Джой Филдинг
Смъртно наказание (37)

Глава трийсет и седма

Когато Гейл пристигна в Ливингстън, скитникът се бе отказал от признанието си. Твърдеше, че са му били отказани законните права, че бил принуден от полицията да подпише показанията. Полицаите казваха друго. На обвиняемия са били прочетени правата му в присъствието на свидетели; не е било необходимо да оказват натиск, за да изтръгнат признания от него. В действителност, твърдяха те, човекът по собствено желание разказал за случилото се, почти се хвалел. Във всеки случай, продължаваха в съобщението си по радиото, били уверени във вината му, със или без признанието му.

Гейл първоначално бе изумена от оттеглянето на признанието. Беше пристигнала у дома с надеждата, че всичко ще се оправи, че убиецът ще бъде осъден по най-бързия начин. Вместо това се сблъска с допълнителни усложнения в и без това объркания случай.

Семейството й я очакваше, събрано в дневната, също както преди девет месеца. Чувството от тази среща бе сепващо, но не смазващо, както по-рано. Сега нямаше въпроси кое време е, дали е била на себе си през тези девет месеца. Знаеше със сигурност, че кошмарът е ужасяващо жив и че е била будна през цялото време.

Преди девет месеца, помисли си тя, усещайки иронията, се бе върнала от болницата и бе открила подобна сцена. Сега видя родителите си, бяха все така с тен, но изглеждаха някак смалени; Каръл дърпаше нервно от вечната си цигара; Дженифър, нежна и бледа, стоеше между Марк и Джули. Лейтенант Коул разговаряше оживено в далечния ъгъл с Лаура и Майк. Джек стоеше до прозореца.

Гейл се втурна в прегръдките на мъжа си. В следващата минута всички се струпаха около нея, прегръщаха я и плачеха. Сълзи на гняв, на радост, на облекчение.

— Разкажи ми всичко — помоли Гейл, стиснала ръката на Джек. — По радиото съобщиха, че е оттеглил признанието си. Сигурни ли са, че е той?

Джек я заведе до канапето. Всички автоматично се настаниха около нея.

— Сигурни сме — каза Коул, гласът му не оставяше място за съмнение.

Гейл забеляза вестници на масичката за кафе пред себе си. Наведе се и погледна голямата черно-бяла снимка на първа страница.

— Името му е Дийн Мейджър — започна лейтенантът. — Бяхме на правилна следа — той е скитник без постоянен адрес. Арестуван е бил за пиянство и неприлично държание, лежал е шест месеца за нападение преди няколко години.

Гейл дръпна един от вестниците. Лицето, което я гледаше безизразно, бе на мъж на средна възраст.

— На четирийсет и две е — поясни лейтенант Коул, прочел мислите й. — Живял е в стая под наем в Ийст Ориндж…

— На коя улица? — бързо попита Гейл.

Коул се усмихна.

— „Шатър“.

Гейл поклати глава. Не я знаеше.

— Там се настанил нов наемател, някой си Бил Пикеринг — продължи лейтенантът. — Младо момче, но с подобна на Мейджър биография. Една вечер решили да си пийнат и започнали да си говорят за престъпленията, които са извършили. Нашият човек започнал да се хвали, че тъкмо той е убил момиченцето в парка през пролетта. Е, та този Бил Пикеринг е прекарал известно време в затвора за кражба с взлом и ако знаете нещо за затворниците, щеше да ви е ясно, че за тях сексуалните маниаци са най-презрените хора, особено ако се занимават с деца. Пикеринг и Мейджър завършили с голям скандал и Пикеринг го набил доста лошо, всъщност, може би щял да го убие, ако не се бил намесил хазяинът. Той го изгонил и през нощта Пикеринг извършил кражби с взлом в няколко къщи в Шорт Хил. Арестувахме го след телефонно обаждане, че е забелязан крадец. И тогава той ни разказа за Мейджър. — Коул замълча за миг. — Извадихме писмено разрешение и претърсихме стаята на Мейджър. Намерихме жълтото яке и ботуши, които отговарят на отпечатъците. Това ни беше достатъчно. Мейджър си призна незабавно. Беше много безочлив, постоянно ни питаше защо сме се забавили толкова дълго.

— Кога оттегли признанието си? — попита Гейл.

— Дадоха му служебен защитник…

— Разбирам — кимна Гейл. — Получил е правен съвет.

— Не винете адвокатите — намеси се Майк. — Според вестниците адвокатът му твърди, че Мейджър е бил обработен доста грубо в полицията. Полицаите казват, че синините му се дължат на скандала с Пикеринг, но всъщност съдът ще реши…

— И така, как стоят нещата? — попита настойчиво Гейл.

