Стив Мосби
50/50 убиец (16)

3 декември

9 часа и 50 минути до изгрева

21:30 часът

Марк

Присъствието на полицията действа като будилник на която и да е тиха и заспала улица. Светлините блестят по прозорците, юмруци думкат по вратите. Хората изоставят предаването, което гледат по телевизията, и се питат какво, за бога, се е случило. Всички са обхванати от страх.

Бях застанал на стълбите пред дома на Карл Фармър и наблюдавах сцената пред себе си. Бяхме блокирали квартала откъм главния път и превозните средства в кордона бяха четири вана и три полицейски автомобила. Лампите им осветяваха наоколо в синьо на равни интервали. Всички къщи на улицата светеха, а повечето жители бяха излезли на стълбите. Чувах пращенето на полицейските радиостанции и тихия екот на гласове.

По-рано тази вечер, преди да тръгнем от отдела, заваля сняг. Покри земята с тънка пелена и скри следите от стъпки и гуми. Продължаваше да вали и едрите парцали изпълваха нощния въздух, докъдето стигаше погледът. Снежната пелена обгръщаше уличните лампи и образуваше около тях кехлибарен ореол.

В четирите вана проблясваха бели монитори, чиято светлина отчасти закриваха облечени в мушами полицаи, готови да изскочат навън. Забелязах екипа си и погледнах колко е часът. Девет и половина. Бях на работа от дванайсет часа. Изкушавах се да отида за още едно кафе, но и това щеше да стане, когато започнехме разпитите.

Разпитите…

Огледах улицата и въздъхнах. Това бе от хубавите квартали на града. Минавал бях с колата оттук и забелязах, че повечето къщи са огромни и скъпи. В тях живееха двойки на средна възраст или по-стари хора. За човека, който води разпитите, това бе лъч надежда, но домът на Карл Фармър бе разположен в една от новите части край канала. Макар да бяха в самото сърце на квартала, тези постройки бяха много различни.

Малки улички водеха настрани от главния път към алеите пред шест или седем къщи. Отвътре бяха еднакви: светлокафяви тухли, стълби от тъмнокафяво дърво и гаражни врати. Кухните, шкафовете и мебелите бяха едни и същи. Един план е бил използван, също като формичка за сладки, за да се създадат красиви жилища за онези, които нямат желание да мислят. Това означаваше, че са предназначени за млади хора, устремени към върховете на професията. Не личеше да има близост между съседите и първото ми впечатление бе, че никой не познава добре останалите. Инстинктът ми подсказваше, че разпитите ще бъдат истински кошмар.

Поех дълбоко глътка въздух и обърнах гръб на проблясващите светлини, след което влязох в кухнята.

Вътре заварих двама криминолози, които оглеждаха всичко от стена до стена. Доказателствата сочеха, че също като къщата, в която бе убит Андрю Дайсън, и тази е била просто гнездо за нашия убиец. Дори и да не беше така, мъжът, наречен Карл Фармър, бе наемател в къщата почти цяла година. Наистина бе необяснимо как не бе оставил никаква следа след себе си.

— Нещо? — попитах аз.

— Само очевидното.

Колегата кимна към плота в кухнята, който бях видял още с влизането. По-рано тази вечер полицаите, които издирваха собствениците на бели ванове, също го бяха видели.

Нямаше обичайната посуда, която човек очаква да намери в кухня — нито тостер, нито чайник, нито преса за сандвичи, нито трохи, нито петна, които да подскажат, че тук е приготвяна храна. Въпреки това не бе съвсем празно. Срещу вратата нарочно бе нагласен предмет, който чакаше колегите. Входната врата беше оставена открехната, така че всеки, който се качи по стълбите, да види уликата.

Бе подпряна на стената в края на плота. Черни гъсти вежди. Гарвановочерна заострена брадичка. Пластмасов пиърсинг пронизваше розовата кожа, която приличаше на изгоряла.

