Джой Филдинг
Смъртно наказание (30)

Глава трийсета

На следващата сутрин Дженифър слезе от спалнята си чак към обед. Гейл не се учуди; ясно й беше, че Дженифър не е спала много, ако изобщо бе спала. Също като тях двамата с Джек.

През нощта на няколко пъти бе чула Дженифър да ходи до банята да пие вода, да крачи напред-назад. Искаше й се да отиде при нея и отново да й обясни, но знаеше, че няма смисъл. Беше реагирала прекалено остро. Най-обикновено младежко опипване, повтаряше си тя, докато не потъна накрая в сън.

Джек стана рано сутринта и заяви, че има нужда от разходка на чист въздух. Беше страшно разстроен от сцената, въпреки че не каза нищо. Всичко вече бе казано. Когато Гейл излезе от банята и слезе в кухнята, него все още го нямаше.

Разположи се до кухненската маса с последния брой на „Сънди Таймс“ и зачете някаква история за жена, хвърлена в затвора, защото отказала да даде показания от страх за живота си — трябвало да свидетелства срещу двамата мъже, обвинени в изнасилването й. Тях ги освободили. В друга статия пишеше за убиец, подлежащ на условно освобождение за добро държание след излежаване на седем години от доживотната си присъда, но под натиска на обществеността съдът го оставил в затвора. Обаче апелативният съд постановил, че общественият протест не е причина да се откаже условно освобождаване на някого и имаше шанс убиецът да излезе на свобода. Според един служител от затвора този човек, убил малолетно момче, изнасилил три жени и извършил десетина по-дребни престъпления, не бил склонен към насилие.

Гейл все още четеше вестника, когато Дженифър слезе в кухнята, точно преди пладне. Гейл веднага сгъна вестника и се изправи да я посрещне.

— Искаш ли да закусиш? — попита тя.

Дженифър бе със зачервени очи, а лицето й бе на червени петна. Отбягваше погледа на майка си.

— Не съм гладна — каза тя.

— Жадна ли си? Искаш ли портокалов сок?

Дженифър сведе надолу поглед.

— Добре — отвърна накрая.

Гейл отиде до хладилника и наля на дъщеря си чаша сок.

— Успя ли да поспиш малко? — Дженифър поклати глава, взе чашата сок от майка си, повдигна я към устните си, но не отпи.

— Помислих си, че поне към сутринта си успяла да поспиш — продължи Гейл, уплашена, без да знае защо.

Дженифър поклати глава.

— През по-голямата част от сутринта говорих по телефона.

Гейл се изненада.

— О? Не съм чула.

— Говорих с Еди. — Дженифър остави чашата на масата, без да отпие от нея.

— Как е той? — попита Гейл, искрено загрижена. — Трябва да му се обадя по-късно и да се извиня.

— Не е необходимо.

— Трябва да се извиня.

— Моля те, мамо — замоли се Дженифър, — не усложнявай още повече нещата.

— Добре — овладя се Гейл. — Щом не искаш, няма да се обаждам. Можеш да му кажеш, че съжалявам за казаното.

Дженифър вдигна поглед.

— Няма да говоря с него — бавно изрече тя, от очите й се стичаха сълзи. — Той смята, че е по-добре да не се срещаме известно време — добави жално тя.

— О, миличка, съжалявам…

— Съжаляваш? Как можа да кажеш, че съжаляваш? — натъртено рече Дженифър. — Нали точно това искаше? Искаше да ни разделиш. Преследваше ме от месеци. Е, направи го, най-после успя. Сега получи каквото искаше и да не си посмяла да ми казваш колко съжаляваш. Доволна ли си?

— Не, скъпа, не съм. Наистина не съм. Нека отида при него, сигурна съм, че ще оправя нещата…

— Не — извика Дженифър. — Не желая да ходиш там. Той каза, че цяла нощ не е спал от болки в стомаха, говорил е с родителите си и те смятат, че така е най-добре. — Настъпи мълчание. — Има още нещо.

— Какво? — попита Гейл.

— Говорих с татко. Веднага, щом приключих с Еди.

— И? — Гейл зачака.

Дженифър пое дълбоко въздух, сетне се престраши.

— Отивам да живея при тях. — Внезапно на Гейл й се зави свят и тя се хвана за стола пред себе си. — Казаха, че ако наистина желая, нямат нищо против. Имат място за мен. Може да помагам по малко на Джули в къщата, а когато се роди бебето, ще съм от полза.

— Какви ги говориш? — попита Гейл.

— Ще се преместя при татко и Джули — повтори Дженифър.

— Но защо? Само защото момчето е казало, че не иска да те види повече…

— Не само заради това. Заради много неща, не само заради Еди или дори не заради това, което се случи.

— То няма да се повтори, скъпа, обещавам ти.

— Мамо, ти не ме слушаш. Не е само заради миналата нощ. Това щеше да се случи, рано или късно. Ако не снощи, то по друго време. Мамо, чувствам се като в затвор. Не мога да дишам. Нуждая се от свобода.

— Ще се опитам да ти я създам.

— Не можеш, мамо.

Гейл се отпусна на стола.

— Кога смяташ да отидеш? — попита тя, гласът й се пречупи.

— Татко ще дойде след няколко минути. — Гейл бе смаяна от скоростта на събитията. — Вече съм си събрала багажа — обясни Дженифър.

— Доста си се потрудила — подхвърли Гейл. — Прости ми — бързо се извини тя. — Не исках да бъда саркастична.

— Няма нищо. — Дженифър взе чашата сок от масата и я изпи.

Когато след двайсетина минути Марк пристигна, за да отведе Дженифър, Джек го очакваше на входната врата.

— Здравей, Джек — чу го Гейл да казва. И да изпитваше неудобство, то не пролича в гласа му.

Каква ирония, помисли си Гейл. Сега Марк щеше бъде с две деца, докато тя нямаше да има нито едно.

— Дженифър проверява нещата си — обясни Джек, докато Гейл влизаше в стаята. — Не зная какво точно става тук — продължи той. — Върнах се преди минути. Гейл каза, че Дженифър е решила да живее известно време при вас.

— Идеята не е моя — каза Марк по-скоро на Гейл, отколкото на съпруга й.

— Не се съмнявам в това — отвърна му тя безизразно.

— Сигурен съм, че с времето Дженифър ще се успокои и ще се върне — продължи Марк, без да обръща внимание на забележката й.

Когато Дженифър дойде при тях в дневната, Гейл не каза нищо.

— Готова ли си? — попита Марк, очевидно облекчен от присъствието й.

Дженифър кимна. Марк взе куфарите й и бързо се отправи към вратата.

— Винаги можеш да промениш решението си — каза й Гейл тихо.

— Зная.

Гейл се наведе напред и прегърна силно дъщеря си.

— Довиждане, детето ми.

— Довиждане, мамо.

Минути след това Гейл и Джек останаха сами, гледайки се от противоположните страни на стаята. Джек не направи опит да започне разговор, нямаше нужда. „Скоро няма да остане нищо“, казваха красноречиво очите му. Трябваше да се намери някакво решение.