— Вероятно ще предадат делото за разглеждане в друг окръг. Съществува известна спекулация, че Мейджър няма да бъде съден справедливо в този окръг. Областният прокурор ще се бори, разбира се. В момента Мейджър е в затвора. Отказаха му пускане под гаранция. Ще остане там до започването на делото.

— И кога ще е то?

Лейтенант Коул сви рамене.

— Може да е след месец, може и след година. Но предполагам, че адвокатът му ще настоява за бърз процес.

— И Мейджър ще пледира, че е невинен — заяви Гейл.

— Не се тревожи. Няма никакво съмнение за вината му — увери я Коул. — Признанията му бяха последната капка.

— Някой трябваше да застреля кучия син — измърмори Дейв Харингтън.

— Искам да остана за малко сама — помоли тихичко Гейл.

— Гейл… — започна майка й загрижено.

— Моля те — прекъсна я настойчиво Гейл.

Джек й се притече на помощ.

— Смятам, че Гейл трябва да си почине. Нека й дадем време да смели случилото се, а?

Лаура кимна.

— Хайде да обядваме нещо — предложи тя и избута останалите към външната врата.

Гейл извърна глава и ги наблюдаваше, докато излизаха.

— Обичам те — каза Лаура тихо от прага.

Гейл се усмихна и повтори същите думи с очите си.

Гейл наблюдаваше Марк и Джули — без да кажат нито дума, те излязоха с Дженифър между тях. При вратата Дженифър неочаквано се отскубна от ръката на баща си и се втурна към Гейл, падна на колене и сложи глава в скута на майка си.

— О, мамо — изплака тя.

— Всичко е наред, миличка. Сега всичко е наред — успокои я Гейл и приглади меката коса на дъщеря си. — Не плачи, мила. Не плачи.

Дженифър вдигна поглед към майка си. Гейл избърса сълзите й.

— Може ли да се прибера?

Гейл я прегърна силно.

— Разбира се. Разбира се, че може.

Дженифър се изправи и прегърна Джек, сетне се върна при баща си до вратата.

— Лайла — викна бащата на Гейл, — стига си се бавила.

— Скоро ще се върнем — съобщи майка й.

— Искаш ли и аз да отида с тях? — попита Джек, след като останалите излязоха.

Гейл протегна ръка и хвана неговата.

— Не — тихо изрече тя. — Не искам да си отиваш.

Гейл прекара повече от час в изучаване на снимките на мъжа по първите страници на вестниците. „Лицето му е обикновено“, помисли си тя и се сети, че с това изречение по-рано описваше самата себе си. Може би десетки пъти се е разминавала с него по улиците.

Във външността му нямаше нищо отблъскващо. Не бе нито привлекателен, нито грозен. Очите му не бяха нито много големи, нито много малки. Намираха се на нормално разстояние едно от друго, на една от снимките блестяха, ако не с интелигентност, то поне с определена жизненост. Носът му бе крив, явно беше чупен няколко пъти, но не неприятен. Устните му бяха тънки и извити в полуусмивка. Косата му бе права и светлокестенява, малко по-дълга от обичайното. Гейл не го намираше по-ужасен от младежа с късата коса, чиято стая бе претърсила. Раменете му бяха закръглени и свити, докато вървеше между двама полицаи на снимката. Бедрата му бяха тесни. Гейл прокара пръсти през косата си. Беше толкова обикновен.

Очите й се преместиха от снимката към краткия текст отдолу. Това беше мъжът, който бе изнасилил и удушил шестгодишната й дъщеря, този мъж от своя страна бил изнасилен от собствения си баща, когато бил едва петгодишен, този мъж имал коефициент на интелигентност малко под сто — почти нормално. Нормално, повтори си Гейл. Нормално.

За миг се опита да си представи какъв е бил живота за този човек, роден във враждебен дом. Той не е молил да бъде роден. Бил е създаден и после оставен на налудничавите приумици на така нареченото си семейство. Никога не е имал голям шанс, съобрази тя, опитвайки се да изпита някаква симпатия към него, но осъзна, че не може.

Някъде, знаеше Гейл, имаше по-добри хора от нея, хора, които биха могли да преживеят такава жестокост и все пак у тях да остане някакво съчувствие към извършителя. Тя просто не беше такава. По-лесно е да си състрадателен, когато ужасите се случат на някой друг. Великодушието е лесно, докато е абстрактно. Не е така лесно, когато събитията ударят близо до дома ти, когато направо разрушат дома ти. Не, помисли си Гейл, докато сгъваше вестника, не изпитваше състрадание към този мъж. Не искаше да изпита състрадание. Беше твърде късно да му се помогне, както беше късно да се помогне на мъртвото й дете.

Питаше се дали не е твърде късно и за тях останалите.