Наведох се над отворите за очи; мислите ми все още се въртяха около разговора в стола. Вече не можехме да отричаме нищо. По-важното бе, че не си представях какво му е било на Мърсър, когато бе влязъл и видял доказателството.

Пред нас бе дяволската маска, оставена от Карл Фармър.

 

 

Холът.

Във всяка обикновена къща това щеше да е холът.

Имаше само задължителните мебели, които са били оставени от собствениците на къщата: бяло кожено канапе, семпла дървена маса и стол; стара маса за кафе, изтласкана до стената. Останалите стаи в къщата бяха празни и неизползвани. Изглежда, Фармър бе пребивавал единствено в тази. Не бе ясно къде е спал, ако изобщо бе спал тук. Единствената му вещ, освен маската, беше лаптоп, оставен отворен на масата в ъгъла.

Стаята бе по-оживена в момента, отколкото през всичкото време, докато е бил наемател. Двама компютърни специалисти се бяха заели с лаптопа, докато Саймън разговаряше с двама от криминолозите. Мърсър бе застанал в средата на помещението, скръстил ръце, впил поглед в стената. Грег и Пийт бяха близо до него и обсъждаха мястото. От време на време Пийт поглеждаше Мърсър и тревогата му се засилваше. Тръгнах към тях.

— Колко струва да наемеш такава къща? — полюбопитствах аз.

— Бая пари. — Снегът бе намокрил косата на Пийт и той изглеждаше още по-рошав от обикновено. Стори ми се изморен, въпреки това прехвърляше факти и цифри, без да поглежда бележките си. — Седемстотин и петдесет на месец. Говорих с брокера от агенцията. Никак не ми се зарадва, че го притеснявам в този час.

Грег кимна към стената, в която Мърсър се взираше.

— Изобщо няма да се зарадва, когато види какво е направил Фармър с къщата.

Човек от лабораторията се приближи зад нас.

— Извинете, може ли да снимам?

Дръпнахме се и той се зае да приготви фотоапарата.

По средата на стената мъжът, известен под името Карл Фармър, бе написал следното:

В тишината между дните

Губиш тъгата, наслоена от звездите.

Луната потъна и отстъпи на вълчите стъпки,

Дръзнали да се нахвърлят върху стадото.

Около краткото стихотворение бе нарисувана същата паяжина, която бе открита на всяко едно от местопрестъпленията. Сигурно беше направена с черен маркер вместо с кръв, но сходствата бяха неоспорими. Някои от нишките бяха размазани и повторени. На една от тях се виждаха малки драскотини.

Вече знаехме, че е същата рисунка като онази на стената в къщата на Кевин Симпсън. Тук бе по-ясна. Другите създаваха впечатлението, че са надраскани набързо. Сякаш престъпникът се е упражнявал, за да види какво ще излезе, преди да се спре на окончателен вариант. Паяжината създаваше усещането за нещо зловещо. Нишките около стихотворението приличаха на необикновени спирални галактики, заобиколили угаснало слънце.

Запитах се какво ли означава — не значението на символите, а сцената. Като бе оставил дяволската маска на място, където всеки може да я види, той просто ни се присмиваше. По-точно казано, предизвикваше ни. Което означаваше, че не сме му безразлични. Ами стената! Не бе ли същото послание? Ако е искал да видим нарисуваното, какво се опитваше да ни каже? Странното беше, че когато си го представих как рисува по стената, ми хрумна, че той също си ме е представял.

Фотографът започна да щрака и ние се отдръпнахме още крачка. Пийт напъха ръце в джобовете си и подсмръкна.

— Агентът ще дойде всеки момент.

— Какво знаем за Фармър досега? — попитах аз.

Пийт се обърна към Грег.

— Трийсет и една годишен — отвърна Грег. — Не е женен. Не ни е известно да има деца. Няма криминално досие. По документи работи като водопроводчик, но това е просто за прикритие. Всичко, което прави, е за прикритие. Момчетата проверяват подробностите, но май попадаме в същата задънена улица като с Франк Уокър. Поредната фалшификация.

