Джой Филдинг
Смъртно наказание (32)

Глава трийсет и втора

Джек пое по крайбрежната магистрала от Маями към Палм Бийч. Пътят бе по-дълъг, но много по-красив. Слънцето грееше, точно както бяха обещали синоптиците. По радиото излъчваха най-новото кънтри, песен за забранената любов в стар мръсен мотел. След нея последва прогноза за времето: следващите пет дни щяха да бъдат слънчеви, без никакви дъждове. На всеки кръгъл час имаше новини. Нещастие в Маями, тъжно информира гласът. Открили мъртво четиричленно семейство в горящ автомобил: мъж, жена и две деца — момчета на две и четири години. Ръцете на всички били завързани отзад. Полицията се опитвала да определи дали са били поставени в колата преди, или след смъртта им.

Ръката на Джек се протегна към радиото.

— Какво правиш? — спря го Гейл.

— Ще намеря някаква музика — каза той.

— Искам да чуя — отвърна му Гейл.

— За бога, толкова е страшно.

— Важно е да сме осведомени за тези неща — рече Гейл.

— Осведомени за какво? Че по света има толкова много отвратителни хора? Смятах, че това е едно от нещата, които ще се опитаме да забравим тук. — Натисна копчето и смени станцията.

Хванаха края на друга песен за несподелена любов, а след нея новините. „Четиричленно семейство“, започна говорителят, но Джек безцеремонно го прекъсна, натискайки друг бутон.

— Навсякъде е — тихо произнесе Гейл, затворила очи за тъмнозелените тревни площи и красивите жълти и розови къщи. „Приказният свят на Палм Бийч“, помисли си тя и си припомни, че дори в приказките бе пълно със зли вещици и грозни чудовища.

— Пристигнахме — обяви Джек, когато Гейл отвори очи и се огледа учудено. — Беше заспала — съобщи й той. Тя погледна през прозореца на колата към шестетажната сграда и палмите наоколо. — Добре дошла в Идън Рок. — Джек изскочи от колата. — Въздухът е чудесен.

Винаги казваше така. Всеки път, когато дойдеха във Флорида, всеки път, когато пристигнеха при родителите й, всеки път, когато излезеше от наетата кола и погледнеше към луксозното здание, той казваше едно и също: „Въздухът е чудесен“. Гейл се усмихна вътрешно и излезе от колата.

Портиерът ги поздрави пред вратата и бързо позвъни в апартамента на родителите й. Той се намираше на четвъртия етаж и гледаше към океана. Джек говореше по домофона с баща й, докато Гейл оглеждаше фоайето за някакви промени, но такива нямаше.

„Това й е хубавото на Флорида — каза си Гейл. — Никога не се променя. Като сапунена опера е, която можеш да не гледаш година, дори две, а когато отново започнеш да я следиш, всичко си е постарому.“

Подът във фоайето бе от бежов мрамор, покрит частично с бежов килим, върху който бяха разположени две канапета, също в бежово. Много изискано. Нещо, за което вероятно никой не можеше да спори. Но както в повечето от сградите в района, хората, обитателите намираха от какво да се оплачат. Изглежда на първо място от децата. Защото по-голямата част от живеещите бяха пенсионери, безпокояха се единствено за себе си и бяха склонни да капризничат по най-дребни поводи. Не обичаха силната музика, в резултат на което изпитваха антипатия към тийнейджърите. Не обичаха неочаквани викове или каквото и да било неочаквано, а понеже децата рядко вършат нещо по общоприетия начин, те ги изнервяха. Ужасяваха се, че някое дете може да направи нещо в басейна и винаги проверяваха водата за необичайно топли места. Гейл бе изтъкнала на няколко възрастни господа, че трябва да се страхуват повече не от младите, а от старите пикочни мехури, тази забележка бързо се разпространи и постави майка й в неудобно положение на следващата партия бридж.

Струваше й се, че всеки път, щом дойдеха с децата, имаше нови правила. Когато родителите на Гейл се преместиха, сградата бе чисто нова и изглежда нямаше никакви правила. На следващата година навсякъде имаше табелки: да не се тича, никакви играчки около басейна, децата да са научени да ползват тоалетна, душовете са задължителни преди плуване, след разходка по брега краката да се почистват от пясъка, никакво запазване на шезлонги около басейна. След изчитането на списъка от забрани Гейл бе отбелязала:

— Защо просто не сложат табелка: „Никакви забавления около басейна“? — И отново тази забележка се бе разпространила из сградата.

