Джой Филдинг
Смъртно наказание (9)

Глава девета

— Хората продължават да очакват от теб да се съвземеш — говореше тихичко жената. — Очакват да дойдеш най-после на себе си, да станеш както преди. Не могат да те разберат, когато им казваш, че повече не можеш да бъдеш както по-рано. Мислят, че потъваш в самосъжаление; смятат, че ще го преодолееш с времето. После минава време, много време, може би години, и започват да стават нетърпеливи. Започват да мислят, че полудяваш. Едно е да скърбиш, казват, сякаш те разбират, но не е нормално да се оставиш скръбта да те погълне. Опитваш се да им обясниш, че случилото се не е нормално, а те ти казват, че животът продължава. А ти кимаш и се съгласяваш. Какво друго ти остава? След като единствено ти повтарят, че животът продължава? — Тя се изсмя остро, горчиво потвърждавайки тази истина.

Жената бе висока около метър и петдесет и едва ли тежеше повече от четирийсет и пет килограма. Косата й бе в няколко нюанса на русото; тушът й за мигли бе размазан и се стичаше на бразди по страните й, докато говореше. Гласът й прииждаше на талази. Въпреки че обясняваше на всички в стаята, явно бе, че говори единствено на себе си. Въпреки че имаше още десетина човека около нея, тя бе сама. Те всички бяха сами.

— Излезе да учи с приятелка — гласът потрепери, — както често правеше. Обикновено я питах — за да я дразня, както тя винаги недоволстваше — дали е добра идея да учи с приятелка. Искам да кажа, колко работа могат да свършат. Но тя настояваше, че учи много по-добре по този начин, че Пеги — момичето, с което учеше — е много по-умна от нея и затова научавала много повече. Така че как да споря? Искам да кажа, аз съм само майка, нали? — Жената преглътна, сведе глава и избърса очи. — Какво зная аз? — Тя вдигна поглед към Гейл, която от другия край на стаята се взираше в нея, неспособна да помръдне, едва дишайки. — Затова излезе както винаги. Беше четвъртък вечерта, около седем и половина. Обеща да се върне към десет. Гледах някакъв филм по телевизията. Синът ми, Дани, вече си бе легнал; със съпруга ми сме разведени. Така че отначало нямах представа колко е часът, но после погледнах към часовника по време на рекламите и видях, че е единайсет без петнайсет. Е, това не беше типично за Шарлот. Винаги се прибираше когато кажеше. Бе добро момиче. Отначало помислих, че по-дълго са подготвяли уроците си; да им дам шанс да завършат. Или може би е трябвало да почака на автобусната спирка. Пеги не живееше далеч, но не обичах Шарлот да се разхожда сама през нощта, а спирката е точно пред дома на Пеги. Чаках и скоро стана единайсет, филмът свърши, започнах да се ядосвам. Чудех се дали да се обадя в Пеги, или не. Нали знаете как се дразнят, когато мислят, че ги проверяваш. Но си помислих, по дяволите, ако това я притеснява, то тогава нека следващия път се прибере навреме; и се обадих. Майката на Пеги каза, че Шарлот си е тръгнала преди час. С автобус е само на няколко минути до нас и започнах да се тревожа. Към полунощ вече бях истерична, чудех се какво ли се е случило. Звъннах по други нейни приятелки, събудих всички. Никой не я бе виждал. Тогава се обадих на полицията. Направо загубено време. Шарлот вероятно била с приятел, така казаха. Аз им обясних, че няма приятел, че е много срамежливо момиче, а те ми се изсмяха, всички седемнайсетгодишни момичета имали приятели и единствено майките им ги мислели за срамежливи. Попитаха ме дали сме се карали за нещо, или дали има някаква причина да избяга от дома. Казах им, че не. Интересуваха се къде е бившият ми съпруг. Казах, че нямам представа; не го бях виждала от развода. Казаха ми, че Шарлот може би е с него. Казах им, че не е възможно, защото не знае повече от мен. А те ми отвърнаха, че тийнейджърките знаят всичко, което майките им не знаят и че просто трябва да си почина и да изчакам до сутринта, защото вероятно тя ще се обади и че не могат да направят нищо, докато не липсва през последните двайсет и четири часа. Казаха ми да се опитам да заспя; че ще изпратят някого утре следобед, ако тя не се е прибрала. Сигурна бях, че не е с никакъв приятел или с баща, когото не е виждала от осем години, знаех, че нещо се е случило, защото иначе поне щеше да се обади, но полицията настояваше, че е още една от избягалите от дома си, дори след като разговаряха с всичките й приятели и учителите й и всички повториха едно и също нещо: Шарлот не би избягала, никога не е имала желание да се види с баща си. Тогава един следобед, шест дни след изчезването й, лежах в кабинета си и се опитвах да поспя — не бях спала, откакто бе изчезнала — когато видях полицейска кола отвън и подскочих радостно, защото първата ми мисъл бе, че са я намерили и че я водят у дома, но когато видях, че са сами и вървят бавно, сякаш изобщо не искат да влязат в къщата, неочаквано ми призля. Шарлот и аз винаги сме били много близки, особено след като баща й ни напусна.

