Джой Филдинг
Смъртно наказание (17)

Глава седемнайсета

Изминаха четири дни преди отново да види младежа.

Започна да оставя вратата си открехната, за да чува шумовете от другите стаи и отварянето на външната врата. Обикновено къщата бе зловещо тиха. Освен стъпки и затръшване на врати, почти нямаше други звуци. Разговорите бяха рядкост. Понякога в коридора и стълбището избухваха ругатни, но обикновено бе напълно тихо. „Шумът на тишината“, повтаряше си Гейл. През четирите дни, откакто идваше тук, всяка сутрин към десет тя изкачваше стълбите, после крачеше от стола до леглото, докато не станеше време за обяд и се връщаше половин час по-късно, за да изкара до три часа. През целия си престой бе разменила само няколко думи с наемателите. Държеше ги под око и ако не знаеше имената им, то поне бе наясно кой коя стая обитава. На втория и третия етаж имаше по пет стаи. На първия, по-голямата част от който заемаше апартаментът на Роузан, имаше само две. Ако не се брои Роузан, това правеше общо дванайсет стаи.

На приземния етаж живееха двама възрастни пияници. Бяха с дълги мръсни, сплъстени коси, занемарени бради и намръщени погледи. Всяка сутрин Гейл ги намираше седнали заедно на стъпалата пред къщата. Най-изненадващо и двамата я поздравяваха с галантно старомодно повдигане на шапките. Когато обаче на третата сутрин се опита да ги заговори, да ги разпита откога живеят тук и какво мислят за останалите наематели, те я изгледаха, сякаш им говореше на чужд език и продължиха странния си брътвеж, все едно че тя не съществуваше.

Повечето от петте стаи на втория етаж вече бяха сменили обитателите си по няколко пъти след пристигането на Гейл — предимно безцелни мъже, от млади до средна възраст, а от вчера и от странна двойка на неопределена възраст. Младежът, когото бе видяла първия ден, все още заемаше стаята на втория етаж. Оттогава два пъти го бе зърнала да я наблюдава от прозореца си как отива на обяд.

Третият етаж бе зает от червенокоса жена, приблизително на възрастта на Гейл; зловещ на вид мъж, малко по-възрастен и по-нисък; друг смугъл мъж и едната стая бе свободна. Единствено жената живееше там отпреди. Гейл възнамеряваше скоро да поговори с нея, но всеки път, когато я срещнеше, тя бе в компанията на различен мъж. И Гейл не успя да подеме разговора.

През следобеда на четвъртия ден Гейл дочу стъпките й по стълбите. Скочи от леглото и излетя в коридора.

— Мога ли да направя нещо за вас? — запита жената, стресната, но не и уплашена от неочакваната поява на Гейл.

Гейл се поколеба.

— Помислих си, че можем да си поговорим… — осмели се да каже в опита си да прозвучи небрежно, но усети, че се проваля.

— За какво? — скептично попита жената от прага на стаята си.

— За каквото и да е. Просто да се запознаем.

— Не го правя с жени.

— Извинете, не ви разбрах.

— Не се занимавам с жени. Съжалявам, сладурче. Може да съм проститутка, но съм нормална.

— Просто исках да си поговорим — бързо изрече Гейл, когато жената изчезна в стаята си. — Това е всичко. Наистина.

Жената отново показа глава.

— За какво?

Гейл сви рамене. Не отговори.

— Искаш да говориш? Добре, ела да поговорим, докато си стягам багажа.

— Багажа? — попита Гейл и влезе след жената.

Стаите си приличаха само външно, но не и по атмосферата в тях. Докато леглото в нейната стая стоеше недокоснато, за това тук Гейл се съмняваше, че някога е било оправяно. На стола в ъгъла бяха нахвърляни дрехи и раздърпани перуки. Някой небрежно бе съборил лампата и не си бе направил труда да я вдигне. Скринът бе затрупан от гримове.

— Извинявай за бъркотията — каза жената иронично. — Не очаквах гости.

— Местиш ли се? — попита Гейл.

