Стив Мосби
50/50 убиец (36)

4 декември

1 час и 30 минути до изгрева

05:50 часът

Марк

Трийсет минути след разговора ми със Скот, разглеждах едно от произведенията му, бях отново в гардеробната и слушах как водата клокочи по тръбите. Грег работеше в апартамента и всички доказателства, които бе успял да събере, се намираха добавени към файла. Не бе направил опит да се свърже с нас. Сигурно вече беше разбрал какво се е случило в резултат от намесата му и бе научил за нещастието в гората. Питах се какви ли мисли му се въртят в главата.

На средния лаптоп се виждаше карта. Повечето кръгчета се бяха събрали до вана, от който се осъществяваха комуникациите, но малка група от четирима се движеше. Бяха преминали четвърт от пътя на екрана.

От новите данни ме заболя. Секундите се точеха безкрайно дълги, мониторът не трепваше и кръгчетата не се местеха. След това настъпи раздвижване и те поеха в правилната посока, макар напредъкът им да бе мъчително бавен.

Междувременно се взирах в работата на Скот. На нея се виждаше лице, нарисувано в отсенки на зеленото и кафявото, превърнато в блокчета цвят. Ако човек присвиеше очи, тогава всичко си идваше на мястото, иначе се превръщаше в неразгадаем образ. Беше прекрасно направено, казах си аз, въпреки че контекстът ми се стори зловещ. Лицето сякаш надаваше писък, все едно се разпадаше и заприличваше на супа.

Тази седмица бях в отпуска, припомних си аз думите на Скот. Имах малко работа на компютъра. Фотоизкуство.

Разбрах. Художник ли си?

Не.

Картината бе добра, помислих си аз. Не разбирах защо се въздържаше да признае очевидния си талант. Колкото повече гледах творбата, толкова по-осезаема ми се струваше болката. До голяма степен това бе въображението ми, но все едно чувах оглушителен вик, предизвикан от мъка и болка. Помогнете ми.

Картата трепна отново и кръгчетата продължиха бавния си напредък.

Поне в това отношение правехме всичко по силите си.

 

 

След като се втурнах в импровизирания офис, отворих отново прозорчето към свързочния екип и настоях за вниманието им. Притеснявах се да не попадна на Хънтър. Нямах абсолютно никаква представа какво да кажа, ако той е там. Добре че отговори Мърсър.

Все още изглеждаше изтощен, но комбинацията от адреналин и леден утринен въздух го бяха съживили малко.

— Току-що пристигам. — Той погледна отчаяно настрани от камерата. — Хънтър още не е дошъл, останалите са вътре във вана. Наистина е спрял издирването. Всички знаят, че случаят е прехвърлен на него, но досега никой не ме е потърсил за нищо.

— Ясно.

— Пийт поне е добре — продължи той. — И това е нещо.

— Знам. Господине, насочили сме издирването в погрешната посока.

Тези думи привлякоха вниманието му. Той впи очи в камерата.

— Казвай.

— Току-що разговарях със Скот. Когато е излизал от гората, е пресякъл река. Била е близо до мястото, където е бил държан.

Още щом започнах да говоря, вниманието на Мърсър се насочи някъде настрани. Сигурно гледаше картата. Аз направих същото и двамата видяхме мястото едновременно.

— Ето го.

Бе малък район северно от реката. На екрана не се виждаха подробности, но приличаше на малко сечище с няколко сгради. Кликнах два пъти, за да получа повече информация. Нямаше кой знае какво, но според доклада навремето там е имало малка ферма, а сградите били използвани за животни.

Щом прочетох написаното, разбрах, че сме открили Джоуди.

— Той как е? — попита Мърсър.

— Добре, струва ми се. Ще бъде добре, ако спасим Джоуди навреме.

— Ще я спасим — увери ме Мърсър. — Пусни информацията в системата. Трябва да се задействам, преди да пристигне Хънтър.

— Някой от колегите ще тръгне ли с вас?