Пийт огледа стаята, сякаш бяхме в някаква руина и таванът всеки момент щеше да се срути. След това продължи:

— Агентът казва, че Фармър е платил наема за една година, включително и депозит, което излиза към осем бона. Съгласете се, че това са доста пари.

— Значи, с каквото и да се занимава, изкарва добри пари — подхвърли Грег.

— По-точно казано е богат, без да зависи от работата си — обади се Мърсър.

Обърнах се към него. Той продължаваше да гледа рисунката на стената. Бе погълнат от нея, сякаш е написана на език, който щеше да успее да дешифрира, ако се постараеше.

— Мислиш ли? — попита Грег.

Мърсър посочи стената.

— Погледни. На мен ми се струва, че се е упражнявал, докато най-сетне му е харесало. На нас може и да ни прилича на драсканица, но той си има метод, който е важен за него. Не мога да си представя, че ходи на работа, след като всички виждате с какви пари разполага.

Грег бе готов да спори, но се въздържа.

— Виждаш го как е застанал пред стената — прошепна Мърсър, сякаш си говореше сам. — Сигурно е бил погълнат от задачата си. Искал е паяжината да стане съвършена. Това е неговата работа. С това се занимава, няма друго.

— И с наблюдателна техника — сетих се аз.

Мърсър ме погледна.

— Как така?

— Ами… Нали наблюдава жертвите си. Това може и да му отнеме месеци. Едва ли ще му остава време да се задълбочи, ако ходи на работа.

Мърсър остана загледан в мен известно време, без да мига, след това се обърна към стената и кимна бавно. Очевидно бе, че вниманието му е насочено към нас само отчасти. Беше се съсредоточил над рисунката и се опитваше да улови някаква мисъл, която очевидно му се изплъзваше. Дали му бях помогнал, или бях попречил? Оставих го сам да прецени и се обърнах отново към Грег и Пийт.

— Ами стихотворението? — попитах аз.

Грег изсумтя и погледна презрително думите.

— Проверихме го, но не открихме на кого е. Това не означава нищо, но според мен го е писал Фармър. Или каквото там му е истинското име.

Прецених, че е прав. Първо — освен оставената на плота маска — и стихотворението, изглежда, бе адресирано до нас. „В тишината между дните губиш тъгата, наслоена от звездите.“ Да не говорим, че се връзваше с онова, което той вършеше, и с маската, която слагаше. Стори ми се, че в стихотворението има религиозен елемент. Дали наистина имаше, бе друг въпрос. Интересно беше и какво означава за убиеца. Дали той се възприемаше като вълк, който дебне, за да се нахвърли върху нас?

Понечих да кажа нещо във връзка със стихотворението, но Пийт ме сръчка и си замълчах.

Мърсър продължаваше да гледа стената, но изражението му се беше променило. Одеве част от вниманието му може и да бе насочено към нас, ала сега съвсем се бе отнесъл. Забелязах как погледът му се стрелка по нишките. Ту наляво, ту надясно. Изражението му се промени отново, но този път ми напомни на изгряващо слънце. Очевидно бе проумял нещо, защото лицето му просветна, когато разбра каквото му бе необходимо. Беше на ръба да…

— Господине?

Един от компютърните специалисти на Грег се провикна от другия край на стаята. Пийт видимо се напрегна и погледна гневно към човека. Мърсър застина на мястото си. След това мрачно поклати глава и отново стана сериозен.

Компютърният специалист подаваше лист; така и не разбра, че е прекъснал нещо важно.

— Господине, трябва да видите това.

Пийт приближи, дръпна листа, погледна и го подаде на Мърсър.