— Да, отрязаха ми квитанцията — каза жената и издърпа изпод леглото стар картонен куфар. Тръсна го върху смачканите чаршафи. Гейл долови познатата миризма от скорошен секс и усети как тялото й се вцепенява. Тръпки полазиха по крайниците й.

— Може ли да оставим вратата отворена? — попита Гейл, когато жената се канеше да я хлопне. — Чантата ми е на леглото и оставих моята врата широко отворена. Всеки може да влезе… Още повече — продължи тя, като отчаяно се нуждаеше от малко свеж въздух, — не мога да понасям затворени врати.

Жената сви рамене и се върна към работата си.

— Да, забелязах, че вратата ти винаги е отворена. Аз лично предпочитам уединението. По-добре е за бизнеса, ако ме разбираш.

— От отдавна ли си проститутка? — Гейл се опита да не прозвучи много наивно.

— Откакто се провалих на изпитите в медицинския институт — подигра се жената. Засъбира нещата си от скрина и ги нахвърля в куфара. — Как се казваш? Изглеждаш ми като Каръл.

— Така се казва сестра ми — усмихна се Гейл. — Името ми е Гейл.

— Аз съм Бренда и не правя достатъчно пари, за да бъда наречена проститутка. Ти какво правиш?

Гейл се сепна от въпроса.

— В момента нищо — заекна тя. — Опитвам се да си намеря работа, но както изглежда в момента няма.

— Говориш като образована.

— Не — бързо възрази Гейл. — Не съм завършила колеж или нещо подобно.

— А гимназия?

— Да — кимна Гейл.

— Едно време посещавах курсове за секретарки. Никога не се научих да пиша повече от трийсет думи в минута, а и половината от тях бяха грешни.

— Аз изобщо не владея машинопис.

— Ако не можеш, никога няма да си намериш работа — каза й Бренда тривиално. — Забрави за дипломата си. Имаш ли някакви пари?

— Малко. Достатъчно, за да изкарам няколко седмици.

— Някога мислила ли си да станеш проститутка? — Очите на Гейл се разшириха. — Не че ще спечелиш кой знае колко. Искам да кажа, нека си признаем, и двете сме попрехвърлили годинките, ако разбираш какво искам да кажа, но все още сме достатъчно хубави, може и да успееш да спечелиш някой долар. Мога да ти помогна. Ще те запозная с някои хора…

— Не смятам — бързо отвърна Гейл.

Бренда сви рамене и продължи да събира багажа си.

— Роузан ли те изхвърли? — попита Гейл.

— Тази сутрин. Била съм биела на очи, каквото и, по дяволите, да искаше да каже с това. Не че не знаеше с какво се занимавам от самото начало. Вероятно е бясна, защото не взима никакъв процент. Или е бясна, защото й е преминало времето — изсмя се Бренда. — Ако ме питаш, сигурно е лесбийка. Или това, или има нещо извратено с нейното куче.

Гейл вдигна рамене, докато неволно си припомни отвратителните списания от „книжарницата“.

— Откога живееш тук? — смени тя темата.

— Няколко месеца. — Бренда напъха последните си неща в чантата и я затвори. — Време е за промяна, предполагам. Всъщност, няма значение. Стаите винаги са едни и същи.

— Сприятеляваш ли се с някого?

— Да не се майтапиш? Ти си най-добрата приятелка, която съм имала — изсмя се тя.

— Говорила ли си някога с някой от къщата?

— Само с тези, които ми плащат.

— Хората наоколо се местят толкова често.

— Нима? Не съм забелязала.

— С изключение на онова момче от предната стая на втория етаж. Познаваш ли го?

Бренда не обърна внимание на въпроса и подхвърли:

— Не.

— Млад, може би на деветнайсет-двайсет. С много къса коса, малко намусен…

— О, да, сещам се кой имаш предвид. Наистина е страшничък, нали? Да, веднъж го притиснах и го попитах дали иска да прекара добре времето си, а той побягна, сякаш съм прокажена. Какво да правя? Не може всички да ме харесват.

— Знаеш ли откога е тук?

— Какво? — попита Бренда, докато разсеяно оглеждаше гардероба да не е забравила нещо.

— Попитах те дали знаеш откога е тук.

