Стив Мосби
50/50 убиец (33)

4 декември

2 часа и 15 минути до изгрева

05:05 часът

Скот

— Ти не си тук — заяви Скот. — Знам какъв си и откъде си. Ти никога не си бил тук.

В съня се бе пренесъл отново в хола, настанил се бе на канапето, чувстваше се удобно и приятно. На отсрещната стена имаше часовник, чието място не бе тук. Стрелката отмерваше минутите, но вървеше прекалено бързо. Виждаше я как се движи.

Шест часът.

Една минута след шест.

Две минути.

Мъжът с маската на дявол — той бе просто човек, човек с маска — бе клекнал пред Скот, подпрял лакти на коленете му. Никога не е бил с него в апартамента. Непознатият бе спомен от друго място, от каменната сграда, където го бе наранил толкова жестоко. Нощта изтичаше, а маскираният бе успял да се намести във всяка мисъл и спомен на Скот.

Шест и пет.

Тежестта върху краката му се стори позната, както и онова, което мъжът казваше. Сънят пропускаше спомените от каменната постройка през филтър и го обгръщаше в съвсем тънък плащ.

— Не съм ли тук? — попита непознатият, след това се огледа — първо наляво, после надясно, — а после впи очи в него. — А къде сме?

— В моя хол.

— У вас ли?

— Да.

— Където живеете с Джоуди ли?

Скот не отговори, защото едва сега се сети — къде беше Джоуди? Беше станало шест и двайсет. Вече трябваше да се е върнала от работа. Обърна глава надясно и забеляза, че прозорецът на хола е отворен и пердето леко се поклаща. След секунда усети докосването на студен бриз и целият се разтрепери.

В момента Джоуди я нямаше и той си каза, че не трябва да мисли за това. Просто бе в друга стая на апартамента.

— Всичко е наред. — Мъжът бе забелязал объркването му. — Тя е в съседната стая, нали?

Скот се замисли, след което кимна бавно. Точно така, Джоуди бе отишла да си полегне. Върна се от работа толкова тъжна, че той веднага я попита какво не е наред. Нищо, отвърна тя, остави ръчната си чанта на един стол и се отпусна тежко до него. Опита се да я накара да проговори. Неприятности в службата ли? Иска ли да му разкаже? Нямаше желание. Двамата останаха седнали и мълчаливи.

— Заспала е — обясни той.

Мъжът с маската наклони глава.

— Скарали сте се.

— Не сме.

— Спречкали сте се, но все още не го знаеш.

Скот поклати глава, ала в следващия миг усети, че не е съвсем сигурен. Може пък непознатият да бе прав. Помнеше единствено, че си седяха и той нито знаеше какво да направи, нито какво да каже. Вероятно бе толкова разочарован и безсилен, че вместо да каже каквото трябва, щеше да изтърси някоя глупост.

Често се случваше така, но тя бе толкова нещастна! Освен това Скот се измъчваше, че не може да промени нищо. Настроенията й се меняха независимо как постъпваше той. Беше се прибрала потисната и той се почувства объркан. На следващия ден се получи същото, на по-следващия — отново.

— Всичко е наред — увери го мъжът. — Случва се.

— Не е така.

Пердето потрепна отново. Натискът върху коленете на Скот стана по-силен, когато мъжът се приведе тайнствено напред.

— Защо тогава е там? — попита той.

— Денят й е бил тежък.

— Нещастна е. Знаеш ли защо?

Скот поклати глава. Как му се искаше да знае. Ако бе наясно, можеше да направи нещо, за да промени отношенията им и да я развесели отново. Бе готов на всичко, само ако знаеше как да помогне.

— Искаш ли да ти кажа? — подхвърли мъжът.

— Да.

— Помниш ли, когато говори с нея за гадняра Кевин Симпсън в мърлявия хотел?

— Да.

— Едва се справи с болката. Сега вече ти мина, нали?

Той кимна бавно.

След онзи случай смяташе, че няма да има дори една-единствена минута, в която да не мисли за изневярата й, камо ли ден или седмица. Сега почти не се сещаше.

— Мислиш ли, че и на нея й е минало? — попита мъжът.

Скот го наблюдаваше, без да отговаря.

— През всичкото време те разкъсваше болка. Сега вече е отшумяла. Същото е и при нея. Тогава тя се усещаше толкова виновна, че бе готова да се откаже от всичко, за което се бе трудила, единствено за да запази връзката си с теб. Понеже чувството, че е сгрешила, вече си е отишло, тя съжалява за това решение.

Скот поклати глава.

— Не е вярно.

Мъжът продължи:

— Независимо дали ти харесва, или не, тя вече не изпитва старата вина. Не се мрази заради постъпката. Всичко е останало в миналото. Само че е направила избор. Отказала се е от нещо заради теб и й се налага да живее с избора си всеки ден.

— Не е така.

— Напротив, точно така е — закима мъжът. — Върши работа, която ненавижда, след това се прибира при теб и тъпите ти картини. Чувството й за вина вече го няма, останала е само загубата. Заради това те мрази.

— Изборът си беше неин. Не съм я карал насила.

— Тя не те обича, Скот. Тази жена не заслужава любовта ти.

