Джой Филдинг
Смъртно наказание (15)

Глава петнайсета

След особено жестока серия от убийства късно през нощта по магистрала 280 към Ню Джърси, Гейл започна да кара по нея ежедневно. Отначало бе любопитна да открие точното място на убийствата. Още след първия пробег й стана ясно, че там няма да има нищо, което да отбелязва мястото — полицията не бе блокирала района, по асфалта нямаше разплискана кръв, която да наруши спокойствието на отегчените шофьори — въпреки това продължи да патрулира там всеки ден.

Вестниците бяха дразнещо неясни. Магистрала 280, съобщаваха те, на запад от Ню Джърси Търнпайк. Подробностите за самите престъпления бяха ужасяващо детайлни.

Първото от четирите убийства се бе случило някъде след полунощ на шестнайсети септември. Млада жена, на трийсет и две години, се връщала от Ню Йорк, където прекарала вечерта с приятели. Била сама в колата си. Друга кола я причакала и принудила да се отклони от пътя, както предполагаше полицията, според откритите на местопрестъплението следи. Жената била отведена в тревата, съблечена, сексуално атакувана и застреляна с ловджийска пушка.

Две нощи по-късно друга кола била принудително отклонена от пътя по подобен начин, малко след десет и половина. Според почти истеричен шофьор, минал оттам по същото време, но осмелил се чак след няколко дни да даде показания, двойка на средна възраст с насочена към тях пушка били принудени да излязат от колата си във високата трева покрай магистралата. Наоколо нямало никой. Убиецът сам се насладил на дълбочината на страха им и степента на ужаса им. Полицията можеше да коментира диващината единствено по техните рани. И двамата били перверзно изнасилени и застреляни многократно; и двамата били насечени след смъртта им и оставени близо до магистралата, така че шофьорите рано сутринта на път за работа да ги открият. Очевидецът, дал свидетелски показания как двойката била отведена към смъртта си, твърдеше, че видял само един мъж — млад и рус, но било тъмно, а и той бил ужасен, така че не бил много сигурен.

Полицията настояваше, че наблюдава този участък от магистралата, но на следващата седмица стана още едно убийство: млад мъж се връщал от среща и бил притиснат да излезе от пътя. Бил убит по идентичен на предишните убийства начин. Полицията изрази в печата съмнението си, че убиецът вероятно едва ли отново ще нападне на същото място, но независимо от това съветваше шофьорите, които пътуваха между двата щата през нощта, да изберат друга възможност. Движението между Ню Йорк и Ню Джърси по магистрала 280 фактически замря.

През деня движението бе натоварено както винаги. Никой не мислеше, че убиецът или убийците ще нападнат по светло. Гейл обикновено бе на магистралата към дванайсет на обяд и към четири следобед се прибираше у дома. Имаше достатъчно време да кара и в двете посоки между щатовете. Понякога спираше встрани от пътя за няколко минути, опитвайки се да усети ужаса, ако самата тя беше принудена да отбие колата си и да бъде отведена в тревата покрай пътя и застреляна. Разходка към смъртта.

След няколко дни Гейл започна да напуска колата си и да се разхожда покрай натоварената с движение магистрала. Преминаващите шофьори я гледаха странно, сетне отвръщаха поглед, без да спират да я попитат дали се нуждае от помощ. Започна да концентрира вниманието си върху тревата, подритваше я с крак и се чудеше дали в нея няма змии.

Представяше си как я отвеждат там, как съблича дрехите си, как изчезва във високата трева като в гроб. Усещаше студенината на металното дуло, опряно в бедрото й. Чуваше натискането на спусъка, виждаше как тялото й експлодира, чувстваше… нищо.

— Ей, какво, по дяволите, правиш там?

Гейл рязко се обърна при звука на мъжкия глас и видя последен модел сребриста кола и шофьора й, оплешивял мъж на средна възраст, който се показваше от прозореца на колата от страната на пътника.

— Какво правиш? — повтори гневно той. — Да не си луда? Не знаеш ли какво става по този път? Опасно е да напускаш колата си! Не можеш ли да стискаш? Изчакай до следващата бензиностанция!

Гейл благодари на мъжа за загрижеността му и се върна плахо в колата си. Той изчака, докато тя влезе вътре, преди да продължи по пътя си, поклащайки глава слисано, когато мина покрай нея.

Не бе стигнала доникъде, неспокойно си мислеше Гейл, като изобщо не следеше пътя. Разследванията из Нюарк и Ийст Ориндж бяха безплодни. Всички са виновни, реши тя цинично. Никой не е невинен.

Определено не откри никой да шофира сам в късния следобед по магистралата. Бе упражнение по безсилие.

Няколко дни по-късно Гейл прекрати пътуванията си по магистрала 280 през следобедите и започна да отива там през нощта.

