Джой Филдинг
Смъртно наказание (18)

Глава осемнайсета

Когато на следващата сутрин пристигна в къщата, момчето си бе отишло.

— Какво искаш да кажеш с това „няма го“? — попита тя, докато Роузан сменяше чаршафите в стаята на момчето.

— Излетя рано тази сутрин.

— Спомена ли къде отива?

Роузан погледна отегчено Гейл и не каза нищо. Гейл огледа мрачно пустата стая; гардеробът — отворен и празен, чекмеджетата — освободени от добре подредените купчинки. Наблюдаваше Роузан как немарливо оправя леглото; като хвърли възглавниците в единия му край и небрежно метна върху тях овехтялата покривка.

— Това мога да кажа за него, беше прибрано момче. Поддържаше всичко чисто. Мразя да губя такива като него — тихи и прибрани.

Гейл изпита гадно чувство в стомаха си. Беше си отишъл. Бе загубила следите му.

— Каза ли защо напуска?

Хазайката вдигна рамене, не бе склонна да си губи времето в разговори.

— Как се казваше? Знаеш ли името му?

Роузан се втренчи в тавана, сякаш изучаваше пукнатина.

— Да не мислиш, че ми е казал, а сигурно и аз никога не съм го питала. Няма значение. Те никога не ми съобщават истинските си имена.

— Говориш ли изобщо с тях?

Жената изгледа Гейл.

— Защо? — Бе ред на Гейл да свие рамене. — Защо се интересуваш от него?

— Просто хората ме интересуват, така предполагам — отвърна неубедително Гейл. — Иска ми се да разбера какво ги тласка напред, какво ги кара да правят определени неща. Тихите понякога са най-интересни, защото могат да те изненадат. Никога не можеш да отгатнеш какво мислят.

— Много ме е грижа какво мислят.

— Аз го намирам за интересно — продължи Гейл и се постара да не се впуска в повече подробности. — Нали знаеш, по вестниците винаги пише за някой луд убиец. Полицията разпитва всичките му приятели и съседи, и те казват, че е тих, и никога не били наясно какво се върти в главата му. Всички са изненадани, когато се окаже, че убивал хора през свободното си време. — Роузан й отправи странен поглед. — Трябва да се пазиш от тихите води — изсмя се Гейл неловко.

— Ти явно не си от тях — каза Роузан на излизане. — Искаш ли стаята?

— Какво?

— Стаята. Тази е малко по-добра от твоята, щото прозорецът й гледа към улицата, вместо към задния двор. Обаче е по-шумно…

— Не я искам — бързо каза Гейл. — Всъщност, днес по някое време ще напусна.

Роузан мина покрай нея към коридора.

— Както искаш. Не връщам парите.

— Никаква ли представа нямаш къде може да е отишъл? — отново попита Гейл.

Роузан спря.

— Каза нещо, че трябвало да се отърве от няколко трупа — изсмя се тя; смехът й я последва надолу по стълбите до апартамента й. — Май гледаш твърде много телевизия — викна, точно преди да затвори вратата си.

След няколко минути Гейл излезе на улицата. Къде би могъл да отиде? Коя улица бе избрал? Очевидно бе открил, че някой е ровил в нещата му. Каква тайна криеше? Къде бе отишъл? Гейл обходи мръсните улици наоколо, сякаш бе патрулиращо ченге. От коя ли къща я наблюдаваше сега?

 

 

Още от сутринта й тръгна наопаки. Бе спала неспокойно и се събуди уморена. Дженифър бе навъсена и сприхава. Разтакаваше се над закуската си, а когато видя, че закъснява за училище, излетя от къщи. Джек бе разстроен, дори раздразнен, когато пак отказа да обсъдят възможността да го придружи на следващата среща с групата. Рязко бе сменил темата. Спомена нещо за майка си, завърнала се наскоро от Ориента, а когато Гейл подхвърли, че не разбрала за заминаването й, Джек само вдигна рамене. Не си даде труд да повтори за кой ли път, че изглежда Гейл се е скрила в свой малък свят и така се отчуждават все повече.

Искаше й се да му разкаже какво прави — заподозрения, който бе открила — но се страхуваше да не възрази, че е твърде опасно и трябва да престане. „Остави го на полицията“, би настоял той, така че си замълча. Като тръгваше за работа отново й напомни да откара колата на контролен преглед преди времето да застудее.

„Сякаш колата има уши“ — помисли си Гейл, когато след около час не успя да запали. Бе завъртяла ключа и се вслуша как моторът кашля, опитвайки се да запали, но все не успяваше.

