Джой Филдинг
Смъртно наказание (4)

Глава четвърта

Очакваха я, когато влезе през вратата, лицата им бяха като разкривен дървен офорт, създаден от Едуард Мънх, посърнали, замръзнали в скръб и обърканост.

— Мамо — прошепна Гейл, неспособна да каже повече, когато ръцете на майка й я прегърнаха и телата им потръпнаха едно до друго.

— Мила моя — чу тя майка й да проплаква, преди да усети как я дръпват силни ръце.

— Татко — въздъхна тя, сякаш думата сама изскочи от устата й. Нейният баща, едър мъж със слънчев загар, силно я притискаше към гърдите си. Не казваше нищо и тя позна, докато се сгушваше в него, че така те се поддържат взаимно.

— Какво ужасно нещо — тихо изрече той. — Нашата хубава Синди.

Гейл се опита да помръдне главата си, но не успя. Баща й я държеше здраво в прегръдките си. Неочаквано се почувства като в усмирителна риза; ръцете му бяха прилепени от двете й страни, не й даваха възможност да завърти главата си в нито една посока. Ръцете на баща й я притиснаха още по-силно, когато се опита да помръдне, усети се като дребно животно, бавно задушавано от питон. Не можеше да си поеме дъх. Той я задушаваше, изстискваше живота от нея. „Мили боже, Синди — изпищя тя беззвучно, — това ли изпита?“ Тя диво се дръпна от ръцете на баща си.

— Ще открият този кучи син — каза баща й силно, — и ако имаме късмет, някой ще застреля копелето.

— Дейв — предупреди го майка й.

— Ще го открият — продължи баща й, без да обръща внимание на забележката на жена си — и тогава някой трябва да убие това животно много бавно. Куршумът е твърде леко наказание за такъв човек. Както и задушливият газ или електрическият стол. Трябва да му отрежат топките и жив да го одерат. Бих могъл да го направя. Сигурен съм, че ще мога.

Той седна, енергията му се изчерпа, гласът му замря.

— Каквото и да се направи, няма да ни върне Синди — тихо изрече майката на Гейл и придърпа дъщеря си в прегръдките си.

— Поне това животно няма да причини зло на никой друг — гневно произнесе баща й. — Най-малкото, ще го заличат от лицето на земята.

— Аз съм с теб, татко — проехтя глас от далечния ъгъл на стаята.

Гейл погледна над рамото на майка си към сестра си Каръл, която стоеше права и пребледняла. Гейл изпита нужда да отиде при нея и след няколко секунди двете сестри се прегърнаха.

— О, боже, Гейл, това е ужасно — изплака тихо Каръл.

— Зная — задъха се Гейл и усети как се вцепенява все повече. Неочаквано коленете й се подкосиха.

Незабавно я отведоха на канапето, където множество ръце подредиха възглавници и внимателно я поставиха върху тях. Сестра й седна от едната страна, майка й от другата. Баща й седна на стол срещу тях, хванал главата си с ръце. Джек остана прав, неспособен да помръдне. Беше сам, осъзна Гейл. Баща му бе мъртъв; майка му, с която бяха в добри, но резервирани отношения, все още не беше открита. Джек бе единствено дете, така че нямаше никой до себе си. Никой, освен нея, осъзна Гейл. Придърпа го към канапето, накара го да седне между нея и сестра й, но тогава точно неговите ръце я утешиха. Бе толкова типично за Джек, помисли си Гейл, докато полагаше глава на широките му гърди.

Останаха неподвижни за, както изглежда, дълго време. Никой не проговори. Всъщност, нямаше какво да си кажат. Непознатият в храстите бе казал всичко.

Почукването на вратата бе много тихо и нерешителният лейтенант Коул, чието присъствие Гейл досега не бе осъзнала, отиде да отвори. Гейл наблюдаваше как дъщеря й Дженифър се втурна вкъщи и стана точно навреме, за да я подхване и тя припадна в ръцете й. Гейл бързо покри мокрите страни на дъщеря си с целувки, като забеляза с крайчеца на очите си, че Дженифър не е сама. Марк и Джули, бившият съпруг и жена му, бяха с нея. Както и приятелят й, Еди. „Марк и Еди — помисли си Гейл, поглеждайки към лейтенанта, — неговите главни заподозрени.“

Марк и Джули веднага се приближиха, Марк леко я прегърна. Беше по-висок от Джек; бе забравила колко е висок. Но след като притисна за миг главата й към гърдите си, тя усети същото задушаване, както в прегръдките на баща си и се отдръпна. Почувства се по-добре от леката прегръдка на Джули.

— Ако можем да помогнем с нещо — изрече Джули, — с каквото и да е, моля, не се колебайте да ни кажете. Ако искате Дженифър да остане при нас…

— Благодаря — искрено отвърна Гейл. — Смятам, че точно сега би искала да си е у дома, но съм ви благодарна…

— Полицията има ли някаква представа…? — започна Джули, като погледна безпомощно към полицая.