— Откъде да знам? Заговорих го. Винаги страни, това зная за него. Защо? — запита тя подозрително.

Гейл се засмя.

— Прилича ми на стар приятел, с когото излизах по едно време — излъга, надявайки се Бренда да го приеме за отговор.

— Да? Ама не, а ти имаш отвратителен вкус — пошегува се тя. — Почакай, чу ли нещо?

Гейл пое въздух, адреналинът й започна да се покачва. Наклони глава на една страна и се вслуша в каквото и да бе помислила Бренда, че чува.

— Я стой — каза й Вренда предпазливо. — Аз ще проверя.

Гейл се отпусна на стола. От какво се страхуваше? Че е младежът. Забеляза, че ръцете й треперят.

— Нищо — заяви Бренда и се върна веднага. — Причува ми се. Сигурно е от възрастта. — Взе си куфара. — Е, тръгвам. — Гейл се изправи. — Беше ми приятно да си поговорим. Може би пак ще се срещнем някой ден.

— Късмет — викна Гейл след нея и се зачуди кой ли ще е следващият наемател на това легло.

Чу вратата долу да се отваря и се затръшва и се върна в собствената си стая.

Чантата й лежеше отворена. Съдържанието й бе изсипано на леглото. Само за миг разбра какво се бе случило. Умът й бясно работеше, докато пръстите й ровеха в портфейла. Социалната й карта бе там, както и кредитната й карта и шофьорската книжка, единствено парите липсваха.

„Бренда!“ проумя тя. Не бе имало никакъв шум в коридора. Бренда не бе чула нищо. Само хитър трик, за да се добере до стаята и парите й. Сама й бе казала, че вратата е отворена и чантата й е на леглото. Мили боже, дори й бе съобщила, че има достатъчно пари да издържи няколко седмици.

„И аз съм един детектив!“ — помисли си Гейл, докато тичаше по стълбите да догони Бренда. Предполагаше тя да е тази, която да извлече информация, а се оказа, че Бренда подреди всички уместни факти и офейка с повече от стотина долара.

Гейл осъзна, че се взира в пустата улица. Небето бе облачно като пред дъжд. Метеоролозите вече бяха предвидили необикновено студена зима. Гейл усети хлад през блузата си и се върна обратно.

Той я наблюдаваше от горната площадка. Потънала в мислите си, отначало не го забеляза. Трябваше да е по-предпазлива следващия път, наруга се, да остави всичко важно у дома си, да носи шофьорската си книжка в джоба на панталона си. Едва когато се заизкачва по стълбата, го видя на площадката.

— О! — извика тя и опита да се засмее. Чувстваше се неудобно. — Уплашихте ме. Не ви видях.

Той не каза нищо.

— Навън е студено — продължи Гейл, търкайки ръце. — Сигурно ще вали.

Той все така мълчеше, просто гледаше право в лицето й и Гейл се зачуди дали не я е познал от фотографиите по вестниците, ако той бе убиецът на малкото й момиче. Тя го погледна право в очите. „Кажи ми, заповяда му безмълвно, не можеш да ме излъжеш.“

Той продължаваше да я гледа безизразно и да мълчи. Миг по-късно се спусна по стълбите, без да изрече и дума. Гейл чу вратата зад нея да се отваря, усети студения вятър и затръшването на вратата, и остана отново сама. Отне й няколко секунди да си поеме дъх; дочу бръмченето на следобедните сапунени опери откъм стаята на Роузан и бавно заизкачва стълбите.

„Нещата можеха да се развият още по-лошо“ — каза си тя и се опита да пропъди зловещия образ на момчето. Бренда можеше да си отиде преди обяд или мъжът на паркинга можеше да й поиска парите в края на деня, вместо сутринта. Тогава как щеше да се справи? Гладна и да се върне в Ливингстън без кола, сама си отговори тя, с надежда да си повдигне настроението.

На първата площадка спря и погледна надолу. Вратата на момчето я примамваше като в кошмар, нереална и ужасяваща, плуваща в нищото. Отначало направи пробна крачка към нея.

