Джой Филдинг
Смъртно наказание (19)

Глава деветнайсета

В петък сутринта Джек настоя да заминат някъде сами за почивните дни. Нуждаеха се от време да останат насаме, подчерта той; няколко дни да се откъснат от всичко и всички.

Бе избрал Кейп Код.

Бяха ходили там за медения си месец преди около девет години. Тогава, както и всичко останало, там й се стори прекрасно. Сега, въпреки умората, едва ли би могла да отблъсне чара на това място, но то изглеждаше вече много по-обикновено. Някога сякаш магическа пръчка го бе дарила с очарование. Напомняше й за песента на Пати Пейдж „Старомоден“. Но Кейп Код бе станал твърде оживен. Дори през октомври туристите бяха повече от местните. Пясъчните дюни изглеждаха по-малки; соленият въздух не бе особено приятен. От осем години Гейл смяташе Кейп Код за рая на земята. Сега знаеше, че такова място не съществува. Всички градове си приличаха. Докато преди Гейл изпитваше блаженство и спокойствие, когато двамата с Джек хванати за ръце се разхождаха по тези улици, сега се стряскаше при всеки клаксон, при всяко изскърцване на спирачки. Някогашните романтични бризове сега жулеха страните й. Бленуваше да избяга, но се страхуваше да го предложи на Джек.

Веднъж примирила се с пътуването, то й се стори приятно. Бе слънчево. За няколко дни метеоролозите обещаваха сравнително меко време. Дори движението не бе претоварено. Видяха само две катастрофи и то без сериозни последствия. Когато минаха покрай странично смачкана кола, Гейл се замисли, какво ли е да те ударят с голяма скорост. Чудеше се какво ли би изпитала да види как тялото й се взривява, как друга кола пори през него? Дали щеше да усети нещо?

Джек постоянно поглеждаше в новата си пътна карта, („Какво е станало с всичките ми карти?“, бе попитал той преди да тръгнат и бе принуден да си купи нова на първата бензиностанция), въпреки че познаваше пътя и вероятно можеше да открие Кейп Код със завързани очи.

Гейл се чудеше как е Дженифър с Марк и жена му. Дали Джули щеше да е у дома, когато Дженифър се прибира от училище? Дали щеше да се сети да я събуди по-рано в понеделник сутринта, или ще е много заета с работата си? Работеше като секретарка за един експерт-счетоводител. Дали щеше да има достатъчно време и сили в края на деня, за да бъде отегчавана с тийнейджърка, която не знае какво иска? Въпреки че Джени обожаваше баща си, дали той щеше да бъде достатъчно стриктен с домашните й и времето й за лягане? Дали щеше да напомни на Джени и Еди да се придържат към вечерния си час?

Няколко пъти през продължителното пътуване Гейл се изкуши да помоли Джек да обърне колата и да се върнат у дома. После си напомняше, че ще се върнат в понеделник вечерта и че няколко дни Дженифър несъмнено щеше да се справи добре и без нея. „Вероятно много по-добре“, помисли си тя, като се сети за честите им караници напоследък.

Гейл имаше и ясна представа колко важни са за тях с Джек тези няколко дни. Беше прав — имаха нужда да прекарат известно време сами. Продължаваха да се отчуждават с всеки изминал ден. Отстъпваха, вместо да рискуват с открит спор; спотайваха вината си, вместо да се изправят пред проблемите си очи в очи.

Вината не беше в Джек, знаеше го. Неколкократно бе правил опити да я измъкне от състоянието й. Отначало тя също се бе опитвала, но колкото и да се възхищаваше и разчиташе на издръжливостта му, напоследък също бе започнала да се дразни. Тя бе тази, която настояваше да се върнат към нормалния живот и въпреки това се дразнеше от способността му да се адаптира с такава готовност, просто да се съвземе и продължи напред.

„Престани!“, заповяда си тя. Усещаше, че е несправедлива. Нямаше причина да се гневи на Джек или на Дженифър, защото те по някакъв начин бяха успели да се приспособят, въпреки трагедията. Ако някой имаше причина да бъде ядосан, ако някой имаше право да обвинява, то това бе Джек. „Как така не ме упреква за нищо?“, чудеше се Гейл. Трябваше. Винаги, когато я погледнеше, прозираше упрекът, че ако само си бе у дома в онзи последен априлски следобед, Синди все още щеше да е жива. Всеки път, когато очите му срещнеха нейните, усещаше отвращението му, а когато тя се опитваше да достигне до него, цялата възнегодуваше. От… какво?

Гейл погледна към съпруга си, докато се разхождаха хванати за ръка. Вниманието му бе посветено на местните природни красоти. Наистина ли е погълнат от тези стари дървени къщи? Или виждаше, като нея, лицето на Синди зад всяко перде? Усмивката на Синди на всеки прозорец? Дали не чуваше безгрижния смях на дъщеря си всеки път, когато някой друг се засмееше?

