Джой Филдинг
Смъртно наказание (34)

Глава трийсет и четвърта

В двата дни, през които остана на легло, Джек се бе запознал на брега с едно семейство, преместило се наскоро във Флорида. Бързо бе организирал множество дейности — тенис, бягане, дори голф, какъвто не бе играл никога преди. Гейл изслуша възторженото му дърдорене за Сандра и Лари Снайдър и накрая схвана, че се надява и тя да бъде с тях.

— Все още ме боли кракът — запротестира.

— До утре ще се оправиш — каза й той. — Освен това ще играем на двойки, така че няма да се наложи да тичаш много.

— Не ме бива в тениса — напомни му Гейл. — Няма да пожелаят да играят повече с нас.

— Една игра е по-добре от нищо — заяви той и с това приключи въпроса.

— Какви са тези хора, все пак? — попита Гейл.

— От Торонто са. Уморили са се от дългите зими, а й бизнесът му не е вървял особено, така че решили да зарежат всичко и да започнат тук всичко отначало.

— Деца?

— Нямат.

— Какво правят?

— Мъжът притежава някаква строителна фирма, а жената работи при него като счетоводител и секретарка. Много симпатични хора. Членове са на голф клуба. Мисля, че тя е от богато семейство. Поне аз останах с такова впечатление.

— Това има ли връзка с неочаквания ти интерес към голфа?

— Поканиха ни утре следобед да поиграем в клуба, а после да вечеряме заедно.

— Звучи ми приятно — отбеляза Гейл.

— Надявам се. Смятам, че е добре да вършим нещо, да излизаме, да спортуваме, вместо да лежим тук по цял ден.

— Точно като на летен лагер — каза Гейл. — Сутрин тенис, следобед голф. Всички да излизат от басейна!

 

 

Сандра и Лари Снайдър бяха привлекателна двойка на около четирийсет години. Жената имаше къса тъмна коса и стройна фигура, за каквато Гейл винаги бе мечтала. Лицето й бе гладко и приятно, очевидно внимаваше да не се излага много на слънце.

— Когато се преместихме тук — обясни тя на Гейл на път към тенискортовете, — взех решение да не допусна само за няколко години да заприличам на тези стари сбръчкани сушени сливи. Така че стоя навън само половин час на ден. През повечето време изобщо не се излагам на слънце.

Гейл се зачуди защо тогава са се преместили във Флорида, но не попита и само се усмихна в знак на съгласие.

Лари бе много висок, може би към два метра, прецени Гейл. Не беше нито слаб, нито пълен и определено не беше спортен тип, но се движеше по тенискорта с учудваща лекота. Гласът му бе сърдечен, маниерите — приятни. Гейл го хареса веднага.

Двамата с Джек играха срещу Снайдърови и загубиха с шест на четири. Гейл с учудване установи, че удрянето на топката й доставя удоволствие.

Към един тръгнаха към голф клуба. Поеха по булевард „Оушън“ към булевард „Саутхър“ и после по Дикси Хайуей. По улицата нямаше нищо особено — редица еднообразни закусвални, бензиностанции, открити кафенета, магазини и клиники. Нищо не подсказваше, че от източната й страна е океанът.

Обикновено Гейл би затворила очи при подобно пътуване, но Лари и Сандра ги заливаха с безброй анекдоти за тъщи и свекърви — не задаваха никакви въпроси за семейството им и Гейл реши, че Джек вече ги е информирал за тяхната „трагедия“, — така че тя държеше очите и ушите си отворени.

Бяха спрели на червено, когато Гейл осъзна, че магазинът от другата страна на кръстовището, в който се бе загледала — без витрини с ярки реклами — е оръжеен. С кървавочервени букви бе изписано „Мадърс“, а под тях със също толкова големи черни и сини букви пишеше: „Продаваме, купуваме, търгуваме. Огнестрелни оръжия — стари, нови, употребявани. Най-големият избор във Флорида“. И още: „Оръжия, оръжия, оръжия“.

 

 

В магазина се продаваха и други стоки. Бяха изброени по външните стени на квадратното бяло здание. Екипировки за къмпинг и рибарски принадлежности. „Железария“, помисли си Гейл, когато колата тръгна на зелено покрай входа, скрит в ниша и защитен с метална решетка. „Крепост“, помисли си тя, като изви глава да го види за последен път. „Мадърс“, повтори си — име, което едва ли щеше да забрави.

