Стив Мосби
50/50 убиец (32)

4 декември

2 часа и 20 минути до изгрева

05:00 часът

Марк

Полицаят, който ми се обади от гората, се казваше Бейтс. Беше много млад, изглеждаше уморен, почти замръзнал и обзет от паника. Затова се опитах да запазя спокойствие, поне доколкото бе възможно, и се постарах да го уверя, че всичко ще се оправи. Задачата му бе да разбере какво точно се е случило и да ме държи в течение. Когато му наредих какво да прави, той кимна, ала не помръдна.

— Върви веднага.

Този път не кимна, но поне хукна, за да разбере дали има някакви новини.

Станах от стола и закрачих. Цялата работа се превръщаше в неповторим кошмар. Преди да пристигне новината за Пийт, Мърсър го бе загазил, но поне се канеше да си върви у дома. Сега всичко излезе от релсите. Нямаше съмнение, че се е отправил към гората. Един господ знаеше какво си въобразяваше, че ще постигне. Най-вероятно изобщо не мислеше. Още един член от екипа му бе ранен, може би дори убит, така че страхът и чувството за вина го тласкаха натам.

Притеснявах се много за Пийт, чувствах се изолиран и напълно безсилен тук в болницата. В този момент ми хрумна, че съм в болница и мога да направя нещо. Втурнах се навън, хукнах към рецепцията и им съобщих, че един от детективите ни е ранен, може би сериозно, и че го карат насам. Когато се върнах в гардеробната, Бейтс бе отново на линия.

— Току-що го изтеглиха, господине — съобщи той. — Вече се вдигнаха и го карат към болницата.

— Тук го очакват. Наясно ли сме вече какво точно се е случило? Какви са раните?

— Наръган е три или четири пъти. В рамото и ръката.

Господи.

— Хванали ли са човека, който го е нападнал?

— Да, господине, някакъв скитник, който живее в гората. Май колегите са нахлули в лагера му и той се е разбеснял.

— Млад или стар?

— Стар, доколкото разбрах.

Щом е стар, значи не е нито Фармър, нито Риърдън или както там е решил да се нарича. Добре поне че бяха изтеглили Пийт. Наръган в рамото и ръката — нищо чудно, че Бейтс изглеждаше толкова уплашен. Господи. На каквото и напрежение да е бил подложен детективът, след като го докараха в болницата на сигурно място, щеше лесно да забрави опасността в гората.

— Вие бяхте ли там тази вечер? — попитах аз. — В гората.

— Не, господине. Радвам се, че ме оставиха да следя комуникациите. За нищо на света не влизам.

Тъкмо се канех да го успокоя, че вече няма да има тази възможност след обрата в разследването, но си спомних за Мърсър.

— Хънтър пристигна ли?

— Не, господине.

— Изчакайте за момент.

Включих картата на гората на съседния монитор. Все още се получаваха нови данни. Жълти кръгове отбелязваха местата, където се бяха скупчили екипите по претърсването.

Екранът мигна веднъж и всички се отдръпнаха към пътя.

По-рано Пийт бе изказал съмнение за подхода при претърсването, което сега вече беше оправдано. Нито един от екипите не бе стигнал достатъчно далече, преди да ги отзоват. На екрана не се забелязваха трудностите, не бе като да си насред гората, в студа и снега, но бе ясно, че на колегите не им е никак лесно. Още от самото начало се знаеше, че задачата им е непосилна.

Значи си мислиш, че е там, така ли? Стои си кротко и ни чака.

Когато Пийт го каза, ми се стори абсурдно. Защо 50/50 убиецът ще иска да бъде заловен? Непрекъснато си мислех, че той много добре е знаел колко трудно ще бъде. Ако дяволът наистина ни е чакал, значи акцията не е била чак толкова глупава. Не е ли предвидил, че теренът ще ни затрудни? Очаквал ли е, че ще изгубим ценно време — дори хора, — когато се натъкнем на клошари, както Пийт.

Разтърках лице.

Риърдън спокойно е могъл да задържи Скот и Джоуди в апартамента им. А също и да ги заведе където поиска. Защо бе избрал гората?