— Боядисали са къщите — неочаквано каза той.

— Какво?

— Онази къща там. Втората от ъгъла. Боядисали са я в бяло. Помниш ли? Беше синя.

— Жалко, обичам синьото.

— Аз също.

— Предполагам са решили, че е време за промяна, обичам синьото.

— А тези хора са отсекли няколко дървета — добави Джек и посочи от другата страна на пътя.

— Така изглежда по-добре — каза тя, без да си спомня как е било преди.

— Наистина ли? — беше изненадан. — На мен ми харесваше с дърветата.

— Така е по-слънчево.

— Навярно — вдигна рамене той и пое дълбоко въздух. — Обичам уханието на този град.

И Гейл вдиша дълбоко, но усети остра болка в гърдите.

— Добре ли си? — бързо попита Джек. — Искаш ли да спрем? Да отидем някъде на кафе?

— Не, разходката е прекрасна — каза му тя. И се постара да прозвучи убедително. Вече беше наясно, че не можеше толкова лесно да го заблуди.

— Искаш ли да се разходим по брега? — предложи той.

— Разбира се — съгласи се Гейл.

— Може да е доста хладно.

— Винаги можем да се върнем — отвърна тя.

Утешаваше се с единствения избор, който им бе останал — както и по-рано търсеше спасение в незначителните им разговори.

Беше прав, до водата бе студено, дори неприятно, въпреки че известно време и двамата се преструваха. „Лицето на Джек е толкова добродушно“, помисли си тя, докато го оглеждаше: прав нос, хубав профил и страни, зачервени от вятъра.

Друга двойка мина покрай тях, кимнаха им, зиморничаво се сгушиха в якетата си.

— Луди туристи — изсмя се Джек. — Няма да видиш никой от местните да се разхожда в такова време по брега.

Гейл проследи с поглед другата двойка, отдалечила се бързо по пясъка. Мислено зае мястото на другата жена. Чудеше се какви мисли се въртят в ума й, докато се разхожда, уловила за ръка съпруга си, както и Гейл се разхождаше с Джек. Просто още една обикновена американска двойка, която вероятно таи същите мисли. Гейл се опита да отгатне какви тайни криеше жената зад усмихнатите си очи и почервенели бузи, убедена, че всички хора притежават тайни. И белези. Знаеше, че нещата рядко са такива, каквито изглеждат отстрани; че щастието е измамна илюзия.

Отърси се от мислите си и зиморничаво сви рамене. Джек моментално пусна ръката й и я прегърна, притисна я към себе си, за да я стопли.

— Хайде да се връщаме — каза той. — Май е достатъчно. — Гейл само кимна. — Не е същото, когато е толкова студено, нали?

Гейл не отвърна нищо. И двамата знаеха, че студът няма нищо общо с това, че нещата вече не са същите.

Върнаха се в хотела и си поговориха с госпожа Мейхю. Бе мислила за тях, когато не дошли както обикновено през лятото. Тази година сезонът не бил нещо особено. Местните обвиняваха за това икономиката, разправяше тя. Из цялата страна нещата не вървят. Какво може да се направи?

Попита за работата на Джек — дали рецесията бе засегнала и него? Джек й обясни, че няма недостиг на болни животни, въпреки че хората се лишават от определени разноски за луксозни неща, включително и гледането на домашни любимци. Мейхю после попита за семейството. Джек тихо обясни, че са преживели трагедия, че детето им е починало. Не спомена как, а госпожа Мейхю не попита. Разговорът замря неловко и те се качиха в стаята си. Колко различна бе от тези, които бе започнала да наема, помисли си Гейл, докато вървяха по коридора, с тапети в приятни меки тонове. Скъпа мека пътека, и под от тъмно дърво; в ъгъла бе поставена антична масичка и подходяща лампа, която хвърляше наоколо нежно сияние.

Спалнята им бе също така приятна, издържана в добре балансирани нюанси на кафяво и прасковено. Леглото бе широко и удобно. По стените висяха картини от канадски наивисти. Гейл хвърли доволен поглед наоколо. Винаги бе обичала тази стая.

— Помниш ли кученцето, за което ти говорих? — попита Джек, докато събличаше якето си. — Най-после й намериха партньор. Ще изминат няколко месеца, разбира се, докато роди, а после още шест седмици преди кученцата да се отбият от майката. Помислила ли си за това?

— Всъщност, не — призна Гейл и се почувства виновна. — Но ще го направя.

Джек се доближи до нея.

— Няма да те насилвам — прошепна той и я прегърна. Гейл разбра, че не говори за кучето.

— Не го и правиш — каза му тя.

Знаеше, че не може да отлага вечно. Бе настъпил мигът да се люби с него. Вдигна поглед и го наблюдаваше, докато той сведе устни към нейните. Ръцете й го обгърнаха. Целувката бе нежна, устните им едва разтворени. Чу тихия стон. Усети ръцете му как галят гърба й, внимателно, без да я притиска твърде силно. Целуна я по бузата, по очите, по врата, бавно се завърна към устните й; езикът му нежно затърси нейния.