„Може момчето да не е убиецът на Синди“ — казваше си тя с всяка нова крачка. Въпреки странното му държание, въпреки странния му поглед, все пак беше невероятно да се сблъска с него още в първата къща, в която бе наела стая. Но нали бе започнала издирването от юли. Сега беше октомври. Бе избрала къщата внимателно. „Може пък наистина да е той“, повтори си с ръка на бравата.

Разбира се, вратата е заключена, осъзна тя със смесено чувство на облекчение и удивление. Не всеки бе глупав като нея да оставя вратата си отворена, като че ли приканва всеки да влезе.

— О, боже — изохка тя, когато си припомни, че отново я бе забравила отворена, а съдържанието на чантата й бе разпиляно безразборно по избелялата покривка. Втурна се на втория етаж към стаята си.

Нищо не се бе променило, откакто бе излязла, всичко стоеше разпиляно на леглото. Нищо не бе докоснато, отдъхна си Гейл, когато провери картите си. Взе бялата си камъшитена чанта и започна да прибира вътре нещата си: червилото, четката, кутията тампони, ключовете от колата, портфейла с шофьорската книжка и различните си карти.

Отново погледна към отворената врата. Дори заключена не даваше голяма сигурност. Ключалката бе паянтова. Вероятно би се отворила и с фиба. Усети, че държи кредитната си карта.

Застина, обърна глава към коридора, уплашена, че по някакъв начин някой бе дочул мислите й. „Не го прави — чу тя тих вътрешен глас, — не отивай там. Той те дебне там.“

Но краката й вече бяха на стъпалата, а после по коридора на втория етаж към стаята в предната част на къщата. Ами ако той се върнеше? Ами ако се върнеше внезапно и я намери там да претърсва нещата му? Тя се закова пред вратата му.

Извади своята карта Американ Експрес — „Не тръгвай без нея“, шепнеше тих вътрешен глас — и я пъхна в процепа. Можеше да го види през прозореца, каза си тя; можеше да чуе, ако входната врата се хлопне. Щеше да й остане достатъчно време да се върне в стаята си преди той да разбере.

Започна да опитва ключалката наслуки, както бе видяла в безброй телевизионни серии. Няма за какво да се притеснявам, уверяваше се сама и тогава разбра едновременно разочарована и облекчена, че няма място за притеснение, защото никога не ще успее да влезе в тази стая. Може по телевизията да изглеждаше лесно, но действителността бе нещо различно и ключалката се оказа по-трудна, отколкото бе очаквала.

И тогава се отвори.

Бавно, почти неохотно вратата отстъпи, приканвайки я да влезе и да открие тайната.

Гейл пое дълбоко въздух, усети как коленете й отмаляват и престъпи прага.

Втурна се към прозореца и погледна надолу към улицата, като внимаваше да не бъде забелязана. Нямаше никой.

Все пак, по-добре бе да действа бързо. Той можеше да се върне всеки момент. Не биваше да се разтакава. Трябваше да бъде точна. Всичко да бъде оставено там, откъдето е взето.

Отстъпи от прозореца и бързо огледа стаята. Първото нещо, което забеляза, бе чистотата, педантичната чистота. Леглото бе оправено идеално, евтината маса излъскана и блестяща, да не говорим за прах по абажура на лампата. И миризмата на дезинфекция, толкова натрапчива. Как не я усети веднага? Как можеше да спи на тази миризма?

Малкият скрин също беше излъскан до блясък. Върху него нямаше нищо, никаква снимка, никакви шишета, нито четка или гребен. Нищо, освен добре излъскана повърхност, в която можеше да се огледа.

Гейл чу шум и изтича до прозореца. Събори лампата от масата и безпомощно я изгледа как се удари в стената.

— О, боже — прошепна, когато надзърна навън и видя двамата пияници да спорят кой да отпие първата глътка от новата бутилка.

Бързо изправи лампата и задиша учестено, обезумяла от страх. На абажура имаше лека вдлъбнатина. Нормален човек не би я забелязал, но тя нямаше работа с такъв и явно момчето веднага щеше да долови, че някой е бил в стаята му. Пръстите й се движеха бясно, докато се опитваха да поправят стореното. Насили се да се успокои, защото дори той да заподозре някого, най-вероятно щеше да набеди хазяйката.