Изчака до вечерта, когато Джек трябваше да посети групата на Лойд Михнер, като отново отказа да го придружи. Скоро след излизането му, тя информира Дженифър, че е неспокойна и й се ходи на кино. Когато Джени предложи да я придружи, Гейл й напомни, че има домашно и излезе преди Дженифър да протестира повече.

Магистралата през нощта бе различен свят. Тъмнината отнемаше цивилизования й вид, правеше завоите змиевидни, а отбивките — осезаемо застрашителни. Дори преди убийствата, бе изпитвала подобно чувство на път за дома с Джек и Дженифър след тяхното неотдавнашно посещение в Ню Йорк. Гейл не обичаше нощта. Като дете спеше с отворена врата към банята, светлината от нея осветяваше стаята й. През деня бе спокойна, защитена, но щом настъпеше нощта, идваше изолацията. Чувстваше се като наблюдател на чужда планета, а това чувство винаги я плашеше. Сега на тъмния път пред нея, със съзнанието, че колата й е единствената наоколо, това чувство на изолация се върна и засили. Нещо я тласкаше да се върне обратно, да бъде в безопасност в добре осветената си кухня и да изчака до сутринта. Тогава си припомни (сякаш бе имало миг на забрава), че Синди бе убита в приветливата светлина на деня, чудовищата невинаги се нуждаеха от лунна светлина да ги ръководи. Очите й се взираха в мрака покрай пътя. („Има ли такива неща като чудовища, мамо?“ „Разбира се, че не, миличко.“) Стисна здраво волана и продължи напред с пълна скорост.

Тогава забеляза другата кола.

Бе почти на границата с Ню Йорк, когато я забеляза зад дърветата, прикрита и от тъмния й цвят. За секунди бе зад нея, приближавайки се все по-плътно до задната броня на колата й. Гейл настъпи педала на газта. Другата кола все така беше зад нея. Гейл погледна в огледалото за обратно виждане, но тъмнината и блясъкът от фаровете на другата кола не й даваха възможност да огледа мъжа зад волана. Единственото, което успя да види, бе, че са двама. Видя другата кола неочаквано да обръща наляво, извън полезрението й. В следващия миг се появи точно до нея, опитвайки се да я отбие от пътя. Гейл натисна педала за газта докрай, но другата кола поддържаше същата скорост. Шофьорът й махаше като обезумял. Тогава чу сирената и погледна към другата кола с огромно облекчение. Мъжът до шофьора размахваше нещо като полицейска значка и тя разбра, че той е пуснал сирената, въпреки че колата нямаше други отличителни знаци. Гейл намали скоростта и постепенно отби встрани от пътя. Колата бе точно зад нея. Чу звука от затварянето на вратите и видя двама мъже да се приближават с насочени пистолети. Изведнъж се сети, че никой не знае как точно са били отклонени жертвите. Какъв по-добър начин, помисли си тя, когато мъжете стигнаха до вратата й с ясно виждащи се пистолети. Всички спираха на полицаи. Никой не задаваше въпроси пред властта на униформата и значката.

Усети как пистолетът се допира до главата й и тя безмълвно излиза от колата. Никой не проговаря, докато мъжете я отдалечават от колата й във високата трева. Няма други коли, които да станат очевидци на насилствения й стриптийз, да я видят легнала на студената земя, с дуло, опряно в слепоочието, а другото — в бедрото й. Вероятно щяха само да я застрелят и да й спестят болката от мъченията. Бе достатъчно измъчена, помисли си тя, гледайки през прозореца в разтревожените, дори уплашени очи на младия мъж до вратата на колата й. Натисна копчето, което бе за автоматично сваляне на стъклото.

— Полиция, мадам — заяви той и й показа значката си. Гейл я погледна бегло. Не знаеше начин, по който да различи истинската от фалшивата. — Ако нямате нищо против, бихте ли излезли от колата? — Беше команда, не въпрос.

Гейл дълбоко си пое дъх и бавно издиша. Коленете й трепереха, когато стъпи на земята отвън. Тревата докосваше глезените й. Въздухът бе хладен, много по-студен, отколкото когато бе излязла от къщи. Есента определено е дошла, осъзна тя, чудейки се как не го е забелязала, удивена от неумолимия ход на времето.

Вторият мъж заобиколи колата и освети вътрешността й с фенерче.

— Бихме искали да погледнем вътре — каза първият.

Гейл кимна. Дали това беше част от играта? Да накарат жертвата да си отдъхне, да се почувства сигурна, преди да я убият?

— Мога ли да видя шофьорската ви книжка, мадам? — Полицаят — бе решила да мисли за тях по този начин — попита любезно, ако не и предпазливо. Наблюдаваше я, докато отвори чантата си, извади портфейла си и му го подаде.

Той отстъпи назад.

— Извадете я от портфейла — нареди й той.