— Хубав магазин — изрече гласно.

— Чудесен — съгласи се Лари. — Имат всичко. Всички видове оръжия, които можеш да си представиш.

— Имаш ли пистолет? — полюбопитства Гейл.

— Купих си веднага, щом пристигнахме тук — отговори той.

— Защо? — Гейл се наклони напред.

— Човек трябва да има пистолет. Това е просто проява на здрав разум. Добрите трябва да започнат да се съпротивляват.

Джек се изсмя.

— А как ще различаваш добрите от лошите? — попита той.

— Който остане жив, е от добрите — каза му Лари и Гейл откри, че се смее на отговора му.

— И без това тук наредбата за притежаване на оръжие е такава подигравка — включи се Сандра. — Все едно че отиваш в супермаркета и си взимаш нужното от рафтовете. Попълваш формуляр, в който пишеш, че никога не си бил съден за углавно престъпление, подаваш парите и си излизаш с пистолет.

— Няма ли изчаквателен срок? — попита Гейл.

— Продължават опитите за въвеждане на тридневен срок на изчакване, но засега не са успели да го прокарат — изсмя се Сандра. — Искам да кажа, че с този тридневен срок човек може да пропусне някой лов, докато си вземе пушката.

— Значи всеки може да влезе и да си купи оръжие — повтори Гейл.

 

 

Голф клубът бе типичен — зелени хълмове, весели малки автомобили, карани от още по-весели хора в ярки тениски на „Лакоста“ и „Лили Пулицър“. Гейл и Джек бяха добре екипирани, със съответните обувки и чанта със стикове. Тръгнаха по зелената трева.

Джек, спортист по рождение, бързо улови ритъма на играта; Гейл, изглежда, никога нямаше да се научи и след безкрайни разтакавания предложи да кара колата и да търси загубените топки. Въпреки че всички галантно възразиха, предложението й се прие бързо и тя стана официалният шофьор и събирач на топки през останалото време.

При един от следващите удари на Сандра топката излетя високо и цопна в едно от множеството езерца. Гейл се втурна да я търси.

— Недей — викна Лари след нея. — Остави. Никога не се опитвай да вадиш топка от водата тук. Ако щеш вярвай, но в някои от тези езерца има крокодили.

Джек се изсмя и отказа да го приеме на сериозно.

— На това му казвам аз езерце.

— Не се шегувам — настоя Лари. — Тук земята е блатиста. Не знаеш какво има в храстите. Хората са виждали водни змии и малки крокодили. Всеки ще те посъветва да не търсиш топката си, ако падне във вода.

Гейл сведе поглед към краката си. Не забеляза нищо пълзящо. Очите й бързо претърсиха водната повърхност за отровни змии. Не забеляза нищо, което да смущава гладкото й огледало, нямаше глави на крокодили, които да сбърка с камъни. Докато останалите бяха заети с играта, тя се доближи до самия край на езерцето и започна да го оглежда внимателно.

Видя съвсем ясно топката за голф. Само трябваше да се пресегне. Коленичи и бавно протегна ръка напред, докато пръстите й не се оказаха точно над топката. Когато прехвърли тежестта си на другия крак, калта изджвака под обувките й и тя бързо извърна глава, за да разбере дали не я наблюдават.

Чу как останалите се смеят, изглежда, не бяха забелязали отсъствието й. Бръкна във водата и зачака. Когато не се случи нищо, потопи дясната си ръка до лакътя. После я раздвижи напред-назад.

Усети нещо зад себе си и рязко се обърна, бързо изваждайки ръка от водата. Джек стоеше на няколко крачки от нея. Докато тя се изправяше, той я гледаше безмълвно, сетне се обърна и се върна при останалите.

 

 

На следващия ден Гейл отклони поканата им и остана при басейна, а Джек отиде със Сандра и Лари в клуба. Гейл щеше да се види с тях по-късно, на вечерята, която бе предложила да приготви.

Стоеше до басейна в шезлонга на баща си и наблюдаваше как Рони и приятелите му извършват утринния си ритуал на нанасянето на лосион против изгаряне. Чудеше се как е възможно някои мъже да се раждат без мускулести бедра и дали това не е една от причините да станат хомосексуалисти. Те обсъждаха влошаването на Тенеси Уилямс преди смъртта му и критикуваха Едуард Олби. Единият от мъжете размишляваше къде щеше да е американският театър без хомосексуалистите, а Гейл си помисли, че това е възможно най-интересната тема в разговора, но въпросът не бе повдигнат сериозно и скоро започнаха да спорят къде да отидат на вечеря.