— Запалѝ! — бе изстенала тя.

Настъпи педала до край, а после се наложи да чака цели десет минути, защото в добавка на каквото и да беше повредено, бе задавила мотора. „Защо не послушах Джек?“, упрекваше се тя. Повтаряше й от месеци да откара колата на преглед. Вече се канеше да се обади в сервиза, когато колата запали.

— Слава богу! — измърмори Гейл, твърдо решила след почивните дни да откара колата на ремонт.

Бе се добрала до Нюарк, очакваше този миг като обезумяла, и то само за да открие, че момчето си бе отишло. Прибрало си багажа и изчезнало. „Неговите чанти“, помисли си тя, представяйки си вещите му. Не бе видяла чанта там. Все пак очевидно имаше такава. Какво друго бе пропуснала да види?

Остатъка от деня прекара в търсене на друга стая и накрая се установи на Хауърд стрийт, пресечка и половина след предишната къща. Стаята бе по-малка, с долар по евтина и както Роузан я бе предупредила, не чак толкова чиста. Предплати за три нощи. Хазяинът, як мъж на средна възраст с дефект в говора, изискваше единствено да не вдига шум. Прекара ранния следобед на новото си легло, слушайки през тънките стени как двойката от съседната стая се кара. „Тук ли е?“, чудеше се Гейл. Когато бе задала този въпрос в няколко от подобните къщи в квартала, никой не й обърна внимание. Възможно е, казваха й те. Трябва да е пристигнал тази сутрин, бе настоявала тя. Сигурно щели да си спомнят; строен, млад, с много къса коса. Възможно е, повтаряха те и поклащаха глави, неспособни или по-скоро без желание да размърдат мозъците си.

Към три часа Гейл отиде при колата си. Разочарованието я преследваше като сянка. Колата не можеше да запали.

— Прекрасно — каза тя. Усмихваше се, за да преглътне сълзите си. — Просто прекрасно. — Натисна леко газта, за да не задави мотора. После завъртя ключа и изчака за познатото бумтене. Нищо подобно не се случи. Моторът бе угаснал.

— Колата ми не може да запали — каза тя на нисък оплешивял мъж в кабината на паркинга. — Какво да направя?

— Повикай тройното А — посъветва я той.

— Не мога да ги чакам. Трябва да се прибирам.

Мъжът вдигна ръце. Какво бе очаквала? Колата си бе неин проблем.

— Мога ли да оставя колата тук през нощта?

— Пет долара — каза й той.

— Ще повикам тройното А на сутринта — увери го тя, но явно не го интересуваше какво ще прави.

Междувременно трябваше да реши как да се добере до дома си. Даде парите на мъжа и тръгна по улицата. Студеният вятър хапеше страните й.

— Не плачи — заповяда си тя, докато напразно търсеше такси. — Да не си посмяла да плачеш. Проклета кола.

Продължи по улицата, но не можеше да върви пеша до Ливингстън. Вероятно имаше автобус…

Не беше ги забелязала, докато не се блъсна в тях.

— Мили боже, лейди, внимавай къде стъпваш. Улицата не е твоя — подхвърли гневно едно от момчетата.

— Извинете — прошепна Гейл на двамата младежи. Единият бе тъмен, а другият, в който се бе блъснала, светъл. Рус и строен, забеляза тя. „Толкова много ги има“, тихо изплака. Най-после даде воля на раздразнението си.

— Хей, лейди, няма нищо — бързо каза тъмнокосият. — Той не искаше да те обиди. Просто така си говори, разбираш ли какво искам да кажа?

Гейл продължи да плаче. Знаеше, че двете момчета я наблюдават, но бе неспособна да спре.

— Откачена — измърмори първото момче, докато се отдалечаваха.

— Не трябваше да й говориш така — упрекна го другият.

Когато накрая Гейл избърса очи и се огледа, откри, че стои сама пред салон за видеоигри. Бе пълен, забеляза тя, надничайки през витрината, с младежи, които би трябвало да са на училище. Миг по-късно бе вътре. Наблюдаваше как младежите се състезават с различни видове игри. Нямаше момичета, стори й се. Видя напрегнатите им концентрирани погледи и се зачуди дали някой от тях се бе съсредоточавал така и върху уроците си. Смееха се; ругаеха раздразнено; продължаваха да пускат монети. Постепенно започнаха да усещат студеното течение от вратата, която тя държеше отворена; осъзна, че я поглеждат. Шумът и оживлението замряха.