Останалото е в мъгла. Блокирах. Казаха, че са открили тяло и помислили, че може би е Шарлот, но трябвало да видят зъболекарския й картон. Тялото било открито на някакво поле и било доста разложено, а и животните се били добрали до него. Измина още един ден преди да разберем, че това е Шарлот. Казаха, че е била изнасилена и пребита до смърт, вероятно с тъп предмет. Не им е било трудно. Беше дребничка.

Не излязох от къщи почти година. Дани се премести при брат ми. Не чух нищо от бащата на Шарлот почти месец след смъртта й, а когато се обади, обвини мен. Може би е прав, аз също се обвинявах.

Тя замълча и известно време не издаде нито звук. После продължи:

— Както казах, не излязох от къщи почти година. Отслабнах почти с двайсет килограма. Съседите накрая ме принудиха да отида на лекар и той ме настани в болница за почти месец. Когато излязох, направих опит да се самоубия. Първия път ме откри съсед и ме заведе в болницата навреме. Втория път Дани си дойде у дома — бе избягал от брат ми — и ме намери. Тогава разбрах, че повече не мога да го направя отново. И не го направих. Макар никога да не престанах да го желая.

Това бе преди четири години. Дани се провали два пъти в училище и все още има кошмари почти всяка вечер. Учителите ме предупредиха, че както вървят нещата отново ще пропадне тази година. Не мога да се задържа на работа. О, боже, става все по-зле. За какво ли ви го разправям? Вие го знаете. Вие сте единствените, които го знаете.

Погледът й затърси този на останалите, които преглъщаха сълзите си в безмълвно разбирателство. Гейл затаи дъх, страхуваше се да диша. Защо бе тук? Защо Джек толкова настояваше да дойдат? Искаше й се да избяга. Трябваше да се махне оттук, надалеч от тези хора.

— Седмица след като откриха тялото на Шарлот — продължи жената, — полицията арестува две момчета. Колежани. И двамата под осемнайсет. Признаха си. Нямало определена причина за стореното, така бяха казали на полицията. Просто искали да разберат какво е да видиш някого да умира. Избрали Шарлот. Видели я да стои на спирката и я натикали в крадена кола. Отишли на полето. — Жената огледа безпомощно стаята. — Били са малолетни, разбирате ли, затова не отидоха в затвора. Изпратиха ги в изправителен дом за известно време. Едното момче вече излезе оттам. Другото има още няколко месеца. Но съм сигурна, че ще излезе навреме за летния лагер и разбира се, след като е непълнолетен, досието му ще бъде изчистено. — Тя погледна към пода. — Не зная какво съм очаквала. Предполагам, че все още имам нещо като вяра в правосъдието. Фактът, че убийците на дъщеря ми бяха заловени, ми дава право да вярвам, че то действа. Сега, естествено, много повече неща ми се изясниха. Зная, че няма такова нещо като правосъдие, че правото на дъщеря ми за дълъг и щастлив живот бледнее пред правото на убийците й, че добрият адвокат прави на кайма и без това слабите закони, всичко в името на правосъдието. Може ли някой да ми каже едно нещо? — Очите й се спираха от лице на лице, въпреки че очевидно въпросът й бе напълно реторичен. — Може ли някой да ми каже защо има толкова много добри адвокати защитници и само няколко компетентни прокурора? — Тя шумно преглътна. — Колко време — продължи и този път гласът й молеше за отговор — ще отнеме, докато повърна тази горчилка на омраза, която бавно ме задушава до смърт?

Гейл усети въпроса като насочен директно към нея. Обърна се към Джек. Искаше да си отиде. Защо я бе довел тук? Не виждаше ли колко отчаяно иска да си тръгне?

— Джек — прошепна тя, но той бе потънал в мисли. Гейл докосна ръката му, опитвайки се да изкаже желанието си да си тръгнат без да безпокои останалите, чийто живот бе непоправимо разбит от безнаказаното насилие. Още колко такива групи имаше из страната? Още колко живота бяха променени от подобни ужасяващи обстоятелства?

