрачно. Стараеше се много да не мърда, освен ако не се налагаше.

По всяка вероятност и останалите изглеждахме така.

Пийт се бе облегнал на стената, забол поглед в краката си. Без да вдига очи, той заговори бавно.

— Напълно е променил начина си на действие.

Мърсър кимна.

— Отвел е двойката в гората, вместо да ги заключи у тях. Да. Променил е мястото на играта. А ние току-що стигнахме на следващото ниво. Какво е новото? Хайде, Пийт — не заспивай. Разкажи ни какво се е случило.

Пийт бавно се оттласна от стената и седна на леглото. Погледна към пода и започна да трие едрите си ръце, сякаш ги миеше с топъл болничен въздух.

— Банкс е отвлечен от дома си — започна той. — Предполагам, че е бил отведен в гората заедно с приятелката си. Изтезаван е. Избягва през гората и се добира до пътя.

— Накратко е това. — Мърсър вдигна тава към заместника си. — Добре. Банкс е бил измъчван, така че има някаква връзка между това престъпление и предишните. Ако предположим, че убиецът играе обичайната си игра, тогава Банкс е попаднал при нас по-рано, отколкото трябва, нали така? Има още време до изгрева. Според мен възможните обяснения са две. Грег?

Грег сви рамене.

— Избягал е.

— Дай малко по-живичко, Грег. Това е едната възможност. Марк?

— Убиецът го е пуснал — предложих аз.

— Именно — играта е към своя край и Скот Банкс е решил да изостави приятелката си. Това означава, че ни остава време до изгрева, за да не позволим онзи с маската да я убие.

Последва мълчание, докато обмисляхме казаното. Нещо не се връзваше. Пийт наруши мълчанието, без да вдигне поглед; гласът му прозвуча уморен и изнемощял.

— Джон, тя вече е мъртва.

— Не, не е.

— Убил я е. — Пийт разпери длани. — Каквото и да се е случило, той е достатъчно умен и хитър и сигурно е разчитал, че Скот Банкс ще излезе от гората. Едва ли ни чака да го обградим. Играта е свършила. Той е приключил по-рано. Убил е момичето и отдавна е изчезнал.

— Не — поклати уверено тава Мърсър. — Не е.

— Значи мислиш, че е още там, така ли? Сигурен си, че ни чака.

— Не бих казал. Той е планирал този удар две години, Пийт. Вече не го е грижа, че ще открием самоличността му. Освен това ни е оставил запис от убийството на Симпсън — изрично споменава утрото. Играта може и да се е променила, но не и времето. Следователно разполагаме с време до изгрева, нали така?

Пийт най-сетне погледна Мърсър. Погледна го открито, право в очите.

— С цялото си уважение, Джон, но ми се струва, че виждаш онова, което искаш да видиш.

Мърсър му обърна гръб и тръгна към завесата. Пийт остана да гледа празното място за момент, а след това затвори очи.

Знаех какво му се върти в главата. Убиецът бе внесъл толкова много промени в начина си на действие, че не можехме да сме сигурни дали ще убие момичето преди изгрева. Мърсър просто се надяваше. Точно затова екипът му се притесняваше толкова много, докато бяхме в стола. Как ли щеше му се отрази, ако не успееше да спаси тези хора? Ами ако не съумееше да разреши случая и да хване убиеца? Мърсър правеше заключения на базата на онова, което му се искаше да стане, или на онова, от което имаше нужда да се окаже истина.

Преди Пийт бе взел решение да подкрепя шефа си, с когото бяха и приятели. Сега вече забелязах, че сериозно се колебаеше. Грег си мълчеше. Очевидно Мърсър не беше готов да се вслуша в ничие мнение. Вместо това закрачи напред-назад, сякаш използваше момента, за да събере енергия.

— Господине, аз…

— Забелязах. — Мърсър спря да крачи и го погледна гневно. — Всичко е видно. Целият ден. Видно е.

Неочаквано полъхна хлад. Пийт ми се стори засегнат от избухването на Мърсър.

— Решението е мое — напомни ни той. — Аз отговарям за случая и знам какво правя. Все още не съм се пречупил. Ако това ти се върти в главата, какво ще правим, Пийт? Кажи! Преди два часа убиецът ни е бил в гората. Откъде другаде да започнем?

Пийт затвори очи.

— Добре, Джон — отвърна тихо той. — Да съберем екипи, които да претърсят навсякъде ли?

— Точно така, екипи, които да претърсят — отвърна Мърсър. Слава богу. — Проверете дали хеликоптерите могат да летят в това време. Събудете екипите на спасителите и поръчайте да вземат кучета. Закарайте ги в гората.

— Това е огро…

— Разбира се, че районът е огромен. Отправна точка ще бъде мястото, където е намерен Скот Банкс. Марк ще гледа да изкопчи нещо от него. Ако той си спомни нещо конкретно, ще стесним периметъра на търсене. — Мърсър се обърна към мен. — Нали си разпитвал жертви и преди?

Кимнах.

— На първото интервю събери каквито е възможно сведения. Нека потвърди онова, което е казал досега. Да даде информация за Джоуди. Каквото и да е за мястото в гората. Накарай го да си спомни още неща, но не бързай да се откажеш.

— Знам си работата.

Сигурно съм се сопнал, защото шефът ни се намръщи. Всички се опитваха да му се опълчат. Той прокара пръсти през косата си.

— Добре. Вие с Пийт вървете. Пийт, дръж ме в течение. Да се пазиш.

— Добре, Джон.

Излязохме от стаята и аз последвах Пийт към изхода. Той вървеше с бързи крачки, без да каже и дума, само от време на време поклащаше глава и аз почти подтичвах, за да го настигна. Когато стигнахме на рецепцията, се обърна и ме погледна.

— Какво смяташ да правиш? — попитах аз.

— Отивам в гората и ще организирам спасителни екипи. Какво друго ми остава? — Той въздъхна и за последен път поклати глава.

— Грижи се за него.

Кимнах, макар и малко несигурно. Той остана загледан в мен цяла секунда, след това тръгна. Стъклените врати се плъзнаха зад него, той се загърна в палтото си и излезе навън на снега.