През годината, в която обитателите бяха инсталирали отвън душ, който облива отвсякъде, Гейл влезе за малко под него заедно със Синди. При следващото им посещение там имаше табела, забраняваща на деца под тринайсет години да го използват.

Гейл се чудеше какви ли нови правила са измислили сега, после осъзна, че без децата вероятно няма да има за какво да се безпокои. Не че тези хора не обичаха децата — повечето имаха внуци — просто предпочитаха те да бъдат държани на разстояние. Не харесваха затрудненията, които създават. „В това отношение не се различават особено от останалия свят“, помисли си Гейл.

Баща й неочаквано застана до нея.

— Здравей, скъпа. — Той я прегърна сърдечно. Помнеше прегръдката му, радваше се да го види по-щастлив от очакваното. — Хайде да се качваме — каза баща й и взе един куфар от Джек. — Майка ти те чака. Нагласила е апартамента, разместила е мебелите. Ще видиш.

Влязоха в асансьора и натиснаха съответното копче.

— Какво е това? — попита Гейл, като посочи една метална кутия, закачена на стената.

— Кислород — отговори баща й.

— Кислород ли? Защо?

— Е, нали знаеш — започна баща й, — тук живеят много възрастни хора. Страхуват се, че може да получат сърдечен удар в асансьора и да им потрябва кислород, така че монтираха бутилката. Това е една от причините, поради които на майка ти са й дотегнали тези старчоци.

Вратите се отвориха и те поеха по бежовите пътеки на червени квадрати към апартамента в края на коридора. Вратата вече бе отворена, големите прозорци към терасата също, така че се усещаше близкото присъствие на океана. Въздействието му бе подсилено от яркосините теракотени плочи на пода.

— Гейл — викна майка й, запътила се към нея с протегнати ръце. Прегърнаха се. — Нека те погледна — каза майка й и се отдръпна назад. — Добре ли си? Изглеждаш ми доста поотслабнала.

— Не съм — отвърна Гейл. — Храня се. Понякога си мисля, че само това и правя.

— Така ли? — попита със съмнение майка й. — Е, можеш да позасилиш храната. Направих резервации за тази вечер в „Капричио“.

— Звучи великолепно — възкликна Гейл, опитвайки се да изрази възторг. — Какво си направила? Променила си всичко тук.

— Просто разместих мебелите, поставих канапето до стената, а телевизора преместих в спалнята.

— Което никак не ми харесва — вметна баща й. — Направи го, само за да ме ядосва.

— Не бъди глупав — отвърна му тя. — Направих го, защото не ми харесваше да има телевизор в дневната.

— През последните четири години не ти пречеше.

Майка й махна нетърпеливо с ръка.

— И си сменила дамаската на столовете — забеляза Гейл.

— Харесва ли ти?

Преди да успее да отговори, баща й се намеси:

— Предишната си беше хубава — със зелени и бели цветя…

— Не отиваха на подовата настилка, а освен това цветята ме уморяваха. Реших, че е много по-изискано столовете да бъдат на синьо-бели райета.

— Кой го интересува изискаността? — попита остро бащата. — Искаше да впечатлиш приятелките си, с които играеш бридж.

— Нищо подобно. Просто си помислих, че ще е хубаво. Ти как смяташ, Гейл?

— Харесва ми.

Майка й за пръв път се обърна към Джек, сякаш току-що го бе забелязала.

— Здравей, Джек — прегърна го тя.

— Здравей, Лайла — сърдечно я поздрави той. — На мен също ми харесват.

— Нямате никакъв вкус — замърмори Дейв.

— Денят е прекрасен — промени темата Лайла.

— Май ще вали — автоматично отвърна бащата.

— Не е валяло от месеци — рече Лайла. — Искате ли да видите как съм променила стаята ви? — обърна се тя към дъщеря си и зет си.

— Пълна бъркотия — отсече Дейв.

— Къде е снимката? — попита Гейл преди да излезе от дневната.

Всички погледнаха към стената, където по-рано висеше увеличената фотография на Гейл и Синди с развети от вятъра коси.

— Свалих я — тихо изрече майка й. — Беше ми твърде болезнено да я гледам.

— И тогава я засърбяха ръцете — заяви бащата. — Веднага, щом свали снимката, вече не можеше да се спре, докато не размести всичко. Когато най-после завърши с местенето, реши, че е време да се преместим другаде.

— Точно сега е дошло времето за промяна — каза Лайла и ги поведе към стаята за гости.

— Хм, времето за промяна — мърмореше отзад Дейв. — Искаш да кажеш, че е време да си прегледаш главата.