— Все някой ще тръгне.

Погледна ме за момент. За пръв път този ден усетих, че вниманието му е изцяло насочено към мен.

— Благодаря ти, Марк.

— Няма защо — отвърнах аз. — Пазете се.

Той не чу последните думи, защото бе затворил. Смалих прозореца и заредих записа на последния си разговор със Скот — последния за тази вечер. През следващите дни ни чакаха нови и се надявах да бъдат по-спокойни. А дотогава щяхме да сме намерили Джоуди.

Нещата не са в твои ръце, помислих си аз.

Всъщност сега бяха, но знаех, че облекчението, което изпитвах, не се дължеше изцяло на това. Разговорът със Скот приличаше по-скоро на моя изповед. Разкрих лъжа, която притискаше душата ми от прекалено отдавна, а след като се освободих от нея, ми олекна. Част от мен все още бе разкъсвана от болка, но поне сега я нямаше познатата тежест, която усилваше страданието ми. Вече знаех, че мога да си поема въздух по-спокойно.

Опитах се да си представя Лиз и не успях — лицето й бе потънало в сянка. Най-сетне се осмелих да изпитам надежда и да си представя как тя ми се усмихва.

На всеки няколко секунди екранът трепваше и кръговете се преместваха напред на частица от сантиметъра.

Все още не бяха дори на половината път. Имах нужда да се занимавам с нещо, за да се разсея. Включих имейлите между Скот и Джоуди, които Грег бе намерил в нейния компютър.

Усещах се много свързан със Скот и ми се струваше тъжно, дори неудобно да чета подробности от живота на Джоуди. Интимните й мисли и съобщения не бяха нищо повече от доказателствен материал, който бе особено важен за нас. Имейлите показваха връзката между Джоуди и Кевин Симпсън и разкриваха неизречените проблеми между нея и Скот. Именно те бяха разковничето на случая.

Жертвата бе тяхната връзка.

Кликнах върху имейлите и прегледах съдържанието им още веднъж.

Първият бе от Кевин. Звучеше предпазливо, приятелски.

Как си? — пишеше той. — Странно ми е, че изчезна така от живота ми. Разбирам какво става, но все пак ми се струва странно. Ако не искаш да отговориш, няма да се обидя.

Може и да бе глупаво, но съдържанието ми допадна. Имейлът бе изпратен преди месец и бе формулиран като за човек, с когото някой е изгубил контакт много отдавна. Нямаше значение дали връзката им е била къса или дълга, но въздъхнах облекчено заради Скот, защото разбрах, че тя не му е изневерявала през последните две години.

Погледнах датите и се оказа, че Джоуди е събрала кураж да отговори седмица по-късно. Представих си как преценява дали да напише нещо, или да остави нещата такива, каквито са.

Добре съм — отговаряше най-сетне тя. — Справям се. Всичко си е същото, няма нищо интересно. Ненавиждам работата си. Как върви „нашата“ работа? Чау-бау.

ККЛ бе фирмата, която бяха започнали заедно, същата, която Джоуди бе зарязала, за да спаси връзката си със Скот. Следващите няколко имейла бяха посветени на ККЛ и всичко случило се, докато тя и Кевин не бяха поддържали отношения. Бизнесът вървял добре, обясняваше Симпсън.

Вече имам шестнайсет служители. Можеш ли да повярваш? Аз съм мениджър! А помниш ли, че не можех дори със себе си да се оправя?

Джоуди отговаряше любезно, макар сигурно да я е заболяло, когато е разбрала, че той постига успехи и без нея. Може би просто се е опитвала да си даде кураж.

Гордея се с теб — пишеше тя. — Въпреки че ако бях с теб, щеше да постигнеш още повече успехи…

Никога не съм искал да си тръгваш — отговаряше той. — Молих те да не го правиш, помниш ли? Всъщност, по-точно казано, „умолявах“ те, но това е вече минало.

