Джой Филдинг
Смъртно наказание (28)

Глава двайсет и осма

— Как се чувствате тук?

— Как мислите, че се чувствам?

Мъжът зад голямото бюро се усмихна и записа нещо в бележника си.

— Крадете ми методиката — каза й той и зачака тя да се усмихне.

Гейл го наблюдаваше с непоколебима сериозност.

Доктор Маноф бе млад. (Всички са млади, реши Гейл. Явно всички са по-млади от нея.) Докторът имаше тъмна коса от двете страни на главата, но по средата бе напълно плешив и не правеше опит да го скрие. Харесваше й заради това. Харесваше й също, че не носи бяла престилка или изобщо сако. Всъщност бе забележително небрежен за лекар с ризата си на розови карета и синя вратовръзка, разхлабена на врата. Розовата риза сигурно бе предназначена да показва липсата на загриженост към външния вид, увереността му в собствената мъжественост. Не бе сигурна какво изразява синята вратовръзка, защо не бе затегната правилно. Дали не се опитваше да й покаже, че е обикновен човек? И все пак й се искаше да бе облякъл бялата престилка. Нямаше да е толкова объркващо.

— За какво мислите? — попита той.

— За детството си — излъга тя.

— Вашето детство? — Той заинтригувано се наклони напред.

— Майка ми беше луда.

— Искате ли да ми разкажете за нея.

— Не особено.

— В какъв смисъл бе луда?

Гейл сви рамене. Беше забавно. И много лесно. Нищо чудно, че лудите се разхождаха спокойно по улиците.

— Разкажете ми за майка си — повтори доктор Маноф.

— Обичаше да е майка.

— Това ли я правеше луда?

— В днешния свят, да. Не осъзнаваше, че децата наистина могат да я подлудят, че щеше да е много по-добре, ако работи. Децата са досадни и създават само неприятности.

— Повечето жени от поколението на майка ви са стояли у дома и са се грижели за домакинството и децата, нали? — Погледът му привлече Гейл. — За кого всъщност говорим, Гейл? — попита доктор Маноф.

„Значи не е чак толкова лесно“, помисли си тя, беше подценила добрия чичо доктор. Трябваше да внимава. Гейл сведе поглед към скута си.

— На колко години сте, доктор Маноф? — попита тя.

— На трийсет и пет — отвърна той.

— Аз съм на четирийсет. — Замълча. Всеки изчакваше другия да заговори. — Би трябвало да отвърнете: „Наистина ли? Никак не ви личат!“.

— Как се чувствате на четирийсет? — попита вместо това той.

Гейл сви рамене.

— Възрастта никога не е била от значение за мен.

— Вие повдигнахте този въпрос.

— Просто за да кажа нещо. Нали от мен се очаква да казвам разни неща?

— Ако желаете.

— Не желая. Изобщо не искам да съм тук.

— А защо сте тук?

— Защото Джек настоя.

— Направили сте го заради Джек?

— Сметнах, че след случилото се в Нюарк нямам друг избор. Реших, че ако се съглася да се срещна с вас, той може би ще ме остави на спокойствие за известно време.

— Искате да ви оставят на спокойствие?

— Точно това искам.

Настъпи тишина.

— Не мога да ви помогна, ако не ми позволите — каза доктор Маноф, когато стана ясно, че тя няма намерение да продължи.

— Няма да ви позволя — заяви Гейл.

— Защо?

— Защото не искам да ми се помага. Искам да умра.

Видя как докторът се намръщи.

— Имам двама сина — тихо изрече той. — Единият е на пет, другият — почти на три години. Понякога имам кошмари, че им се случва нещо. Не мога да си представя нищо по-лошо. Не мога да си представя родители, които биха могли… — Той преглътна и Гейл усети искрените чувства, които се криеха зад думите му. — Научени сме да приемаме всякакви загуби. Приятели си отиват, родители умират, цели народи изчезват. Но нищо на земята, убеден съм, не може да ни подготви за смъртта на едно дете. Особено по начина, по който е умряла вашата дъщеря… не бих могъл да обхвана дълбините на мъката ви. Няма да се опитвам да ви заблуждавам. Вярвам, че искате да умрете. Мисля, че и аз бих се чувствал по същия начин.

— Тогава как смятате да ми помогнете? — попита Гейл, благодарна за откровеността му.

— Като ви изслушам — просто изрече той.

Гейл потърси очите му.