Ръцете му се плъзнаха надолу по дънките й, после нагоре до корема и до гърдите й. След няколко секунди усети, че разкопчава блузата й, несръчен като тийнейджър. Притеснен я свали от раменете й и блузата свободно падна на пода. Заплете се със закопчалката на сутиена и се закискаха заради глупостите, които правеха, докато Гейл сама не го откопча.

Джек падна на колене, ръцете му се плъзнаха към гърдите й, той зарови глава между тях. Пръстите на Гейл се вкопчиха в косата му. Усети как сваля ципа й и подръпването на грубия дънков плат от бедрата й. Не си спомняше кога той се бе съблякъл. Нямаше спомен как се озоваха в леглото и не бе способна да назове мига, в който стомахът й се сви на топка. Не бе повикала съзнателно образа на Синди; бе се мъчила с всички сили да отблъсне мисълта, че това, което се случва с нея, бе сполетяло дъщеричката й преди шест месеца.

И все пак е същото, осъзна тя. Отвори широко очи и се взря в Джек. Сега разбра от какво е породено раздразнението, което до този момент не бе способна да определи. Дължеше се на мъжествеността му. Този така наречен любовен акт бе същият акт, но насилствен, предшествал смъртта на дъщеря й. И неочаквано всичко, което можеше да усети, бе болка, собствената си болка и тази на дъщеря си и изкрещя от мъка.

— Какво има? — попита Джек тревожно. — Болка ли ти причиних? — Той се отдръпна от нея и видя, че плаче. — Гейл, какво има? Моля те, кажи ми.

— Не мога — изплака тя. — Просто не мога да го направя. — Наведе глава към коленете си и зарида. — Опитах се, Джек. Аз също те желаех. Моля те да ми повярваш. Обичам те. Исках да се любим, но просто не мога.

— Аз съм виновен. — Джек моментално се наруга. — Не трябваше да ускорявам събитията…

— Нищо не си направил. Аз съм виновна. Не ти. Ти направи всичко възможно. Беше търпелив и мил, и добър… и не в теб е причината.

— Трябваше да изчакам.

— Не — каза Гейл и тъжно поклати глава. — Нямаше да промениш нищо. Точно това се опитвам да ти кажа. И след година ще се чувствам по същия начин. — Той се опита да протестира, но думите й го спряха. — Не мога да се любя с теб сега… нито след година, без значение колко си търпелив, без значение колко дълго си готов да чакаш… защото всичко, за което мога да мисля, докато ме докосваш, е, че онова чудовище е правило същото на нашето хубаво момиченце. Всичко, което виждам, са животинските му ръце по цялото й телце. Усещам тежестта му върху малкото й тяло, усещам как си пробива път в нея. О, боже, бих дала всичко на света да не го изпитвам, но просто не мога да престана. Видът на голото ти тяло… — започна да плаче истерично. — Опитах се. Смятах, че ще мога. За няколко минути успях да забравя и после всичко започна отначало — отвращението, омразата, срамът. И сега зная, че никога няма да съм способна да се любя, защото образът на онзи мъж с нашето дете никога няма да ме напусне. Независимо колко добре ще успявам да го потисна през деня или като съм сама, когато съм с теб ще си спомням всичко отначало. О, боже, напусни ме, Джек — изплака тя и забеляза, че сега и той плаче. — Намери си друга и започни нов живот. Намери някоя да те обича така, както имаш нужда, по начина, по който заслужаваш да бъдеш обичан, ти, мили мой.

Джек се опита да проговори, но тя сложи пръст на устните му.

— Моля те, изслушай ме, Джек. Не е честно. Зная, че ме обичаш, но не бих искала да мислиш, че има шанс някога да успея да се променя…

— Можеш да…

— Не… няма. Остави ме. Намери си друга. Никога няма да съм същата. Намери си друга. Ще те разбера.

— Така ли? — запита той и прикри тялото си с чаршафа. — Тогава ще трябва да разбереш, че те обичам и че нищо, което кажеш или направиш, без значение, няма да ме накара да те напусна. С теб съм, независимо дали го искаш или не, защото те обичам и имам нужда от теб и не само това, по дяволите, наистина те харесвам. Въпреки че този маниак ми отне дъщерята и може би дори ми отне и теб, той няма да успее да ми отнеме най-добрия приятел на света. Няма да позволя. Достатъчно е взел от нас, Гейл. Моля те, не му позволявай да ни отнеме още.

Гейл протегна ръце и сложи главата му на скута си. Останаха така, докато не мръкна и се пъхнаха под завивките. Когато Гейл затвори очи, бе твърдо убедена, че Джек заслужава много повече, че ще бъде много по-добре за него да я напусне.