С всеки следващ имейл предпазливостта й намаляваше и след време двамата се чувстваха много по-свободно. Джоуди ми се стори облекчена, че има с кого да обсъжда това или онова, имейлите станаха по-дълги и зачестиха. Съжалението, че е напуснала ККЛ, което отначало само се подразбираше, се превърна в тема, за която не можеше да спре да говори. Отначало му казваше, че се справя, но по-късно сама разобличаваше лъжата си.

Ненавиждам работата си. Единственото ми задължение е по цял ден да пиша цифри, а за това удоволствие ми плащат смешни пари. Но пък нямам намерение да си търся друга работа. Всичко ми се струва сиво и безсмислено. Много скоро ще навърша трийсет, а нямам нищо зад гърба си.

Тази забележка — нямам нищо зад гърба си — беше най-важната и обобщаваше всичко друго. Джоуди говореше така, сякаш се бе отказала от почти всичко, което е имало значение в живота й, и вече не е сигурна дали си е струвало.

Домъчня ми заради Скот, докато четях имейла. Бе неизбежно да почувствам известна съпричастност към него, но се налагаше да остана безпристрастен. В момента исках да разбера и почувствам онова, което бе изпитвала Джоуди.

Представях си какво й е било. Флиртът за една нощ със Симпсън е бил ужасна грешка и навремето е била готова на всичко, за да го загърби. Преценила е, че като се отказва от работата си, не е направила голяма жертва. Но времето минава и сега, след като случката бе останала далеч в миналото, забравена и простена, Джоуди още изплащаше тежкия дан.

Когато се откажеш от нещо важно, всеки ден ти напомня за загубата. Новата работа не я е удовлетворявала, животът й не е протичал както й се иска. Чувствала се е така, сякаш е наказана за минало престъпление и наказанието все още не е свършило.

Как върви със Скот? — питаше Симпсън.

Питаше между другото, в самия край на имейла. Задаваше простичък въпрос, който бе вмъкнал сред останалите. Само че Джоуди се бе хванала за него, сякаш всичко друго, което бе написала, е просто пълнеж, заобикаляне на главната тема. Според мен това бе преломният момент. Когато човек погледне назад, знаейки какъв е краят, всичко му се струва като намеса на съдбата.

Той е добре — отвръщаше тя. — При него всичко си е същото. Нищо не забелязва. Само че не мога да обсъждам с него тези въпроси и не знам какво да му кажа, дори да можех. Просто не разбирам какво не е наред. Може би съм пълна глупачка, но имам чувството, че съм се превърнала в едно голямо нищо.

Не говори така. Обичаш ли го?

След този въпрос следваше прекъсване. Вече си пишеха по веднъж на ден, но този път мина цяла седмица, преди Джоуди да отговори.

Мисля, че все още го обичам. Проблемът е, че не обичам нищо друго. В момента всичко ме отегчава. Животът ми е празен. Ако нещо не се промени, нещата завинаги ще продължат по този начин. Когато си представям подобно бъдеще, единственото ми желание е да си легна. В такива моменти мразя целия свят. Ставам и се оказва, че проблемът все още е надвиснал над мен.

Този имейл бе отпреди една седмица. Отговорът на Симпсън бе пристигнал същия ден.

Струва ми се, че си нещастна, Джоуди, и аз искрено съжалявам, че е така. Искаш ли да се видим някой ден? Просто като приятели. Уверявам те, че ми е минало. Можеш да наминеш, ще изпием кана кафе и ще поговорим за нещата. Понякога е от полза да те изслуша страничен човек. Обещавам да ти дам най-добрия съвет, на който съм способен. Честна дума.

Докато четях тези думи, се почувствах странно. Бях се взрял в екрана толкова напрегнато, че дори не забелязвах старата гардеробна. Намръщих се и се приведох напред. Оставаха ми още два имейла, първият от Джоуди.