Бе разпечатка от регистрацията на автомобил. Първоначално бяхме взели единствено адресите на собствениците на шестте бели вана, но сега компютърните специалисти бяха свалили пълна разпечатка за Карл Фармър. Беше подновил книжката си през последните пет години, така че му бе издадена от новите, които имаха снимки. Компютърджиите я бяха увеличили на формат А4.

Най-сетне знаехме как изглежда.

Карл Фармър се взираше с празен поглед към едната страна на страницата. Лицето му бе изпито, кожата изглеждаше груба, сякаш е била наранявана многократно и всеки път се е възстановявала все по-трудно. Кестенявата му коса бе запечатана от обектива на рошави къдри. Изражението на лицето не издаваше нищо, като на мъртвец. Очите бяха също като ръце, притиснати в теб с едничката цел да те отблъснат.

Мърсър се вгледа в снимката със същото внимание, с което бе наблюдавал рисунката. Опитваше се да открие повече от онова, което се виждаше на пръв поглед. През целия ден го наблюдавах как проучва внимателно всяка подробност по случая, ала тук, в гнездото на убиеца, се бе прехвърлил на ново, различно ниво. Имах чувството, че в момента извлича информация на честота, неизвестна за останалите. Опитваше се да запази спокойствие, слушаше внимателно, но ми се стори, че полага огромно усилие, за да сдържи паниката си.

Дано открием двамата преди изгрева. Иначе един господ знае какво ще им стори.

— Да не изключваме възможността, че това най-вероятно не е той — предупреди Грег.

Мърсър не вдигна поглед.

— Мислиш ли?

— Може да е всеки. Досега беше прекалено внимателен във всичко.

— Все още е внимателен, Грег. Все още действа обмислено и последователно. Имал е две години, за да планира всичко. Може би промяната е в онова, за което внимава.

Грег се извърна.

— Това е типичната за някой ученик грешка. Той не би допуснал подобно нещо.

Мърсър продължаваше да гледа снимката, ала след секунда наклони глава.

— Може и да си прав. По един или друг начин, ще разберем. Поне вече не е невидим.

Той ми подаде листа.

— Да видим дали съседите на Фармър знаят кой е.

Обувките ми скърцаха по натрупалия сняг, докато отивах при екипа си. Полицаите стояха навън облечени в черни палта, с ръкавици, а лицата им — поруменели от студа. Рос ми подаде пластмасова чашка. От течността се вдигаше пара.

— Искате ли кафе, господине?

— Благодаря. — Духнах леко парата.

Те вече имаха копия от снимката на Фармър, извадена на принтера във вана. Казах им, че трябва да съберат информация за впечатленията от човека. Да разпитат най-подробно за външния му вид, за маниерите, кога е бил видян за последен път, дали някой е идвал при него и т.н.

— Живее тук почти цяла година — обясних аз. — През всичкото това време все някой трябва да го е забелязал или да си е разменил няколко приказки с него. Трябва да има човек, който го е виждал.

Погледнах къщите около задънената улица. Очертанията им не се виждаха ясно заради снега, който ставаше все по-силен.

— Все някой трябва да го познава — настоях аз.

Къщите и апартаментите бяха повече от шестнайсет и макар отначало да имах известни резерви, реших, че възможността някой да ни каже нещо за Карл Фармър е доста голяма. Само че докато обикаляхме къща след къща, получавахме все един и същи отговор. Освен че съседите не го бяха виждали или говорили с него, дори и не знаеха името му. Понякога паркирал вана си пред къщата, друг път не бил там; понякога дърпал завесите, друг път — не; палел лампи, после ги гасял. Очевидно се бе постарал да не се набива на очи.

Това означаваше, че първите ми впечатления, колкото и да ми бе неприятно да го призная, бяха точни. Хората, които живееха в съседните къщи, бяха млади, с добри професии, нуждаещи се от чисто, спретнато място, където да прекарат малкото часове извън офиса. След като си тръгнеха от работа, те бяха също като отделните чекмеджета от един голям скрин. 50/50 убиецът си бе избрал съвършеното място, където да свие гнездо.

