Джой Филдинг
Смъртно наказание (16)

Глава шестнайсета

На първи октомври тялото на двайсет и девет годишна майка на три деца бе открито закопано в плитък гроб малко извън границите на Ливингстън. Била изнасилена и простреляна два пъти в сърцето. Жената бе съпруга на местен магнат на недвижими имоти. Вестниците моментално се изпълниха със снимките на привлекателна млада жена и опечаленото й семейство.

— Не смяташ ли, че има някаква връзка? — попита Гейл лейтенант Коул, когато успя най-накрая да се свърже с него след два дни.

— Не — твърдо отсече той.

— Защо? — Гласът на Гейл бе рязък, тревожен.

— Твърде много се различават — обясни лейтенантът, изброявайки подробностите от последното убийство. — Вероника Макинес е жена; била е застреляна, не удушена…

— Но е била изнасилена…

— Мъже, които изнасилват деца, рядко посягат на жени.

— Но възможно ли е…

— Гейл — изрече сериозно Ричард Коул, — не е.

Гейл притисна слушалката към гърдите си и погледна към кухненската врата.

— Тогава какво ще правим сега? — запита тя, като неочаквано вдигна отново слушалката.

Настъпи мълчание.

— Не съм сигурен, че разбирам въпроса ти.

— Знаеш ли кой е убиецът на жената?

— Не още. Ние…

— Зная, разполагате с някои улики.

— Гейл…

— Какво става със случая на Синди?

— Все още работим по него.

— Вероника Макинес бе съпруга на виден и много богат човек. Да не би да се опитваш да ми кажеш, че не си изкарал всичките си хора да търсят убиеца й?

— Това не означава, че не търсим мъжа, който уби дъщеря ти.

— Така ли?

— Да.

Гейл се канеше да спори, но размисли и не каза нищо. Нямаше смисъл от по-нататъшно обсъждане. Разбираше фактите, въпреки че Коул бе неспособен да ги признае, а тъжното бе, че дъщеря й вече беше стар случай. Полицията щеше да съсредоточи усилията си върху случай, за който все още имаше надежда да бъде решен. Преследването на убиеца на Синди щеше да бъде изоставено. Както и мъжете под прикритие, които все още обикаляха улиците на Ню Джърси, щяха да бъдат изпратени някъде другаде, където времето им щеше да бъде оползотворено.

Канеше се да затвори телефона, когато гласът на лейтенант Коул я хвана неподготвена.

— Какво каза? — бързо запита тя.

— Попитах къде ходиш последния месец — повтори той.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, че се обаждах многократно и ти никога не си беше вкъщи. Просто се чудех какво правиш.

Гейл се опита да прочисти гърлото си и се закашля в слушалката.

— Ами, излизах понякога — накрая изпелтечи нервно тя. — Нищо особено.

— Добре ли си?

— Да — отвърна Гейл, но изгаряше от желание да затвори телефона.

Когато разговорът свърши, разбра, че отново е доникъде. Беше време да продължи напред, да действа по следващата фаза от плана си.

През последните няколко седмици бе наблюдавала известен брой къщи с обзаведени стаи под наем. Запечатваше в ума си техните наематели и стриктно контролираше кой влиза и излиза.

Сега вече реши да се премести вътре, да се присъедини към тях. Бе отлагала тази си акция, надявайки се, че полицията ще открие нещо.

Надежди, изсмя се Гейл с горчива ирония, когато седна зад волана и изкара колата от алеята пред къщата.

Бяха открили нов труп.

 

 

Джейсън авеню бе тясна, безинтересна улица, перпендикулярна на Брод стрийт. От двете й страни се издигаха запуснати къщи. Дървенията им имаше нужда от боядисване, стъпалата пред входовете бяха очукани и издълбани, покрити с есени листа, които никой не си бе дал труда да помете.

Гейл бе предпочела тази улица пред няколко други, защото изглеждаше най-безлична. Не беше нито по-добра от останалите, нито по-лоша. Бе проследила няколко млади мъже дотук, винаги на половин пряка зад тях, със скрито във вдигнатата яка на есенното й палто лице.

Веднъж бе забелязала отражението си в една витрина — вдигната яка, приведена глава, отпуснати рамене, тътрещи се крака — и едва не се бе изсмяла на глас. След това беше променила малко стереотипа — внимаваше да не се превърне в карикатура, опитваше се да изглежда по-реална и същевременно невидима като останалите, които обикаляха наоколо по тези улици. Не беше трудно. В много отношения тя се чувстваше една от тях — самотна, разгневена, отчаяна. Имаше дни, в които се чувстваше по-добре тук, по тези улички, отколкото около Тарлтън Драйв. Поне тук познаваше опасностите. В Ливингстън, в хубавия район на средната класа Чери Хил, където живееше, не се предполагаше каквато и да било опасност.