— Хей, влизаш или излизаш? — викна някой.

— Да, стана хладно — няколко гласа отекнаха, смелостта им се увеличаваше, когато получеха подкрепа.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита мъжът зад гишето.

Гейл излезе, сподирена от бурен смях.

— Представи си, че детето й е тук — дочу, докато затваряше след себе си.

Момчето от къщата не беше вътре. Знаеше, че няма да е там.

Гейл наближи ъгъла и спря. Две момичета, не по-възрастни от Дженифър, стояха на края на тротоара, протегнали ръце с палеца нагоре. Гейл ги наблюдаваше тревожно. Не знаеха ли колко е опасно да пътуват на стоп? Е, добре, въздъхна тя, поне бяха две. Минута по-късно кола с трима тийнейджъри спря до тях и момичетата се качиха.

Дотук с безопасността, присмя се Гейл, краката й я носеха към ъгъла. В следващия миг бе на същото място, където преди малко бяха стояли стопаджийките. Дясната й ръка се протегна; палецът се размахваше в студения въздух. Защо не? Никога не знаеш кого можеш да срещнеш.

Шест коли отминаха без да спрат.

— Искаш ли да те откарам донякъде? — попита глас зад нея.

Бързо се извърна, разпозна едно от момчетата от видеоигрите. Беше на около седемнайсет или осемнайсет години, с тъмна коса и впити дънки. Гледаше я, сякаш знаеше коя е. Гейл потръпна, но не от студ.

Не отговаряше на описанието на убиеца на Синди, напомни си Гейл, но пък външността се променя.

— Тия автобуси ги няма никакви — оправда се и закрачи до него към колата му.

— Може и да дойде някой, ако застанеш на спирката — подхвърли той. — Накъде си?

— Ливингстън — каза тя и проследи за някаква реакция по лицето му.

— Ливингстън? Малко е далечко. Не отивам чак дотам.

— Няма значение — бързо отвърна тя.

Стигнаха до колата, паркирана зад ъгъла под знак „Паркирането забранено“. Момчето вървеше бързо, а студът го принуждаваше да ускори крачка. Гейл трябваше да подтичва зад него. Колата бе боядисана в два цвята, червено и сиво, поне петгодишна и безупречно поддържана. Отвътре бе в тъмночервено. По пода нямаше хартийки или опаковки от дъвки, каквито Гейл винаги хвърляше в своята. Гейл седна на мястото до шофьора. „Момче и неговата кола“, помисли си тя, докато той запали без никакви проблеми.

— Страхотна е, нали? — заяви гордо момчето.

Гейл безмълвно се прокле заради своята кола на паркинга.

— Очевидно й отделяш много време — каза.

— Да — съгласи се той. — Тя е мое творение.

— Извади късмет, че не те глобиха — отбеляза Гейл, когато колата се отдели от тротоара и си помисли: „Какви ги върша, по дяволите?“.

— Тук не глобяват — самоуверено заяви момчето. — Паркирам на това място най-редовно.

— Често ли идваш насам? — Той кимна. — Не ходиш ли на училище? — запита тя. Къде я откарваше?

— Понякога — усмихна се той. — Да не си от училищния съвет?

— Не — отвърна Гейл. — Това ли си помисли?

— Мина ми през ума. Да не си майката на някого?

— Затова ли ми предложи да ме откараш? Да разбереш какво търся тук?

— Не, не ме засяга какво правиш — искрено отвърна той. — Просто не исках да замръзнеш и да настинеш.

— Разтревожил си се за мен? — изсмя се Гейл, чудейки се накъде отиват.

— Ами ти не си от обикновените стопаджийки, трябва да си признаем. Искам да кажа, е, добре де, знаеш какво точно се опитвам да ти кажа.

— Че съм стара? — попита Гейл, изненадана, че разговорът й доставя удоволствие.

— Е, не точно стара. По-възрастна. Изглеждаш като нечия майка — определи той.

— Така е — тихо промълви Гейл. — Но имам дъщери. — Не си направи труда да се поправи.

— О, да — каза той, сякаш го знаеше, — момичетата са много по-лесни. Майка винаги ми го повтаря.

— Няма да е много доволна, ако разбере, че не си на училище.

— Вероятно — съгласи се той и колата зави. Гейл отново се зачуди къде отиват. Бе изгубила посоката и сега не знаеше къде се намират. Мисълта я разтревожи само за миг.

— Как така се опитваше да стопираш?

— Колата ми се развали.

