Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Life Penalty=When I Looked Away, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2019 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
hri100 (2020 г.)

Издание:

Автор: Джой Филдинг

Заглавие: Смъртно наказание

Преводач: Мария Ракърджиева

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издател: Издателство Весела Люцканова

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Печатница: „Полиграфюг“ ООД — Хасково

Редактор: Вихра Манова

Художник: Росица Крамен

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11097

История

  1. — Добавяне

Глава седма

— Време е да се събудиш, скъпа — нежно изрече Гейл.

Дженифър се обърна в леглото и погледна към майка си.

— Не спя — каза тя.

— Нито пък аз — викна Каръл от леглото си в другия край на стаята, — така че не е необходимо да шепнете.

Гейл се доближи до розовите пердета и ги дръпна, в стаята нахлу ярката слънчева светлина на летния ден.

— Нервна ли си? — запита тя, като обърна поглед към дъщеря си, чиито очи подсказваха почти пълната липса на почивка.

Дженифър поклати глава.

— Не съвсем. Заради английския е. Изчела съм всичките книги. Винаги се справям добре с този предмет.

— Спомням си колко се разстройвах на последните изпити — сподели Гейл.

— Беше наистина досадна — изсмя се Каръл. — Дори не можехме да говорим по телефона, когато учеше — наблегна тя заради Дженифър. — Светът спираше да се върти, докато изпитите не приключеха. Спомням си как веднъж мама отиде с телефона в килера, за да не те безпокои.

— Не — запротестира Гейл. — Не помня подобно нещо.

— Вярно е. Беше същински тиранин.

— Единственият изпит, за който бях истински загрижена, беше по математика.

Дженифър се намеси:

— … а Еди ще ми помогне по нея.

Гейл се опита да се усмихне, но произнасянето на името му беше като удар в ребрата. Той не бе успял да докаже алибито си в полицията; все още беше главният заподозрян.

Бе първи юни. От убийството на Синди бяха изминали трийсет дни.

— Добре, просто си вземи изпитите и след няколко седмици ще започнеш работа при баща си.

— Нямам търпение — каза Дженифър, въпреки че в гласа й не прозвуча ентусиазма, с който преди говореше за възможността да работи като помощник-фотограф с Марк Галахър през лятната ваканция.

— Ще отида да направя закуска — заяви Гейл и се насочи към вратата.

— Не съм гладна — викна Дженифър след нея.

— За мен само кафе — съгласи се Каръл.

— Ще ядете — отсече Гейл и слезе долу.

Джек вече бе отишъл на работа, повикан по спешност. Гейл се зае да направи кафе, сложи яйце във вряща вода и разряза грейпфрут. Подреди всичко на масата и зачака, докато чу стъпки по стълбището, след което сложи филийки в тостера.

— Това е твърде много — запротестира Дженифър. — Не мога да го изям.

— Изяж колкото можеш — каза майка й.

— За мен само кафе — повтори Каръл.

Накрая всички успяха да изпият само кафето си, Дженифър целуна майка си и леля си за довиждане и хукна навън.

— Успех! — викна Гейл след нея.

Когато се върна отново в кухнята, Каръл вече почистваше масата.

— Какво да правя с яйцето?

— Остави го в хладилника — вдигна рамене Гейл. — Може би някой ще го изяде на обяд.

— Май сме събрали цяла колекция от варени по пет минути яйца — изсмя се Каръл, като прибра яйцето до другите, сварени през последната седмица.

Точно в осем и половина телефонът иззвъня.

— Кой ще го вдигне този път? — попита Каръл.

— По-добре аз — рече Гейл и се запъти към него. — Вероятно е за мен. — Долепи слушалката до ухото си. — Здравей, мамо — каза тя, без да изчака да чуе кой я търси.

— Как си, скъпа? — попита Лайла Харингтън.

— Както вчера — отвърна Гейл и опита да се усмихне. — Наистина, не е необходимо да се обаждаш всяка вечер и всяка сутрин.

— Напротив. Не съм убедена, че постъпихме правилно, като заминахме за Флорида толкова скоро.

— Разбира се, че сте прави — увери я Гейл. — Мамо, вие с татко не можете да стоите вечно до мен. Имате си собствен живот. Бяхте тук почти месец.

— Нямаше да навреди, ако бяхме останали още малко.

— Добре съм, мамо, наистина.

— Плака ли? — запита майка й, както питаше през последните три дни.

Гейл си поигра за миг с мисълта да я излъже, но си знаеше, че е жалък лъжец.

— Не — отвърна тя правдиво.

Настъпи мълчание.

— Нещо ново от полицията?

— Не, откакто разговаряхме миналата вечер.

— Дай ми Каръл за малко.

Гейл подаде слушалката на сестра си и се опита да не слуша разговора им. Преди три дни родителите й неохотно се бяха върнали в Палм Бийч, след като Гейл ги бе убедила, че ще е по-добре за всички поне външно да се върнат към обичайното си ежедневие. Те трябваше да продължат собствения си начин на живот, чу се тя да им обяснява. Бяха се съгласили едва след като Каръл обеща да остане още няколко седмици. И се обаждаха два пъти дневно да проверят как е Гейл.

По някаква причина смятаха, че Гейл няма да се оправи, докато не започне да плаче, нещо, което не бе способна да направи, откакто се случи трагедията. Гейл с удоволствие би го сторила, но очите й оставаха неизменно сухи.