— Мислят, че го е направил Марк — изсмя се Гейл, смехът й сепна всички в стаята. Наистина ли бе толкова силен, както прозвуча?

Гейл погледна към приятеля на Дженифър.

— А ако не е Марк — каза тя и гласът й проехтя силно в ушите й, — тогава си бил ти, Дуейн.

Защо всички я наблюдаваха така странно?

— Еди — поправи се тя, после започна да се смее на грешката си, мислейки колко интересни могат да бъдат асоциациите в подсъзнанието, толкова неочаквано смешни. Чудеше се дали лейтенант Коул, явно притеснен в този момент, осъзнаваше колко бе смешна грешката й. Или бе твърде млад, за да помни онези ранни дни на рокендрола?

Някой, не бе сигурна кой, я поведе обратно към канапето, вдигна краката й и сложи възглавница под главата й. Някой друг я покри с одеяло. Дадоха й вода. Чу вратата да се отваря и да се затваря и разбра, че някой от стаята си е отишъл, но очите й се затваряха и й бяха нужни невероятни усилия, за да ги отвори и да види кой си е отишъл. Когато затвори очи и остави чудовищната умора от предишните няколко дни да я погълне изцяло, последният образ, който видя, бе баща й — стройното му, със слънчев загар тяло, прегърбено и с десетина години по-старо, отколкото когато го бе видяла преди година.

 

 

Отвори очи при звука от нови гласове.

— Здрасти — нежно каза приятелката й Лаура и направи опит да се усмихне. — Как се чувстваш?

Гейл свали крака от канапето и отхвърли одеялото.

— Колко е часът? — попита тя, огледа се, забеляза, че се е стъмнило, а родителите, сестра й и дъщеря й ги няма. Както и полицейският инспектор. Дали изобщо са били тук, или бе сънувала?

— Осем часът е — каза й Джек, приближавайки до нея. — Лейтенант Коул си отиде преди малко. Изпратих останалите навън да вечерят.

— Цветята от Нанси ли са? — запита Гейл, като съзря огромния букет рози и карамфили, аранжиран на масичката за кафе.

Джек кимна.

— Добре ли си? — обади се Лаура.

Гейл дълбоко въздъхна.

— Не зная. Чувствам се вцепенена. Предполагам, че е от лекарствата, които ми дават.

— И шока — добави Лаура.

Гейл безмълвно кимна, зарея празен поглед из стаята и накрая се загледа в малките червени и розови цветя.

— Розовото бе любимият цвят на Синди.

Лаура сведе глава.

— Когато бях малко момиче и аз го харесвах.

— Наистина ли? Аз също — увери я Гейл. По устните й се плъзна бегла усмивка. — Предполагам, че това е любимият цвят на всички момиченца.

Разговорът замря; леката усмивка изчезна.

— Нанси беше ли тук? — попита Гейл, връщайки се към цветята.

Джек поклати глава.

— Не очаквай това от нея — посъветва я Лаура внимателно.

Гейл едва не се засмя.

— Никога не съм си и помисляла — каза тя. — Нанси си е Нанси. Всеки се справя с мъката си посвоему.

Лицето на Лаура стана сериозно.

— Как се справяте с положението?

— Не зная — поклати глава Гейл, отначало бавно, после все по-бързо. Неочаквано усети ръцете на Лаура; едната на тила, нежно придържайки я, а другата внимателно притискаше челото й към меката памучна блуза.

— Отпусни се — прошепна Лаура. — Не пази всичко вътре в себе си.

— Не мога — каза Гейл, в гласа й се прокрадна паника. — Не зная какво изпитвам. Чувствам толкова много различни неща.

— Какви?

Гейл заоглежда наоколо, сякаш търсеше какво да каже.

— Не зная — повтори тя безпомощно. — Гняв, предполагам.

— Добре — поощри я Лаура. — Би трябвало да изпитваш гняв. Имаш пълното право да го изпитваш. Това е полезно. Отприщи този гняв.

— Изпитвам гняв и към себе си…

Лаура я прекъсна рязко.

— Не — силно изрече тя. — Това не е гняв. Това е вина. Да не си посмяла да се чувстваш виновна. Чуваш ли ме? Няма за какво. Погледни ме — тихо изкомандва тя и Гейл откри, че очите й се взират право в тези на Лаура. — Вината е напълно излишно чувство. Няма да поправи нищо. А и няма за какво да изпитваш вина.

— Ти не разбираш — заекна Гейл. — Виж, отчасти грешката е моя.

— В никакъв случай.

— Изслушай ме, моля те — настоя Гейл и Лаура замълча.