Усети, че кожата на бузите й се обтяга и реши и тя да се намаже с лосион. Бръкна в чантата и намери шишето. Спря и го върна обратно. Един ден без него нямаше да й навреди. Затвори очи и заспа.

Когато се събуди два часа по-късно, не само кожата на лицето, но и цялото тяло я болеше, а когато погледна към краката си, видя, че са добили оранжев цвят и са подпухнали. Затвори възпалените си клепачи и не помръдна.

— Ужасно си зачервена — каза някакъв глас.

Прикри очи и вдигна поглед към гласа. Беше един от тримата мъже, чийто разговор бе подслушвала.

— Така ли? — попита тя, без да знае какво друго да каже.

— Е, всъщност не зная каква ти е кожата, но ми се струва, че здравата си изгоряла. Какъв крем използваш?

— Никакъв.

— О, боже — ахна той. — Винаги трябва да се използва. Може да слънчасаш. Много е опасно. Аз не бих стоял повече на слънце — каза вместо довиждане.

Гейл наблюдаваше как той и приятелите му прибраха хавлиите си и тръгнаха към океана.

Часовникът до басейна показваше почти обед, тя неочаквано изпита глад и се сети, че трябва да приготви и вечеря. Реши, че може да прескочи обеда и към четири да започне с приготвянето на вечерята. Обърна се по корем.

В четири се помъчи да стане. Тялото я болеше, а главата й се въртеше. Опита да си обуе сандалите, ала не успя. „Сега никога няма да се омъжа за някой принц“, каза си Гейл, взе сандалите си в ръка, дръпна хавлията от шезлонга и тръгна към апартамента.

 

 

Когато Джек я видя, веднага се обади на Снайдърови и отложи вечерята. Съпругата му заспала на слънце, чу Гейл обясненията му. Приличала на печен рак. Не била в състояние да яде, а още по-малко да готви. Изказа им съжалението си. Щял скоро да им се обади.

— Съжалявам — извини се Гейл от леглото. — Нямах представа, че ще изгоря.

Джек не каза нищо. Грубо отвори гардероба и извади куфара си.

— Какво правиш? — сепна се тя.

— Събирам си багажа — лаконично отвърна той.

— Това ми е ясно — каза тя, докато Джек изпразваше чекмеджетата и трупаше нещата в кожената си чанта. — Но защо?

— Защото заминавам — отвърна той.

— В Ливингстън? — невярващо попита тя. — Защото съм изгоряла на слънце? Защото не успях да приготвя вечеря за Снайдърови?

Джек спря да прибира багажа си.

— Напускам — започна той, — заминавам за Ливингстън, защото не мога повече да гледам какво си причиняваш. Не мога да гледам как стъпваш на медузи и плуваш в океан, пълен с акули. Не мога да гледам как пъхаш ръката си в евентуално гнездо на смъртоносни змии…

— Там нямаше никакви змии — запротестира тя.

— Ти не го знаеше — каза той и възобнови опаковането на багажа си. — Надяваше се да са там. Надяваше се да те ухапят, точно както нарочно си останала толкова дълго на слънце. Опитваш се да се унищожиш. Също както правеше у дома. Грешал съм като съм си мислел, че мога да те спра.

— Да не мислиш, че съм луда?

Той отново спря работата си.

— Не — поклати глава Джек. — Мисля, че разбираш какво точно правиш. Смятам, че съзнателно си решила да умреш и нито аз, нито който и да е може да промени решението ти. Смятам, че не ти, а аз съм лудият. Или най-малкото ще полудея, ако остана още да наблюдавам какво ще се случи. Не мога. — Свърши с хвърлянето на нещата си в куфара и го затвори. — Ще проверя има ли самолет тази вечер. Ще спя на хотел и ще замина утре сутринта.

— Ами Снайдърови?

Той я изгледа смаяно.

— Снайдърови? — повтори недоверчиво. — Предполагам, че ще мога да им се обадя от летището и да се сбогувам. — Остана неподвижен. — Това ли е всичко, което ще ми кажеш?

— Предай на Дженифър, че я обичам — прошепна Гейл, облегна се на възглавницата и го загледа как си отива.