Убиецът бе някъде из тези улици, сигурна беше, в една от тези стари къщи, криеше се от света. Но не и от нея. И не за дълго.

Избра номер седемнайсет, защото сградата я привлече по странен начин. Докато гледаше олюпената й мазилка и едва крепящата се стряха, Гейл можеше да си представи как бе изглеждала преди много години — устойчива, здрава и дори топла. Беше проследила поне един висок слаб русокос младеж да влиза в нея, и няколко други, които донякъде отговаряха на някои от чертите на престъпника, когото търсеше. Косата можеше да се боядиса, все пак. Бради и мустаци можеха да се пуснат. Можеха да се прибавят няколко килограма в теглото. Глави можеха да се обръснат.

Табела на предния прозорец гласеше, че има свободни стаи. Можеха да се наемат за ден, седмица, месец.

— Бих искала стая — каза Гейл на жената, надничаща през вратата на партера.

— За колко време? — запита жената, докато държеше един ръмжащ доберман настрани с крака си.

— Не съм сигурна — отвърна Гейл, мислейки, че вероятно ще се премести в друга подобна къща след седмица, ако не открие нищо тук.

— Тогава плати за една нощ. Плаща се предварително — информира я жената и Гейл забеляза, че между пръстите си държи цигара. — Влез вътре, Ребека — каза тя на кучето, което моментално отстъпи назад.

Гейл си помисли, че името Ребека е необичайно за доберман.

— Колко? — запита Гейл, като се чудеше дали жената бе избрала името на кучето заради самата шега. Това определено не беше фермата Сънибрук.

— Петнайсет долара на вечер — отвърна жената.

— Петнайсет долара на вечер? — повтори Гейл и затърси в джобовете на палтото си парите. — Това е много.

— Можеш да намериш нещо по-евтино надолу по улицата — каза й жената, — но няма да е толкова хубаво. Петнайсет долара на вечер. Нямам намерение да прекарам тук цял ден. Сега започва сериалът ми.

Гейл се зачуди какви точно сапунени опери гледаше, но не попита.

— Добре. — Гейл подаде парите на жената, която бързо ги преброи.

— Ще взема ключовете — съобщи тя.

Когато хазайката я поведе нагоре по стълбите, Гейл забеляза по иначе чистата стена петна, които, изглежда, бяха от кръв.

— Какви са тези петна? — запита тя.

Погледът на жената проследи пръста на Гейл към грозните червено-кафеникави следи.

— Нямам представа — отвърна, сякаш едва ли би си дала труда да отговори.

— Прилича на кръв.

Жената се усмихна за пръв път, откакто Гейл бе почукала на вратата й.

— Да, много прилича.

Гейл предпочете да не мисли как кръвта се е появила тук и насочи вниманието си към краката на жената, докато тя се качваше пред нея до втория етаж. Жената бе повече от слаба — болезнено слаба, бедрата й бяха като клечки под мръсния панталон. Въпреки това косата й беше фризирана, чиста и накъдрена, а ноктите й бяха грижливо поддържани и лакирани в яркочервено.

— Сега всички стаи ли са заети? — попита Гейл, когато спряха пред заключената врата.

— Имам още една — каза жената, отключи вратата и подаде ключа на Гейл. — Ето. Добре?

— Добре? — запита Гейл, неразбрала въпроса.

— Ще я вземеш или не?

— Наемам я — кимна Гейл. — Много е хубава.

— Можеш да намериш по-евтина надолу по пътя — повтори отново жената, — но няма да е толкова хубава. Опитвам се да поддържам чисто, доколкото мога. Ще те помоля за няколко неща — никакъв шум след полунощ, никакво пушене в леглото — не искам къщата да изгори до основи, и никакви наркотици и пиене из коридорите. Не ме интересува какво правиш насаме в стаята си, освен ако не я превърнеш на бардак. Така се казва, нали? Ясно ти е, публичен дом. Иначе можеш да посрещаш мъже. Само не го прави много очебийно.

— Няма да има никакви мъже.

Жената я изгледа странно.

— Не? Е, твоя работа. Просто не искам никакви неприятности от полицията, знаеш какво искам да кажа.

— Добре, не пия и не пуша, и не взимам наркотици — започна Гейл, но жената вече бе слязла до първата площадка на стълбището. — Не искаш ли да научиш името ми?

— За какво? — запита жената, без да се обърне.