Гейл наблюдаваше сестра си, докато говореше по телефона. Хората казваха, че си приличат — и двете високи, стройни и със светла кожа, с един вид небрежна грациозност. Каръл запали цигара, докато продължаваше разговора. „По-лека е от мен поне с пет килограма“, прецени Гейл, оглеждайки тялото й. Коремът й все още бе плосък като на жена, която не е износвала бебета. Гейл несъзнателно погали корема си, докато Каръл се смееше на нещо, казано от майка им. Смехът й бе приятен, изтънчен, от този вид, който сгрява атмосферата, без да се натрапва и приканва слушателя да се присъедини импулсивно към него. „Хубаво е, че Каръл е тук“ — помисли си Гейл.

— Дженифър говори ли понякога за Синди? — попита тя, когато сестра й затвори телефона.

Каръл поклати глава.

— Не. Нито пък спи много напоследък. Чувам я да се върти по цяла нощ. Обикновено става към шест. Понякога отварям очи и я виждам да седи на леглото си и просто да се взира в пространството. Веднъж я попитах дали иска да поговорим за случилото се, но тя отказа, така че не настоях повече.

— Надявам се да изкара изпитите си — промени темата Гейл.

— Ще ги вземе. Не се притеснявай. — Каръл прегърна сестра си. — Имаш ли нещо против, ако се върна в леглото? Не спах много през тази нощ.

— Не, разбира се. Върви.

Гейл бе сама в кухнята, когато половин час по-късно се обадиха от полицията.

— Проверяваме улика в Ийст Ориндж — съобщи й лейтенант Коул. — Миналата нощ дойде доклад за някакъв мъж, който се държал странно.

— Какво искаш да кажеш с това „дойде доклад“? — попита Гейл, опитвайки се да разбере какво точно става. — Какво означава „странно“?

— Вероятно нищо — предпазливо отвърна Коул. — Един от информаторите ни казва, че някакъв млад мъж, скитник, напоследък бил говорил много за убийството, нищо особено, просто възбуден разговор, така че ще изпратим някого да провери нещата.

— Какво искаш да кажеш с това „ще изпратим някого“? Ще вземете ли заповед за обиск? Ще претърсите ли стаята му?

— Нужно ни е нещо повече преди да можем да претърсим стаята му. Само защото мъжът показва интерес към скорошното убийство не означава, че просто…

— Тогава какво точно ще направите?

— Ще изпратим някого под прикритие.

— Какво означава това? — прекъсна го Гейл. Припомни си думата от погребението. — Искаш да кажеш като по телевизията?

Лейтенант Коул се изсмя.

— Нещо такова. Работата под прикритие не е чак толкова вълнуваща в истинския живот. Действа много по-бавно от онова, което виждаме по телевизията.

— Какво точно ще върши този мъж, онзи под прикритие?

— Ще се нанесе в същата сграда, в която живее заподозреният, ще го следи и ще се опита да се сприятели с него, да спечели доверието му, такива неща. Ако решим, че има нещо, ще влезем в стаята му, ще го арестуваме, ако успеем. Но не разчитай на това, Гейл. Правим подобни неща всеки ден. Обикновено не излиза нищо.

— Разбирам. Благодарна съм, че ме информираш.

— Зная, че е така. И някой от тези дни, да се надяваме скоро, ще успеем. Обещавам.

Джек се обади веднага след като Гейл седна да изпие второто си кафе, че кученцето, което се бе втурнал сутринта да спасява, бе умряло. Гейл се опита да го утеши, тъй като знаеше колко депресиран бе винаги, когато не успееше да спаси някое животно, особено ако бе прегазено от кола като това, само защото собствениците му смятаха, че е жестоко да го разхождат с каишка.

— Ще се опитам да се прибера по-рано — обеща й той.

Гейл го информира за разговора с полицията и той й каза същото, както лейтенант Коул, да не се надява особено. Тя не се опита да обясни, че надеждата й убиецът на Синди да бъде открит е всичко, което я крепи; че докато останалите се връщат към нормалния живот, за нея грижата за шестгодишното й дете бе в основата на живота й, а сега и детето, и нормалният й живот бяха изчезнали безвъзвратно.

„Мамо, когато умрем, може ли да бъдем заедно? Може ли да умрем, докато се държим за ръце? Обещаваш ли?“

„О, Синди, милият ми ангел — изплака Гейл безмълвно; пред сухите й очи се появи красивата й дъщеричка, — не виждаш ли, аз все още държа на обещанието си? Когато онова чудовище уби теб, уби и мен. Когато ти отне живота, то отне и това, което бе останало от моя. Ние наистина умряхме заедно, момичето ми. Точно както ти бях обещала.“

Гейл остави тези мисли да проникнат дълбоко в нея, осъзна, че й е било отказано правото да държи ръката на дъщеря си. Убиецът й бе отказал това право, заедно с всичко останало, което й бе отнел.

Гейл зарея поглед през прозореца на кухнята. Представи си как убиецът се разхожда свободно покрай къщата й с ленива усмивка на лице.

Изправи се рязко, ръката й се блъсна в чашата и кафето се разля върху бялата покривка, като кръв. Гейл не направи опит да го избърше, умът й все още бе съсредоточен върху убиеца на дъщеря й. „Ще го открия и ще го предам на правосъдието“ — каза си тя с подновена решителност. Нямаше друг избор. Погледна към календара на стената до телефона.

От смъртта на Синди бяха изминали трийсет дни. До поставения от Гейл краен срок оставаха още трийсет.