— Така си и мислех, не си от постоянните. Изглеждаш някак скована — каза той и наставнически добави: — Трябва да си много внимателна. Наоколо има доста откачени с коли. Моя приятелка също стопирала и някакъв мъж й спрял, но точно преди да се качи, оня, нали разбираш, й прави знак да дойде откъм него и й разправя, че трябва да мине от неговата страна, щото другата врата не работела. Е, човече, веднага офейкала, щото ако влезе вътре, няма мърдане. — Момчето дълбоко си пое дъх. — Сега това момиче постоянно си стопира, но знае номерата, знае как да се оправя. — Той изгледа Гейл от горе до долу. — Ти не ми приличаш на такава.

Останалата част от пътя изминаха в мълчание.

— Благодаря — каза тя, когато той спря колата и я пусна да слезе.

— Повече не се вози на стоп — заръча й той.

— Върви на училище — отвърна му тя.

Застана на ъгъла и го наблюдаваше, докато колата се отдалечаваше. Къде беше? И какво щеше да прави сега? Погледна си часовника. Закъсняваше. Дженифър вече трябва да се е върнала от училище. Как щеше да обясни къде е била и защо е облечена така? Погледна към размъкнатите си панталони и избелялата си блуза, подала се изпод сивото й излиняло палто, на което липсваха част от копчетата — специално го бе взела от Армията на спасението. Едва ли би се изплъзнало от вниманието на Дженифър.

Е, добре, помисли си тя, докато се прибере, сигурно щеше да съчини някакво извинение.

Изчака, докато колата на младежа изчезне и отново вдигна палец. След около десетина минути друга кола й спря, а шофьорът — добре облечен бизнесмен около четирийсетте — се наведе и отвори вратата.

— Накъде отивате? — запита усмихнато той.

Гейл моментално се отпусна. Бе премръзнала и прекалено уморена, за да преживее още един строен русокос младеж.

— Ливингстън — отвърна нетърпеливо тя.

Мъжът я изгледа с известно колебание, но после се съгласи. Тя се качи и колата потегли.

— Май е студено? — запита той след няколко минути.

— Смразяващо.

— Имате ли желание за чаша кафе? — усмихна й се след още няколко минути. — Или питие? Ще ви стопли.

— Не, благодаря — отвърна Гейл. — Трябва да се прибирам у дома.

— Съпруг? — попита мъжът.

— Обича вечерята да е готова, когато се върне от работа — преувеличи. Чувстваше леко неудобство.

— Какво мисли той за това, че жена му се вози на стоп?

— Сигурна съм, че никак няма да му хареса. — Гейл забеляза, че очите му постоянно се спираха на тялото й.

— Какво още не би одобрил съпругът ви? — дяволито запита непознатият.

Тя загърна палтото плътно около себе си.

Пренебрегна подтекста на въпроса му и се загледа през прозореца. Мъжът не направи по нататъшни опити за разговор и постепенно Гейл започна да разпознава улиците на Ливингстън.

— Тук е добре — каза тя и изпита невероятно облекчение. — Ето там.

Колата спря. Гейл посегна към вратата, когато ръката му стисна коляното й.

— Ей, красавице — поде той небрежно, сякаш тази мисъл току-що го бе осенила, — доста се отклоних от пътя си заради теб. Смятам, че съм заслужил нещо дребно за услугата.

— Моля ви, пуснете ме — изрече спокойно Гейл.

— Хайде, скъпа — продължи мъжът. — Малко френска любов.

— Френска? — попита Гейл и махна ръката му от коляното си, а другата си ръка леко плъзна към дръжката на вратата. Очите й бяха приковани в неговите със смътни обещания.

— Да — отвърна той, ръцете му бяха на ципа на панталона му. — Нали знаеш, скъпа, с устата.

Вдигна ръка, за да наведе главата й. Внезапно Гейл отвори вратата и изскочи.

— Кучка! — викна той, докато Гейл бягаше.

Чу как гумите изсвистяха, когато колата потегли с пълна скорост. Очевидно също като нея не искаше да остане тук. Гейл спря, сълзи се стичаха по страните й. Наблизо съзря празен контейнер за боклук и повърна в него.

Все още се чувстваше потресена, когато стигна до дома си. Дженифър бе в дневната и свиреше на пианото. Скочи веднага, щом видя майка си.

— Здрасти. Изглеждаш премръзнала. Къде беше? Боже мой, откъде изрови това палто?

Гейл бързо го хвърли в ъгъла на дрешника.