Шестата къща, в която двамата с Рос се отбихме, се падаше точно срещу къщата на Фармър. На последното стъпало пред входа, който водеше към ярко осветена кухня, бе застанало момиче. Качихме се при нея, за да се представим, и оставихме огромни стъпки по мекия сняг.

Тя се бе загърнала в дебело черно палто и се облягаше на парапета. Прибрана на две плитчици, косата й закриваше чашата, когато се навеждаше да отпие глътка. Усмихна ни се, когато спряхме пред нея. Първата ми мисъл бе, че е прекалено млада, за да си позволи подобна къща. След това си казах, че май не съм се спрял на подходящата професия.

— Здрасти. — Показах й значката си. — Аз съм детектив Марк Нелсън. Това е полицай Рос. Съжалявам за притеснението и се надявам да не ви отнемем много време.

— Няма нищо.

— Бихте ли ни казали името си?

— Меган Кук.

— Приятно ми е, Меган. Както вече казах, няма да ви задържаме много. Опитваме се да разберем нещо повече за мъжа, който живее срещу вас.

Тя отпи нова глътка и аз усетих аромата. Не беше кафе, а горещ шоколад.

— Няма да мога да ви кажа почти нищо.

— Вече разговаряхме с много от съседите ви. Май никой не знае много.

— Няма и откъде да знае. Разговаряла съм с трима от съседите си, откакто живея тук. Хората тук не са общителни.

— И аз останах с такова впечатление. Значи не познавате господин Фармър.

— Така ли се казва? Не, съжалявам, никога не сме се запознавали.

— Никога ли не сте се сблъсквали с него?

— Видях го днес сутринта. — Тя смръщи нос. — Но това едва ли се брои.

— Напротив. — Усетих нервна тръпка и се постарах да продължа спокойно: — Къде го видяхте и по кое време?

Тя посочи към улицата с ръката, в която стискаше чашата.

— Ей там. Пристигна и паркира пред тях. Не съм сигурна по кое време. Трябва да е било към единайсет. Някъде там.

— Добре.

Не бе точен час, но поне добивах някаква представа. Пресметнах набързо. Фармър е звънял в ККЛ към осем и по всяка вероятност си е тръгнал от дома на Кевин Симпсън веднага след това. Три часа по-късно е спрял пред дома си или пред един от домовете си. Какво е правил междувременно?

— Видяхте ли го, когато пристигна? — попитах аз.

— Да, говорех по телефона и бях на прозореца.

Меган ни обясни, че прави уебстраници и работи на свободна практика, затова през повечето време си е вкъщи. Тя бе от малкото чекмеджета, които не напускаха скрина. Фактът, че е говорела по телефона, щеше да ни бъде от полза. Можехме да проверим разговора и да разберем в колко точно е била на прозореца.

— И до днес не бяхте го виждали, така ли? — уточних аз.

— Не. На няколко пъти само вана му. Тъкмо затова го забелязах днес сутринта. Ето значи как изглежда! Нали разбирате. Просто ми стана интересно, че виждам съседа си.

Подадох й снимката.

— Да — потвърди тя. — Той е.

Нервната тръпка стана по-силна. Не ми се искаше да призная, но споделях опасенията на Грег, че снимката не е на нашия човек. Само че сега вече бяхме сигурни. Освен ако Меган не лъжеше, това бе мъжът, когото търсехме. А според мен тя не лъжеше.

Взех снимката.

— Какво правеше, когато го видяхте?

— Паркира и остана в автомобила няколко секунди. След това влезе в къщата.

— Колко остана вътре?

— Малко. Аз говорих по телефона не повече от минута и го видях, когато излезе. Не се застоя. Появи се и отново потегли.

Значи вече е бил опразнил и почистил къщата. Защо тогава се бе върнал? Не бях сигурен, но можех поне да предположа. Върнал се е, за да ни остави дяволската маска.