— О, млъкни, Дейв — възкликна Лайла.

Като се преструваше, че разглежда мебелите в спалнята за гости, Гейл се питаше какво става с родителите й. Те рядко спореха; не можеше дори да си спомни баща й някога да е повишавал глас, освен когато пееше. Сега изглежда им бе нужно само да се погледнат, за да започнат да се карат. Защо?

— Как е той? — попита Гейл майка си, след като баща й напусна стаята.

— Промени се — каза Лайла, сякаш не можеше напълно да приеме думите, които изрече.

— В какъв смисъл?

Майка й сви рамене, опита се безуспешно да възпре сълзите си.

— Спря да рисува. Вече не пее, дори под душа. Казва, че няма за какво да пее. Ядосан е през цялото време. Според него всичко, което кажа или направя, все не е правилно. Просто се промени. — Тя отмести поглед от Гейл към Джек. — И така, вие си оправете багажа и починете — заповяда им мило, като възвърна самообладанието си, — после ще отидем при басейна или може би на разходка по брега. — Спря колебливо на прага. — Не се сърдиш, нали? За снимката? — Гледаше в пода. — Всеки път, когато я погледнех, сърцето ми се късаше.

— Няма нищо — успокои я Гейл и седна в края на леглото.

— Разбирам. — Майка й се усмихна тъжно. Устните й трепереха. Кимна няколко пъти и напусна стаята.

— Не забелязвам промени — каза Джек, след излизането на майка й.

— Леглото бе до другата стена — обясни Гейл. — Пердетата са нови.

— Искаш ли да поплуваме? — попита той, без да се интересува от обясненията й.

Гейл поклати глава и се отпусна назад в леглото.

— Не. Мисля да поспя малко.

— Ще пропилееш хубавия следобед — рече Джек.

Чу го как отваря куфара и се преоблича. Беше полузаспала. Гласът му стигна до нея някъде в просъница:

— Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с мен?

Заспа преди той да успее да я попита нещо друго.

 

 

Пътуването до „Капричио“ им отне трийсет и пет минути. Не че пътят бе дълъг, но шофьорите в Палм Бийч явно не обичаха да карат с повече от трийсет километра в час. („Какво друго може да се очаква? — беше се пошегувала веднъж Каръл. — Едва виждат и чуват. Освен това няма за къде да бързат.“)

— Как е Каръл? — попита Гейл, мислите й се насочиха към сестра й.

— Стори ми се малко депресирана, когато разговарях с нея — отвърна майка й.

— Защо? — попита Гейл, като се надяваше нищо да не се е случило между сестра й и новия й приятел.

— Отново не е получила роля — обясни майка й, — а и е малко изнервена заради посещението ни.

— Защо пък ще се изнервя?

— Не зная. Изглежда се безпокои за нашата среща с този Стивън, с когото живее. Ти си го виждала, нали, Гейл? Какво представлява?

— Приятен е — каза Гейл. — Прилича малко на Джек Никълсън.

— Винаги съм смятала, че и баща ти прилича малко на него.

— Ти си луда, Лайла — изръмжа Дейв Харингтън, след което никой не проговори, докато не пристигнаха в ресторанта.

„Капричио“ бе пълен и трябваше да изчакат половин час за масата си, въпреки резервацията. Когато се настаниха, Гейл дискретно огледа заведението. По-голямата част от посетителите бяха екстравагантно облечени и фризирани. Гейл прецени, че средната им възраст е някъде около шейсет и пет.

Обслужването бе бавно и Гейл започна да пие вино. Когато храната пристигна, реши, че вече не е гладна и продължи да пие. Майка й се зачуди на глас дали не трябва да спре. Баща й възрази, че понякога човек може да си го позволи и отново й напълни чашата. Гейл сви рамене и продължи да пие. Започна да се чувства замаяна и много весела.

— Намали темпото — тихо я посъветва Джек.

— Има ли някой тук под осемдесетте? — изсмя се гръмко Гейл.

— Само ние четиримата — отвърна баща й също толкова гръмко.

Гейл си спомни за кислородната бутилка в асансьора.

— Определено са се вкопчили — заяви тя на път за колата, беше й трудно да пази равновесие.

— Вкопчили в какво? — попита Джек, докато й помагаше да се настани на задната седалка.

— В живота — промълви тя и облегна глава на рамото му.

Преди да затвори очи забеляза, че колата, паркирана до тяхната, има интересна лепенка на задното стъкло: „Бог, пистолетите и решителността направиха Америка велика“.