Гейл забеляза по пода следи от пепел от цигарата й. Остана няколко секунди в празния коридор и влезе в стаята.

Не беше по-хубава, отколкото очакваше. Стените бяха в няколко нюанса на зеленото или може би на жълтото, а подът бе голи дъски. „Поне е чисто“ — помисли с облекчение Гейл. Обзавеждането беше оскъдно; двойно легло, покрито с евтина цветна покривка по средата на стаята, многоцветен продънен стол; евтина лампа на още по-евтина пластмасова маса и скрин.

Гейл седна на леглото и с изненада откри, че е твърдо. Не че това имаше значение; нямаше да спи на него. Изведнъж я прониза паника, стаята се надвесваше над нея. Изтича до прозореца зад стола. Беше малък прозорец с избелели сини пердета и гледаше към мрачно задно дворче. Гейл се почувства откъсната, изолирана от улицата, от същината си. Как можеше да се надява да открие някого зад тези враждебни врати!

Догади й се и едва не падна върху малката маса, докато се опитваше да намери тоалетната. Имаше нужда да отиде там. Къде ли беше банята?

— Къде е банята? — запита тя хазайката, след като отново слезе долу.

Жената надникна зад вратата си.

— О, не ти ли я показах? В края на твоя коридор. Има по една на всеки етаж.

— Искаш да кажеш, че няма в стаята?

— Ти не забеляза ли?

— Просто помислих…

— Знаеш ли колко ще ми струва да направя тоалетна във всяка стая? Шегуваш ли се? А поддръжката? Да се тревожа всеки път, когато някой напъха нещо, което не трябва в тоалетната и да викам водопроводчик? Тук не идват много жени, така че понякога забравям да го спомена.

— А кой тогава идва тук? — попита Гейл.

— Що за въпрос? — Жената стисна здраво дръжката на вратата и я притвори още повече, така че Гейл можеше да вижда половината й лице. — Да не си ченге или нещо подобно?

— Ченге! — Смехът на Гейл беше искрен. — Не. Просто… съм самотна — призна тя, учудена на думите, които изскочиха от устата й.

Жената отпусна рамене и отвори вратата с крак.

— Искаш ли да пийнеш? — предложи тя.

— Бих изпила чаша чай — отвърна Гейл преди да осъзнае как прозвучаха думите й.

— Не точно това имах предвид — каза жената, — но мисля, че някъде имах стар чайник. Влез.

Стаята бе приблизително два пъти по-голяма от тази на Гейл. Забеляза кухня и отделна спалня. Стените бяха в същия жълто-зелен цвят, както останалите от къщата, а мебелите сякаш бяха от Армията на спасението. Жената тършуваше из шкафовете си за чайник.

— Ето го — тържествено заяви тя. — Знаех, че има някъде. Мисля, че си спомням как да кипна вода. Сядай, настани се удобно.

— Аз съм Гейл — представи се тя на жената, решила в последния миг да не лъже.

— А аз — Роузан — отговори жената. Напълни чайника с вода от чешмата и го сложи на печката. — Хайде, сядай. Не се страхувай от кучето. Няма да те нарани, освен ако не й кажа. Ребека, слез от дивана.

Кучето се подчини мигновено, скочи от удобното си място на избелелия червен кадифен диван и се настани на пода пред телевизора. Гейл седна притеснено, очите й шареха от малкия черно-бял телевизор към голямото черно-кафяво куче и обратно.

— Как реши да я кръстиш Ребека? — попита Гейл, като се насили да се усмихне по посока на кучето.

— Свекърва ми се казваше така — поясни Роузан. Върна се в стаята и залепи поглед в телевизора. — Ребека изглежда точно като нея. Трябва да имам куче, нали знаеш, сама жена. Особено тук. Мъже идват и си отиват, и смятат, че могат да се възползват, само защото си сама жена. Но като видят Ребека, размислят.

— Живееш сама? — попита Гейл и се опита да отгатне възрастта на жената.

— От шестнайсет години — отвърна Роузан. — Така е по-добре. Мъжът ми излезе една вечер за бутилка мляко… — остави изречението недовършено, докато следеше какво става по телевизията. Сериалът бе прекъснат от реклама. — Поне донесе млякото, преди да се разделим — завърши тя и отиде в кухнята да махне чайника от печката. — Сега, я да проверя дали имам някакъв чай.

Гейл я наблюдаваше, докато тършуваше из разни чекмеджета.

— Така си и мислех. Малко е стар. Чаят не изветрява, нали?

— Не — усмихна се Гейл.