Той отново се разплака.

— Още ме обича.

— Според мен тя мисли по-трезво от теб.

Скот сведе поглед и видя, че мъжът стиска нещо в ръка. Този път не бе нажежена отвертка, нито пък нож. Бе най-обикновен лист хартия. Кой знае защо, листът му се стори по-ужасяващ и той притисна гръб в облегалката на канапето.

Светът се замъгли; стаята стана по-тъмна и студена. Разтрепери се още по-силно. Мъжът пред него заприлича на черна сянка в сумрака. Единствено червената маска бе озарена от светлина, бликаща незнайно откъде.

Дяволът остави листа до ръката на Скот и лекичко го помръдна. Вземи го. В първия момент той не посегна. Студът в стаята го бе направил непохватен и пръстите на ръцете му изглеждаха разкривени и немощни. Мъжът му подаде листа в другата ръка и той го сграбчи, макар да не искаше.

Скот обърна лице към тавана и се помоли на Господ да сложи край на това мъчение, ала всичко над него бе потънало в мрак.

— Мислиш си, че е имала тежък ден в службата — продължи непознатият. — Не е това.

— Напротив. — Той хлипаше. — Това е.

— Прочети го — настоя мъжът. — Вземи.

Дяволът вдигна фенерчето от пода, включи го и го задържа близо до ухото на Скот. Кръглият лъч падна върху страницата, също като петно от кафе. Около него се оформиха бежови и кафяви кръгове. Непознатият наклони фенера и кръгът се превърна в елипса.

— Чети.

Скот затвори очи и поклати глава. Незнайно защо думите започнаха сами да изпъкват.

Струва ми се, че искам да те видя. Чувствам се гузна, защото се налага да лъжа Скот, но си мисля, че срещата ни ще ми се отрази добре. Всъщност не знам.

Как бе възможно да се случи подобно нещо? Едва задал си този въпрос, осъзна, че сънува. Нямаше значение какво прави, нито пък колко силно стиска очи. Думите на страницата вече бяха прочетени.

Можеш ли утре да си вземеш почивен ден? Сигурна съм, че шестнайсетте ти подчинени ще удържат успешно форта!

Отвори очи. Точно така, Джоуди и Кевин. Сега вече си спомняше.

Ще се обадя, че съм болна, и ще намина към вас. Става ли?

Мъжът надникна към листа.

— Пак се е чукала с Кевин Симпсън.

— Не ти вярвам.

Той насочи светлината право в лицето на Скот, след това върна лъча към страницата. Нарочно го насочи натам. Скот забеляза, че от обратната страна на листа имаше още нещо. Някакъв наклонен шрифт. Не, беше написано на ръка. Изглежда, не трябваше да го вижда.

— Разбра ли сега колко те обича? — не спираше мъжът. — Ти я търпиш, страдаш заради нея, тревожиш се, а тя се врътва и отива да изчука друг.

Скот не внимаваше какво му говори непознатият. Опитваше се да прочете какво е написано на гърба на страницата. Всичко бе наопаки, но той успя да мерне по някоя и друга дума.

Мъжът, изглежда, забеляза и дръпна фенера.

— Връзката ви е едно нищо — заяви той.

— Не е вярно.

— Тя те мами. Много си глупав, ако си въобразяваш, че я обичаш.

— Тя щеше да ми каже!

Скот хлипаше неудържимо. Не можеше да повярва.

— Щеше да ми каже.

Мъжът с дяволската маска ненадейно изчезна.

Скот се огледа.

Холът отново бе станал по-светъл. Часовника го нямаше. Всичко си бе както обикновено. Само тишината беше потискаща. Сякаш нещо бе изчезнало и бе отнесло звуците със себе си, ала скоро щеше да се върне по-шумно и по-настървено от преди.

Вън.

За момент усети, че му е направена магия. Ръцете му не можеха да се движат; краката отказваха. Когато най-сетне се изправи и се запрепъва към коридора, умът му отново възобнови контрола над тялото. Всичко бе свършило. Краят бе настъпил. Нямаше никакъв мъж. Вече не съществуваше. Нямаше нито нажежена отвертка, нито чук, нито нож. Той бе в безопасност, у дома, при Джоуди.

Спалнята. Скот се облегна се на касата на вратата и погледна към нея. Тя лежеше обърната към него в далечния край на леглото. Краката й бяха свити, гърдите й леко се надигаха и отпускаха, докато спеше. Трябваше да ми каже. Светлината от коридора падаше на пода и отиваше чак до ъгъла на леглото, без да докосва Джоуди. В стаята бе толкова тихо и спокойно, че той усети как в гърлото му се надига буца. Кой знае защо, Скот разбираше, че не може да я достигне, макар тя да бе пред очите му. Беше се откъснала от него.

— Обичам те — промълви той.

Отговор не последва, тя продължаваше да диша равномерно. Пристъпи към нея. Леглото изскърца под тежестта му. Той се плъзна, за да се нагласи до нея, и притисна гърди към гърба й. Джоуди не се събуди.

— Каквото и да си направила — зашепна той, — пак ще те обичам.

Тя бе сънена, когато посегна и стисна ръката му.