— Излязох с Нанси. Не си бях вкъщи, когато трябваше.

— За бога, Гейл, дори майките понякога имат право да излизат. Няма значение дали си била у дома.

— Да, щеше да има — отвърна Гейл, като кимаше упорито. — Разбираш ли, ако не бях излязла, когато бавачката на госпожа Хюит се е обадила да каже, че е прибрала Линда по-рано от училище… Щях да съм тук и да си доведа Синди. Щяхме да се приберем у дома заедно. Щеше да е в безопасност. Щеше да е жива, само ако си бях останала вкъщи. Но не бях. Ох, боже, грешката е моя!

Изведнъж гласът на Лаура се извиси. Прегръдката й вече бе не утешителна, а настоятелна, пръстите й я стискаха.

— Сега ти ме чуй — настоя тя — и ме слушай внимателно, защото искам да запомниш всяка дума, която ще ти кажа и ще си ги повтаряш всеки път, когато в главата ти започнат да се въртят подобни мисли. Това, което се е случило, не е твоя грешка. Не си можела да промениш нищо. Ако, ако, ако. Няма по-лоша дума в езика ни. Само ако бях направила това, само ако бях направила онова. Е, не си. И не можеш да сториш нищо, освен да полудееш. Разбираш ли?

Ръката на Гейл се протегна и погали меката руса коса на приятелката й.

— Да — каза тя, опитвайки се да я успокои. — Благодаря ти. За всичко.

Съпругът на Лаура, Майк, изведнъж застана до жена си. Гейл се сепна. Нямаше представа, че е тук.

— Мисля, че трябва да си тръгваме — внимателно произнесе той. — Остави Гейл да си почине.

— През последните дни не правя нищо — напомни му Гейл.

— Искаш ли да останем? — запита Лаура.

Гейл поклати глава.

— Не. Вървете. Майк е прав. Уморена съм, въпреки всичко.

Лаура се наведе, целуна я и отстъпи назад; съпругът й се приближи до Гейл за пръв път. Тя усети топлината на дъха му, когато леко докосна лицето й, устните му се допряха до косата й. Пред очите й се мярна бърза картина на мъжа зад храстите, нахалните му устни се впиха в бузката на малкото й момиченце и Гейл рязко се отдръпна, през тялото й премина неволна тръпка. Майк нежно я погали по бузата, жест, с който искаше да я успокои, но тя неочаквано усети пръстите му като бръсначи по кожата си и когато той отдръпна ръка, се почувства смачкана.

— Грижи се за себе си — поръча той, после поклати глава. — Току-що разбрах колко глупав е този израз.

Телефонът иззвъня, точно когато Джек затваряше външната врата зад тях. Гейл направи опит да се надигне, но Джек бе по-бърз и вдигна телефона на четвъртото позвъняване.

— Нанси е — съобщи той с ръка на слушалката. — Искаш ли да говориш с нея?

Гейл кимна, стана от канапето и докато поемаше от Джек слушалката, неочаквано изпита желание да чуе гласа на Нанси.

— Как си? — започна Нанси. — О, боже, не повярвах, когато чух новините. Почувствах се ужасно. Добре ли си? Трябва да си съсипана, горката ми приятелка. Само като си помисля, че може да се е случило, докато сме били по магазините. Чувствам се толкова… виновна в известен смисъл, сякаш всичко е по моя вина… — Гласът й замлъкна.

— Не бъди глупава, Нанси — тихо изрече Гейл, опитвайки се да я успокои, както приятелката й Лаура го бе сторила за нея преди малко. — Как е възможно случилото се да е по твоя вина?

— Е, разбирам, че всъщност не е — съгласи се тя, а Гейл се зачуди колко неусетно Нанси бе насочила разговора отново върху себе си. Нямаше начин Нанси да бъде свързана с това, което преживяваше, осъзна Гейл. Двете деца на Нанси не бяха особено близки и рядко общуваха с майка си. Бе ги игнорирала до голяма степен през техните така наречени формиращи години, за да ги отхвърли като неблагодарни, когато бяха избрали да живеят при баща си след развода. Всеки път, когато Гейл направеше грешката да се възхищава от децата си, устните на Нанси се извиваха в разбираща усмивка и тя казваше: „Само почакай да пораснат още малко и ще ти се качат на главата. Ще видиш“. Нанси надали можеше да разбере какво преживява. Всъщност, кой би могъл?

— Благодаря за цветята — искрено й благодари Гейл. — Много мило от твоя страна да ми изпратиш такива красиви цветя.

— Харесаха ли ти? — запита Нанси. Изведнъж долови несигурност в гласа й. — Не знаех какво да направя, дали е подходящо да се изпращат цветя…

— Розовото беше любимият цвят на Синди — повтори Гейл предишното си изявление в желанието си да сподели нещо за детето си с приятелката си.