— Отдавна не съм пила чай — продължи жената. Пусна пакетчетата в чашите и сипа водата. — Нямам никаква захар или мляко, така че ще трябва да го пиеш чист.

— Няма нищо. Ами ти?

— Никога не вземам нищо между яденетата — отвърна Роузан и подаде чашата на Гейл. — Гледаш ли това? — попита тя, сочейки към телевизора. Гейл поклати глава. — Любимите ми серии. Такива неща дават, че няма да повярваш. Прелюбодеяния, убийства, руски шпиони. Всичко в едно и също семейство! Онази там е Лола. Страхотна сплетница. Харесвам я най-много. Всеки път, когато се появи, можеш да очакваш и неприятности.

Гейл наблюдаваше красивата жена с дълга тъмна коса да прегръща привлекателен мъж на средна възраст в лекарска престилка и с притеснен израз на лицето.

— Този, когото е прегърнала, е Уил Тайръл. Женен за Ан Котън, дикторка и истинско бонбонче, откакто са се оженили. Преди не е била такава. Уил е четвъртият й съпруг за последните пет години. Получила е нервна криза и убила последния си съпруг. Дали й такива хапчета, че тя се пристрастила към тях, а после получи много истерични припадъци, преди да срещне омъжения Уил и стана страшно отегчителна. Имам чувството, че скоро ще я разкарат от сериите. — Гейл едва не се засмя, когато схвана, че Роузан приемаше тези сапунени опери на сериозно. — Но Лола притежава истински характер. Никой не знае откъде е дошла, а и тя не казва много. Никога не показват къде живее или нещо подобно, но винаги е красиво облечена и прави неща като да облече дълго палто от норки с нищо отдолу, и винаги преследва съпруга на някого. Жената на последния съпруг, който открадна, се самоуби. Смятам, че така са намислили да се отърват и от горката Ан Котън.

— Опитах да гледам някои от тези сериали известно време… хм, май се казваха „Пътеводна светлина“ и „Светло утро“.

— О, да, обикновено следях този последния. Ерика все още ли лъже съпруга си Ричард?

Гейл трябваше да се замисли за миг.

— Мисля, че името му беше Ланс.

— Ланс! Тя се е омъжила за Ланс? Този мошеник! О, сега вече наистина се е оплела, да захвърли добър човек като Ричард. Искам да кажа, едно е да му изневерява, но да го изостави и да се омъжи за Ланс, е, получила е това, което си е търсила.

Гейл огледа неспокойно стаята, чувствайки стените да се накланят отново към нея, както преди.

— Трябва да се прибирам у дома — каза тя, преди да осъзнае какво говори и тревожно се обърна към Роузан.

Жената бе погълната от проблемите на Уил Тайръл, Ан Котън и Лола — какво ли й беше името — и не бе разбрала за грешката на Гейл. Изтри потта, избила над горната й устна. Трябваше да е по-предпазлива. Глупава грешка на езика като тази можеше да развали всичките й добре обмислени планове. Изправи се рязко и кучето скочи на крака с оголени зъби, готово да скочи към гърлото й.

— Долу, Ребека — тихо я предупреди господарката й и кучето бавно легна на пода.

— Чувствам се малко замаяна. Смятам да изляза да се поразходя — опита се да обясни Гейл.

— Не е нужно да ми даваш обяснения. Не съм ти майка.

— Благодаря за чая.

Роузан махна, без да откъсва поглед от телевизора. Гейл огледа за последен път стаята и затвори вратата зад себе си. Погледна си часовника. Беше почти три и половина и най-добре бе да си тръгне. Когато се опита да отвори външната врата, усети съпротива и проумя, че някой бута вратата навътре, докато тя се опитваше да я бутне навън и отстъпи назад. Мъжът, който влезе, беше много млад, а косата му бе подстригана старомодно — толкова късо, че беше трудно да се определи цветът й. Бе забил поглед в краката си, когато мина покрай нея и се заизкачва по стълбите. Ако я бе видял изобщо, то не го показа по никакъв начин. Гейл се заслуша в шума от стъпките му, докато взимаше по две стъпала нагоре към първата площадка. Отвори вратата и бързо излезе на чист въздух. Беше по-студен и влажен отпреди. Отново огледа къщата. Момчето живееше в една от предните стаи, бързо заключи тя по стъпките му. Гейл погледна нагоре към втория етаж.

Той гледаше надолу към нея от прозореца си и веднага щом тя го забеляза, се скри зад пердето. Гейл постоя за миг на площадката пред къщата, след което реши да се прибира. Когато тръгна бавно по улицата, усети как погледът на младежа я следва.