— Какво трябва да кажа? — зачуди се тя. — Преминах през всички описани състояния. Бях разгневена; бях невярваща; пазарих се с Бога; отричах случилото се; по дяволите, дори го приех. И все пак искам да умра — въздъхна тя. — Оценявам усилията ви, доктор Маноф. Благодарна съм, че сте тук да изслушвате хората, които искат да говорят, които имат нужда да говорят. Но аз не съм от тях. Нямам какво да кажа. — Гейл се огледа, искаше й се разговорът да приключи и да си тръгне. — Един-единствен път от осем месеца насам почувствах искрица живот в себе си и това бе, когато се опитах да се самоубия! Вие можете да си седите тук и да ми разказвате колко съм нужна на съпруга и дъщеря ми. И аз мога да кажа същото — обичам ги, но това не ми помага. Не променя начина, по който се чувствам. Бях щастлива, доктор Маноф. Ако ми покажехте полупразна чаша с вода, щях да ви отговоря, че е полупълна. Наистина вярвах, че всеки ден е първият от живота ми.

— И аз някога имах коса — внимателно изрече Маноф и Гейл усети, че се разсмива, сетне се разплака. Бързо изтри сълзите си.

— Имах приятелка — отново започна тя и изтри последната сълза под окото си, — съпругът й я изостави преди няколко години. Остави я заради жената, която му правеше маникюра. Както и да е, когато той си тръгвал, казал на приятелката ми, на бившата ми приятелка, ъ-ъ-ъ, тя всъщност никога не ми е била истинска приятелка, просто се познавахме. И така, когато си тръгвал, мъжът й казал, че е уморен от всички караници. Не искал повече кавги. — Гейл се усмихна на доктор Маноф. — Знаете ли какво му отвърнала тази моя позната? — Доктор Маноф я гледаше очакващо. — Казала му: „Не искаш повече кавги? Тогава умри“. Това му казала. Което вероятно е най-дълбоката мисъл в живота й. Не го бях осъзнала досега. — Гейл поклати глава. — Не зная защо ви разказах тази история.

— Значи не искате повече кавги — отвърна простичко той.

Гейл отмахна невидим косъм от челото си.

— Мисля, че не искам — въздъхна дълбоко. — Уморена съм, доктор Маноф. И не искам нищо, което би ме накарало да се почувствам по-добре. В живота има прекалено много кавги. Искам да умра.

— А защо не сте умрели досега?

Гейл се почувства зашеметена от въпроса му. Усети как сърцето й започна да бие лудо.

— Не зная — отвърна накрая тя. — Предполагам, че само с желание не се постига много. — Поклати глава. — Сигурно ми липсва смелост. — Припомни си подобен разговор, който бе водила с майка си преди много месеци. — Нямам пистолет — добави тихо тя, като се сети какво още й бе казала.

— Има и други начини — продължи доктор Маноф и Гейл осъзна, че той не й разяснява различните начини за самоубийство, а се опитва да я принуди да признае, че въпреки тези алтернативи тя е избрала живота.

— Както казах, липсва ми смелост. — Гейл поклати глава и замълча. — Освен това, Джек вече ви е разказал, че се опитвах да накарам някой друг да свърши мръсната работа вместо мен.

— И все пак в парка, когато са ви ограбили, сте оказали съпротива: когато са ви притиснали в стаята, сте викали полицията.

— Бях уплашена. Нямах време да мисля. Просто реагирах.

— Инстинктивно сте се съпротивлявали.

— Да. Инстинктът е прекрасно нещо — отбеляза тя със сарказъм.

— Инстинктът за оцеляване е силен у всички нас.

Гейл не отвърна.

— Искам просто да кажа…

— Зная какво ще ми кажете — прекъсна го Гейл. — Че някаква частица от мен не иска да умра, защото иначе съм щяла да глътна цяло шише с хапчета или да си прережа вените. И може би сте прав. Не зная. — Отново сведе поглед към коленете си. — И всъщност не ме интересува.

Изправи се. Що се отнасяше до нея, разговорът бе приключил.

— А ако заловят убиеца на дъщеря ви?

— Няма да го заловят.

— Ами ако все пак го заловят?

— Ако го заловят, ще го напляскат по ръчичките и ще му кажат да не прави повече така, а сетне ще го пуснат да си върви.

— Нямате никаква вяра в съдебната система — забеляза той, без да възразява на оценката й.

— Хората имат права, нали? — напомни му Гейл.

— А ние, останалите? Какво става с нашите права?

— Не знаете ли? — запита Гейл. — Нямате никакви права, докато не убиете някого.

След това, изглежда, нямаше какво повече да си кажат и Гейл мълчаливо излезе от кабинета.