— Донесох няколко снимки на Шарлот — продължи жената и посегна към чантата си. Извади няколко фотографии и ги подаде на останалите. — Първата е на Шарлот като бебе. Не зная защо я донесох — изхихика тя, — освен за да ви покажа какво красиво бебе беше. Другата е, когато Шарлот бе на петнайсет, само три седмици преди да умре. Имаше толкова красива дълга руса коса. Харесваше й да бъде с дълга коса. Не можех да я накарам да отреже дори сантиметър. — Мълчаливо наблюдаваше как фотографиите преминават от ръка на ръка. Погледът й се спря право на Гейл в мига, в който снимките стигнаха до нея.

Гейл погледна към дебеличкото бебе и усмихнатото русо момиче, което вече не съществуваше. Бързо предаде снимките на Джек, опитвайки се да привлече вниманието му, да му каже, че трябва да се махне оттук, че не може да остане нито миг повече.

„Какво правя тук? Как всички тези хора стоят тук?“ — чудеше се тя, втренчена в десетимата, скупчени в кръг от скръб.

Срещите се провеждаха в уютния дом на Лойд и Сандра Михнер в Уест Ориндж. Бяха създали групата преди три години, шест месеца след като собствената им дъщеря била намушкана с нож, когато се прибирала от кино. Въпреки предварителната информация на Лаура за протичането на тези срещи — същите като на Анонимните алкохолици, бе казала тя — Гейл бе отблъсната от степента на откровеност, която я връхлетя.

— Това са Гейл и Джек Уолтън — представи ги Лойд Михнер на останалите. — Шестгодишната им дъщеря Синди беше убита преди седем седмици.

Никакво деликатно благоприличие, никакъв опит да прикрият или омекотят фактите. Хората в тази стая очевидно бяха минали етапа на нежните изрази.

Там бяха Сам и Тери Елис, чийто син тийнейджър бе застрелян при обир в кварталния супермаркет; Лион и Барбара Кууни, чийто дванайсетгодишен син бе намушкан с нож от по-голямо момче при сбиване през междучасието в училище; Хелън и Стив Гоулд, чиято дъщеричка бе удушена от бавачката си; и Джоан Ричмънд, чиято седемнайсетгодишна дъщеря Шарлот бе изнасилена и пребита до смърт извън града преди четири години.

Гейл безмълвно се бе запознала с тях. В стомаха й се надигаше безпокойство, което премина в гадене, а сетне в паника. Бореше се с желанието си да скочи и да избяга от момента, в който прекрачи прага.

— Разбираме какво изпитваш точно сега — каза Лойд Михнер, сякаш четеше мислите й. — Повярвай ми, всички сме изпитали съвсем същото. — Той взе ръцете й в своите. — Искаме да се чувстваш свободна да споделиш каквото пожелаеш. Нашето мото е: „Не съди, ако не искаш да бъдеш съден“. Каквото и да кажеш няма да ни шокираш, нищо не може да е по-отвратително от това, което вече сме изпитали лично. Нека ти помогнем, Гейл — бе казал той, усещайки, не, по-скоро чувствайки нейната съпротива.

Бе пуснал ръцете й и се бе обърнал към Джоан Ричмънд.

— Джоан разказа днес своята история. Не е необходимо да казвате каквото и да било — обърна се той отново към Гейл и Джек. — Новите членове обикновено не сътрудничат през първите две-три срещи. Естествено, това зависи единствено от вас.

Гейл бе все така мълчалива, докато слушаше Лойд. Не помръдна, когато Джоан завърши разказа си и прибра снимките.

— Да починем за малко и да изпием по кафе? — предложи Сандра Михнер любезно.

— Искам да си тръгваме — каза Гейл на Джек.

— Гейл…

— Хайде, Джек. Трябва да се махна оттук и ще си тръгна, независимо дали ти ще останеш, или не.

Изразът на лицето й показа на Джек, че не би позволила да спорят.

— Да си вървим — неохотно отвърна той.

Гейл незабавно се насочи към коридора и спря до вратата. Чу го да говори с Лойд Михнер, който, изглежда, отново разбираше какво изпитват, преди те да са го осъзнали.

— Това не е необичайно — чу го да казва на съпруга й. — Често новите членове напускат преди срещата да приключи. Много е трудно да седиш и изслушваш всички тези болки. Опитайте се да убедите Гейл да дойде на следващата среща. Ако не иска, тогава горещо ви препоръчвам да дойдете без нея. У мнозина се създава грешно впечатление, че подобни трагедии сближават хората. В действителност е точно обратното. Обвиненията и самообвиненията са толкова много, че хората не могат да се справят сами с тях. Открихме, че седемдесет процента от браковете, в които съпрузите не получават помощ, завършват с развод. Моля ви, направете усилие да дойдете отново. Важно е.

Джек отговаряше само с кимане.

Няколко минути по-късно двамата с Гейл бяха в колата си и мълчаливо пътуваха към къщи.