— Какво е направил? — попита Меган.

— За съжаление, не мога да ви кажа.

— Питам, за да знам дали има нещо притеснително.

Не й отговорих. В този момент мислите ми се въртяха над онова, което бе направил убиецът, и онова, което ставаше тук.

Беше държал Кевин Симпсън като заложник една нощ, бе го измъчвал, а рано на сутринта го бе убил, оставяйки обичайния си подпис. Като изключим всичко това, престъпникът бе действал различно от преди. Правилата на играта се бяха променили. Беше се обадил по телефона, за да ни остави аудиозапис. В къщата отсреща ни бе оставил съобщение, което ние със сигурност щяхме да проучим. Освен това бе допуснал груба грешка, като ни позволи да се доберем до лицето му. Никой досега не го беше виждал.

Въпреки това Мърсър бе прав, че контролът, който той упражняваше, бе същият като преди. Това потвърждаваше факта, че се е върнал тук по време, когато ловът е започнал. Бе малко вероятно, но напълно възможно да пристигнем и да го заварим тук.

Стори ми се необичайно, че той е толкова точен и педантичен за всичко, а е допуснал грешката да открием как изглежда. Според мен Мърсър беше прав в преценката си. Нашият убиец бе все още предпазлив, а промяната бе в онова, за което внимаваше. Планирал е този удар две години. Вероятно е изчислил всичко до най-малката подробност и затова се предполагаше, че за него вече не бе важно да прикрива самоличността си.

Защо беше станало така?

Меган ме наблюдаваше с любопитство и аз разбрах, че съм се отнесъл също като Мърсър по-рано. Овладях се и се опитах да й отговоря на въпроса:

— Не — уверих я аз. — Няма да се върне повече тук.

Друго не можех да кажа. А дори в това не бях сигурен.

 

 

Когато се върнах във вана, потрих ръце и ги притиснах към бузите си. Пръстите ми бяха премръзнали. Усещах единствено колко е студена кожата ми и как се опъва. Реших да оставя Рос сам да се справи с последните два разпита. Трябваше да включа казаното от Меган Кук във файла и да разкажа на Мърсър за снимката.

Свалих записващото устройство и го подадох на техника във вана. Докато той прехвърляше данните, аз погледнах към началото на улицата и забелязах, че зад кордона са се събрали журналисти. Имаше ванове на телевизионни компании, групи репортери и огромни камери, които операторите разнасяха на рамо. Миг по-късно видях Пийт да се връща оттам, пъхнал ръце в джобовете си.

Снегът продължаваше да вали и косата му ми се стори мокра. Лицето му обаче издаваше тревога, която нямаше нищо общо с времето. Снегът си беше сняг, Пийт се притесняваше за много по-важни неща. Предположих, че през последните няколко минути е лъгал репортерите, а това не е нито забавна, нито приятна задача. Те надушваха лъжите отдалече, а след това не спираха да натякват.

Насочи се към къщата на Фармър. Погледнах натам. Мърсър бе застанал на най-горното стъпало, облегнат на перилата, загледан към жълтия кордон в началото на улицата.

Отдалече, както бе застанал с гръб към мен, можех да си помисля какво ли не.

Едва ли се интересуваше от снега, казах си аз. Сигурно бе потънал в мисли и се взираше с празен поглед в нощта. А може просто да бе изморен и да се бе облегнал на перилата, за да се отпусне малко. Нямаше как да разбера. Възможно ли бе безразличието му към снега да е признание за сила, или обратно — за отчаяние?

Мърсър дори не погледна Пийт, когато той стигна до него. Детективът се облегна на перилата и също се взря напред, за да сподели гледката с шефа си. Двамата мълчаха — две черни фигури, застанали близо един до друг под обилния сняг.

Длъжни сме да го подкрепяме.

— Бихте ли довършили — помолих полицая зад мен.

След това със снимката в ръка се отправих към къщата.