Добре — пишеше тя. — Струва ми се, че искам да те видя. Чувствам се гузна, защото трябва да излъжа Скот, но си мисля, че срещата ни ще ми се отрази добре. Всъщност не знам. Можеш ли утре да си вземеш почивен ден? Сигурна съм, че шестнайсетте ти подчинени ще удържат успешно форта! Ще се обадя, че съм болна, и ще намина към вас. Става ли?

Оставаше един последен имейл от Симпсън.

Става, разбира се. Ще стана рано, за да минеш по което време искаш. Ако не ми звъннеш, направо ще те чакам, но не се притеснявай, ако не успееш. Кафеварката е вече почистена и готова! Дано да успея да ти помогна. Пази се. Кевин.

Проверих дали не са пристигнали нови имейли, но това бе всичко. Повече нямаше.

Останах намръщен.

По време на разследването бяха направени много предположения и едно от тях беше, че Джоуди и Кевин са имали връзка. Доказателства нямаше; бяхме решили, че двамата са любовници на базата на казаното от убиеца на аудиозаписа и защото Джоуди бе прекарала предишния ден в дома на Симпсън.

Имейлите не потвърждаваха подобна връзка. Последният, изваден от контекста, можеше да накара всеки да си помисли, че нещо става. Предположих, че убиецът е показал тъкмо него на Скот, но останалите имейли бяха съвсем безобидни. Възможно бе и срещата им да е била също толкова невинна. Може Джоуди да е отишла до дома на Кевин, за да поговори с него за проблемите си.

Усетих как гърдите ми се стягат от нерви. Тук имаше нещо важно, но така и не успявах да разбера точно какво. Върнах се отново на имейлите.

Искаш ли да се видим някой ден? — бе написал Кевин. — Просто като приятели. Уверявам те, че ми е минало.

Преди това имаше нещо друго.

Никога не съм искал да си тръгваш… По-точно казано, „умолявах“ те, но това е вече минало.

Не съвсем, реших аз. Защо я е умолявал да не напуска?

Отговорът дойде секунда по-късно от записа с гласа на убиеца.

Въобразяваш си, че я обичаш, нали?

Разбрах, че случилото се преди две години за Джоуди е било просто грешка, допусната на пияна глава. Ала за Кевин Симпсън е означавало много повече. Били са приятели в университета, след това са станали колеги, а това не му е стигало. Случилото се между тях е било точно каквото той е искал.

Замислих се над тази възможност и се учудих, че пасва безпогрешно в цялостната картина. Не че бях сигурен каква е картината, но седях неподвижен и притихнал и оставих мислите си да блуждаят.

След малко се наведох напред и отворих снимката на паяжината от дома на Симпсън. Ако Мърсър беше прав, точно по този начин убиецът е възприемал връзката между Кевин и Джоуди; тя е била набелязаната „жертва“. Ако се окажех прав, значи не е имало връзка, не и еднакво желана от двамата. Това не бе единствената разлика в сравнение е другите престъпления. Играта си имаше правила. Джоуди нямаше да страда, за да спаси Кевин Симпсън. Тя дори не бе сигурна какъв избор да направи.

Предполагах, че 50/50 убиецът използваше мъчения, за да накара човека, направил своя избор, да промени решението си. Или му причиняваше болка, или го караше да изпитва вина и мъка заради партньора. Макар че и в този случай имаше мъчения, престъпникът не бе дал на двойката възможност да промени решението си. Защо? Нима разликите в отношенията между партньорите бяха определили разликите в правилата на играта? Опитах се да премисля какво следва и какво бе намислил той.

С крайчеца на окото си забелязах, че екранът трепва — кръгчетата напредваха бавно. Вече бяха почти по средата на пътя.

Не се разсейвай.

Обмислях натрупаните впечатления и идеи — те приличаха на ято птици, излетели стреснато от гнездото. Трябваше да изчакам да се укротят и да схвана цялостната картина. Загледах отново паяжината и потрих брадичка.

Знаех, че всеки момент ще разбера какво става.