— Имам го от години.

— Къде е хубавото ти червено палто?

— Дадох го на химическо — излъга тя.

— С какво си облечена? — ахна Дженифър. — Къде, за бога, намери тези дрехи?

— Помагах на Лаура да размести някакви мебели в офиса си — изненада се от лекотата, с която излъга. — Не исках да си съсипвам хубавите дрехи.

— Лаура? — въпросът бе по-скоро възклицание.

— Нещо не е наред ли?

— Не… Просто Лаура се обади преди малко и се чудеше къде си. Каза, че се опитва от дни да се свърже с теб…

— Лаура ли казах? Извинявай — имах предвид Нанси.

— Откога Нанси има офис?

— Откакто реши да има — нетърпеливо изрече Гейл.

Мина покрай дъщеря си в кухнята и отвори хладилника. Извади остатъците от предишната вечеря и ги сложи върху кухненския плот. Дженифър застана до нея.

— Къде е колата? — изненада я тя.

— Трябваше да я оставя в сервиза — отново излъга Гейл.

— Как се прибра тогава?

— Пеша.

— Дошла си пеша от гаража на Харолд? — По лицето на Дженифър се изписа учудване.

— Не е чак толкова далеч.

— Нима?

— Дженифър, написа ли си домашните?

— Да.

— Всичките ли?

— Да. — Дженифър грабна морков и седна до кухненската маса.

— Не прави така — каза Гейл.

— Какво? Да не сядам?

— Да взимаш храна от чиниите. Знаеш за какво говоря.

— Извинявай. Не мислех, че морковът е от значение.

— Няма кой знае колко храна за вечеря. — Гейл изведнъж бе връхлетяна от страх и рязко се извърна. — Дженифър, пътувала ли си на стоп? Искам да ми отговориш честно.

— Понякога — неохотно отвърна Дженифър, като предусети неприятности.

— Мили боже! — промърмори Гейл и удари с юмрук по шкафа.

— Вече не го правя — бързо допълни Дженифър. — Не съм… откакто… — Тя млъкна.

— Ако някога разбера, че отново си се возила на стоп — бавно започна Гейл, — по каквато и да е причина, ще ти забраня да излизаш за шест месеца. Разбра ли?

Дженифър изгледа майка си с нарастваща загриженост.

— Да. — Тя сведе поглед.

— Мили боже! — отново извика Гейл. — Толкова ли си глупава?

— Какво те накара да се замислиш за това? — настоя Дженифър. — Да не би някой да е пострадал, някой, който познаваме?

— Трябва ли да се случи нещо, за да започнеш да използваш главата си?

— Защо ми крещиш?

— Не искам никога повече да стопираш. Ясна ли съм?

— Да — изплака Дженифър. — Не споря с теб.

Настъпи тишина. Гейл се обърна с гръб към мивката.

— Има още нещо, за което искам да поговорим — бавно и внимателно изрече тя.

— За какво? — предпазливо попита Дженифър.

— За Еди.

От изненада очите на Дженифър се разшириха.

— Какво за Еди? Мислех, че го харесваш.

— Така е — съгласи се бързо Гейл. — Но вие излизате заедно почти две години и мисля, че няма да е зле, ако започнеш да се срещаш и с други хора.

— Деветнайсет месеца — поправи я Дженифър, — и не искам да излизам с други. Обичам Еди.

— Откъде знаеш, че го обичаш, като няма с кого да го сравниш?

— Не е необходимо да го сравнявам!

— Скъпа — настоя леко Гейл, — не предлагам да престанете да се виждате, а просто да започнеш да се срещаш и с други момчета.

— Не искам да се срещам с никакви момчета! Откъде ти идват такива мисли?

— Добре, добре — започна да отстъпва Гейл. — Просто исках да ти го кажа. Ще ми направиш ли услуга поне да си помислиш?

— Не.

Размениха си упорити погледи.

— Джули се обади преди малко и ме покани на вечеря. Отказах, но ако нямаш нищо против, мисля да променя решението си. И без това ще ни сервираш остатъците от вчера. Така ще има предостатъчно за теб и Джек. Мога ли да отида?

— Само ако баща ти дойде да те вземе, а после те върне с колата.

— Ще го направи — каза й Дженифър и отиде до телефона.

Докато Дженифър разговаряше със съпругата на бившия й мъж, Гейл се преструваше на заета.

— Ще дойде да ме вземе след половин час.

Гейл кимна и не каза нищо, когато дъщеря й напусна стаята.