Настъпи неловко мълчание.

— По-добре да приключваме и да си починеш — най-после изрече Нанси. — Ще ти се обадя утре. Или слушай, защо ти не ми се обадиш? Не искам да те притеснявам или да прекъсна нещо. Ще го направиш ли? Гейл?

— Какво?

— Ще ми се обадиш ли утре, когато имаш възможност?

— Разбира се — съгласи се Гейл глухо.

— Обещаваш ли?

„Мамо, когато умрем, можем ли да сме заедно? Може ли да се държим за ръце? Обещаваш ли?“

— Обещавам — изрече Гейл и затвори телефона.

 

 

През нощта в леглото Гейл сънува, че със Синди са се качили в препълнен автобус, в който, изглежда, се качваха още хора и те едва си проправиха път до средата. Нямаше места и бяха принудени да стоят прави, телата им се притискаха силно в хората наоколо. След няколко минути тъй като не достигаше въздух един човек до нея припадна, но заради навалицата остана прав. Нямаше къде да падне и Гейл бе принудена да понесе тежестта му, брадата му се притискаше в тила й. Проумя, че мъжът е мъртъв, защото не дишаше. Неочаквано вратите се отвориха и тълпата се изля навън, откъсна Синди от майка й, изтласка я на улицата. Ръцете на Гейл напразно се опитваха да стигнат до детето й, но хващаха само въздух. Неочаквано разбра, че е пред вратите на Мемориал парк, потресена от откритието, че е напълно сама. Затича отчаяно из парка, без да вижда нещо или някого.

Зави зад ъгъла и изневиделица се озова при Шорт Хил Мал в Блумингдейл. Тълпата от автобуса се появи отново и като обезумяла купуваше всичко, което й попадне пред очите.

Гейл погледна над тълпата и забеляза храсталак и отдалечаващата се фигура на млад мъж. Носеше найлонов плик от Блумингдейл. Пликът изглежда се раздвижи. Гейл ахна, като осъзна, че Синди е вътре в торбата. Запробива си път през тълпата.

— Мога ли да ви помогна? — запита я една продавачка, която се приближи и хвана Гейл за ръката.

Гейл блъсна жената встрани.

Младият мъж изчезна зад храстите, точно когато Гейл успя да изскочи от тълпата. Тя хукна към храстите, но там нямаше никой. Извърна се. Тълпата бе изчезнала. Бе сама, отново съвсем сама.

Чу звук и се втурна в тази посока. Пак нямаше нищо. Тогава видя нещо да лежи на земята, полузаровено в калта. Наведе се да го вземе — торбата от Блумингдейл. Отвори я и чу странен груб смях откъм храстите, които сега я заобикаляха. Ръцете й отчаяно започнаха да вадят съдържанието на плика. Захвърли го встрани и застана втренчена в това, което откри.

Детска кадифена пурпурна рокличка.

Събуди се с писък.

— Всичко е наред — чу тя Джек да казва на родителите й пред вратата на тяхната спалня. — Имала е кошмари. Сега е добре.

Когато Джек се върна в леглото, той се настани близо до нея.

— Добре ли си? — тихо запита той.

Гейл кимна мълчаливо, притисна се към него, отвори широко очи, сякаш клепачите й можеха да отблъснат виденията от кошмара и да ги задържат надалеч.

— Искаш ли хапче за сън? — попита той.

— Не — прошепна тя с усилие. — Повече няма да взимам никакви лекарства. — Усети как топлината на тялото му засилва тръпките в нейното. — Събудих ли те?

— Не — промълви той. — Не бях заспал.

— Може би ти трябва да вземеш приспивателно — предложи тя. — Колко е часът?

Джек се протегна да види часовника.

— Три и половина.

— Три и половина — повтори Гейл и двамата мълчаливо осъзнаха значението на този час. Синди бе умряла приблизително в три и половина.

Джек затвори очи и Гейл се загледа в гъстите му мигли, мислейки за ужаса, който са били принудени да видят тези очи, когато е идентифицирал тялото на мъртвото дете.

„Как изглеждаше детето ни?“, искаше й се да запита, но не го направи, защото не можеше да понесе отговора.

Притисна тяло до това на съпруга си, сякаш да компенсира новоналожената дистанция между тях. Сега бяха всъщност самотни, осъзна тя, въпреки годините на близост. Смъртта налагаше самота.

От спалнята за гости чуваше как родителите й тихо разговаряха. Тревогата в гласовете им се долавяше дори през стените. Спомни си как като малка лежеше в леглото и слушаше приглушените им разговори, опитваше се да разбере думите, да разбере причината за смеха, идващ иззад затворената врата. Сега нямаше смях.

И все пак гласовете им и самото им присъствие действаха утешително. Както някога в детството й, те я караха да се чувства сигурна.