Гейл изгуби още няколко секунди да оправи абажура, успя донякъде — но не достатъчно, знаеше го — и после се върна към масата. Обърна вдлъбнатия абажур към стената. Вероятно така нямаше да забележи нищо.

Отвори гардероба. Два чифта идеално изгладени панталони висяха един до друг. Стари и изтъркани, но внимателно поставени, все едно са скъпи вносни панталони. Под тях забеляза голямо шише лизол и малък спрей за лъскане на мебели.

Нямаше съмнение, че момчето има проблеми, установи Гейл. Върна се към скрина с чекмеджета. Дали наистина бе толкова психически болен, че да изнасили и убие шестгодишно дете?

Дръпна първото чекмедже. Бе пълно с плътни черни мъжки чорапи. Гейл прецени, че може би са към петдесет чифта и всичките еднакви, всичките сгънати прилежно, всичките миришеха на омекотител за дрехи.

Второто чекмедже съдържаше бельо. Всичко бе прилежно сгънато по един и същи начин, натрупано на малки купчини от по пет броя. Имаше шест такива купчини.

В третото чекмедже лежаха две ризи — черна и на сини и сиви райета. Добре сгънати и изгладени.

Гейл внимателно оставяше всичко така както си беше. Затвори най-долното чекмедже и в същия момент чу стъпки по стълбите.

Бе толкова погълната от съдържанието на скрина, че не бе чула никакъв шум. Сега, който и да беше на стълбите, се бе отправил насам и бе твърде късно да избяга. Беше в капан. Стъпките спряха някъде пред вратата. Той я изчакваше да се опита да си тръгне. Гейл стоеше парализирана в средата на стаята. Тогава чу прещракване на ключ и разбра, че идва от долния етаж. Изчака вратата да се затвори, преди да си позволи лукса да заплаче.

„Престани, спри“, увещаваше се тя. Изтри сълзите си и огледа стаята за последен път. Какво точно търсеше? Какво точно се надяваше да открие? Някакво физическо доказателство, свързващо мъжа с дъщеря й? Някакво късче доказателство, за да го изобличи, че е мъжът, когото търсеше?

Цялата стая й показваше, че той е с мания за чистота, но тази мания определено бе за предпочитане пред онези, за които бе чела. „Чудя се дали си мие сам прозорците“ — помисли си тя и се отправи към вратата. „Махни се“, настояваше вътрешният й глас и все пак очите й отново зашариха към леглото по средата на стаята. Не бе погледнала под него.

„Излез оттук“, молеше я вътрешният й глас.

Гейл твърдо отиде до леглото и коленичи, пъхна ръка под него. Удари се в нещо твърдо. Още една купчина — този път от списания — разбра, преди още да ги види. Не бе нужно да ги разглежда. Бяха като онези от отвратителния магазин. Снимки на обезобразени жени се появиха пред очите й.

— О, боже! — изплака тя. Напъха списанията под леглото и тогава долови някакво раздвижване отвън.

Той се бе върнал! Разбра го преди да стигне до прозореца. Спореше с пияниците, опитваше се да премине през тях към входа, а поради някаква причина те му създаваха неприятности и блокираха пътя му. Момчето погледна раздразнено нагоре и Гейл се прилепи до стената. Дали я видя? Дали се бе отдръпнала достатъчно бързо?

Нямаше време за чакане и чудене. Изскочи от стаята, затвори вратата зад себе си и в същия момент чу тръшването на външната врата. „Ще мине по коридора“ — помисли, докато се колебаеше в коя посока да побегне. Реши, че сама ще влезе в капана, ако се качи на горния етаж; ако слезе надолу, поне ще има шанс.

Стигна до площадката едновременно с него, но както и при първата им среща, преди четири дни, той не й обърна внимание. И да я бе забелязал, не го показа. Беше свел глава, раменете му бяха отпуснати, погледът — насочен към добре излъсканите му кафяви обувки. Мина покрай нея така, сякаш тя изобщо не съществуваше. Гейл чу затварянето на вратата му.