Имаше някаква причина да промени метода си на действие — да ги завлече в гората, да ни позволи да открием как изглежда, да разберем истинското му име. Беше се разкрил пред нас, а след това бе започнал играта на едно от най-невероятните места, които човек би си представил. Онова, което ни бе подал като информация, стигаше да успеем да го пипнем. Лошото бе, че нямаше да го открием преди изгрева.

Екранът трепна отново и жълтите точки се приближиха към пътя.

Дори сега е особено предпазлив… променило се е онова, за което внимава.

Пази се да не го открием преди изгрева. Иска да види дали ще успеем да го намерим преди съмване и така да спасим живота на Джоуди Макнийс.

Одеве идеята ми се струваше невероятна, но ако имаше друга причина, защо бе избрал гората? Защо бе пуснал Скот? Усетих как сърцето ми се свива. Нещо не беше наред.

— Връщам се след минутка.

— Добре, господине…

Нямах желание да разговарям повече с полицай Бейтс. Смалих прозореца, оставих връзката отворена, поех си дълбоко въздух и се опитах да се стегна.

Не можех да направя абсолютно нищо. Не спирах да си го повтарям. Нещата бяха извън контрола ми.

Трябваше да седна и да подготвя доклад за Хънтър — да обобщя фактите от деня, — вместо това не можех да откъсна очи от картата. Екранът отново трепна и всички се изместиха малко по-далече от нея. От Джоуди. И от Риърдън.

Ще я открием.

Умората ме напусна. Сърцето ми биеше до пръсване. Случваше се, когато мислех за Лиз и събитията през онзи ден. Усещах тежест и свиване, както когато подреждах фактите, отвеждащи ме до неизбежното — нейната загуба, липсата й.

С Джоуди всичко ще бъде наред.

Обещавам.

Протегнах се към бюрото. Взех снимката на Джоуди, която бях извадил от портфейла на Скот.

Тя ми напомни някои неща. Снимаме се единствено за да запечатаме на лента щастливи моменти. Те сами по себе си не ни казват нищо. Скот е носил тази снимка, без да знае, че Джоуди има тайна връзка с друг. Запитах се какви ли тайни се крият зад фотографията, направена в сватбения ден на семейство Роузнийл. Интересно, какво ли е криела Лиз от мен?

Докато стисках снимката на Джоуди, се замислих за Лиз. В стола Грег правилно бе предположил, че си нямам момиче, което да се премести в другия край на страната заедно с мен. Това съвсем не бе така. Истината е, че Лиз не се отделяше от мен нито за минута, нещо обичайно за последните шест месеца. През деня изникваше пред мен под една или друга форма. След първия ми разговор със Скот бях притеснен, че му съчувствам прекалено много. Едва сега осъзнавах, че това е било неизбежно.

Затворих очи.

Пред погледа ми се появи образът на Даниел Роузнийл с израненото, покрито със синини лице, докато разказваше на пресекулки случилото му се. Най-ужасните моменти се опитваха да изплуват от мъглата, забулила спомените му. След като изгледах записа, си казах, че не го виня, задето не иска да си спомни. Мислех си колко често казваме на даден човек, че не можем да живеем без него, че сме готови да умрем за него, че ще направим всичко за партньора си. Много рядко се налагаше да докажем тези думи. Не можех да виня нито една от жертвите на 50/50 убиеца, че са си позволили да забравят преживяното.

Отворих очи и отново погледнах снимката на Джоуди.

Между Скот и Даниел имаше една основна разлика. Същата го отличаваше и от мен.

Ръката ми потрепна, сякаш притежаваше собствена воля.

Скот не бе изгубил приятелката си. Все още не.

Единственото, което Мърсър искаше, бе малко вяра; разбрах прекалено късно, че в мен има вяра. Джоуди е жива в гората. Паниката започна да ме задушава. Екранът мигна и жълтите кръгчета затрепкаха почти до пътя. Едва дишах.

Този път оставих ръката си да се протегне накъдето желае. Пръстите ми стиснаха ръба на бюрото, изтласках стола назад и се изправих бързо. Може и да ме чакат неприятности, но нямах намерение да мисля за тях сега. Нямаше да стоя бездеен. Не и втори път.

Може и да не бе прекалено късно.

За пръв път този ден знаех какво точно да направя.