Гейл се усмихна. Беше тест. Знаеше, че полицаите трябва да я помолят да извади сама шофьорската си книжка, преди да им я подаде. Ако мъжът бе постъпил другояче, щеше да разбере, че не е такъв, за какъвто се представя. Но той очевидно добре познаваше ролята си. Наблюдаваше го, докато разглеждаше шофьорската й книжка.

— Всичко е наред — кимна другият мъж. — Бихте ли отворили багажника? — попита той и Гейл се наведе, за да вземе ключовете от таблото; подаде ги на младия мъж до нея. Той ги хвърли на другия полицай над покрива на колата. Багажникът беше празен, ако се изключеше резервната гума.

Първият полицай се върна до тяхната кола и даде номера на шофьорската й книжка по радиостанцията за проверка. Върна се след няколко минути, явно удовлетворен; пистолетът му сега бе в кобура.

— Имате ли нещо против да ми кажете какво, по дяволите, правите тук, на магистралата сама по това време? — настоя той, едновременно любопитен и ядосан.

— Скарах се със съпруга си — излъга Гейл първото, което се сети. Все още не беше уверена, че тези мъже са такива, за каквито искаха да минат. Представи си учуденото лице на Джек, ако се бе прибрал от срещата. Щяха ли да му се обадят? Да му кажат къде се намира? — Трябваше да изляза за малко и да се успокоя.

— На този път? — настоя вторият мъж. Забеляза, че е по-възрастния от двамата и е мургав, докато по-младият беше рус.

— Не е ли все едно — отвърна Гейл. Нямаше представа какво друго би могла да каже.

— Не четете ли вестници? — запита младият офицер. — Не знаете ли какво се случи на това шосе?

— Бяхме заминали — каза Гейл. — Флорида. Току-що се прибрахме.

— Нямате тен — отбеляза вторият полицай, като освети лицето й с фенерче.

— Не обичам да стоя на слънце — обясни тя. — Вредно е за здравето.

— Както и да карате сама толкова късно по магистралата, където са убити четирима през последните две седмици.

— Не знаех — заекна Гейл. — Нямаше ни.

— Да, добре, но гледайте да не правите подобни глупости — поръча по-възрастният. — Ако искате да се успокоите, карайте из квартала си, далеч от този път. А още по-добре, не се карайте със съпруга си. Горкият човек сигурно и без това има много грижи.

Гейл помисли, че това вероятно бе истина.

— Имате ли представа кой е извършил тези убийства? — запита тя.

— Работим по случая — прозвуча стандартният отговор.

Гейл кимна с фалшива увереност.

— Мога ли да си вървя? — запита тя неуверено. Чудеше се дали лейтенант Коул щеше да научи за тази вечер, какво би й казал.

По-младият полицай й върна документите, като първо отново прочете името й.

— Вижте, госпожо Уолтън — тихо изрече той и за миг Гейл си помисли, че може би я е познал, — не искахме да ви уплашим, но това не е телевизионен филм, където добрите момчета се появяват точно навреме, за да спасят злочестата девойка. Тук убиват хора. Невинни хора са били убити. Не е шега работа. Вие сте голяма късметлийка, че ви спряхме ние, а не някой смахнат. — Гейл кимна гузно. — Ще ви следваме, докато не излезете от магистралата — завърши той.

— Не е нужно да го правите — запротестира Гейл.

— О, да, ще го направим — прозвуча като заповед.

— Благодаря — признателно изрече тя.

— След вас — подкани я полицаят и Гейл отново се качи в колата си и запали мотора. Полицейската кола я следваше, докато излезе жива и здрава от магистралата. Тя натисна клаксона в знак на благодарност, на което й отвърнаха с ръкомахане.

 

 

Джек я очакваше в дневната, когато тя прекрачи прага.

— Как беше филмът? — запита той с равен глас.

— Не кой знае колко добър — отвърна му тя, като избягваше погледа му и се насочи към стълбището.

— Какво гледа?

Гейл спря на второто стъпало, умът й беше празен.

— Не мога да си припомня заглавието — отвърна. — Един от онези филми с преследващи се коли, нали знаеш? Коли, които летят с бясна скорост по магистрали. Ченгета и крадци. — Тя замлъкна. — Как премина срещата? — побърза да го попита, за да избегне по-нататъшния разпит.

— Добре — бавно отвърна той. — Бих искал да поговорим за това.

— Не може ли да почака до сутринта? — бързо парира Гейл. — Просто съм уморена сега…

— Разбира се — моментално отвърна Джек, без да се опитва да скрие разочарованието си.

— Наистина съм изтощена — продължи тя, осъзнавайки, че това беше истина.

— Лека нощ, Гейл — тихо изрече той.

Гейл успя да се усмихне вяло.

— Лека нощ — каза му тя и се качи в спалнята.