Джой Филдинг
Смъртно наказание (8)

Глава осма

Гейл придърпа от кухненската маса към себе си сутрешното издание на „Стар-Леджър“. Какво да прави? Нямаше план. Не знаеше нищо за престъпната психика или за ума на душевноболните. Откъде да започне? Полицаите вървят по улики. Гейл си даде сметка, че не разполага с такива. Погледът й се плъзгаше по първата страница на вестника и бързо се натъкна на материал за нападение на Реймънд Булевард.

Осемдесетгодишна жена се намираше в критично състояние в болницата след опит да й откраднат чантата. Младият нападател бе описан от свидетели като висок и светлокос, бе избягал без чантата — в нея имало само три долара — след като неколкократно ритнал жената в главата и ребрата. Бе съмнително жертвата да оцелее.

Без да спре и размисли, Гейл скочи и се втурна в малкия кабинет до всекидневната, тършувайки по полиците на стената срещу телевизора, където Джек бе прибрал картите си. Откри ги и зарови из тях, за да намери тази на улиците в Ню Джърси. Бързо се върна с картите в кухнята. Веднага разгърна скицата на Нюарк и след секунди откри Реймънд Булевард. Някъде на тази улица млад светлокос мъж бе оставил възрастна жена да умре.

Прелисти вестника. Кражба на Брод стрийт с двама ранени мъже. Гейл незабавно откри улицата на картата. Джеймс Ръдърфорд, на деветнайсет, без определен адрес, бе обвинен в престъпления, а по-късно освободен под гаранция.

Гейл четеше вестника от началото до края, от заглавията на първа страница до последните обяви, като внимателно изучаваше всяко криминално престъпление, сякаш бе детектив и отбелязваше на картите местата на нападенията и описанията на нападателите.

Нямаше по-нататъшни нападения на деца през изминалия месец; статиите за случилото се със Синди бяха спрели. Публиката беше засегната дотолкова, доколкото момиченцето Синди Уолтън бе съществувало само като доходен бум за новинарите, а дори и тогава с дребен шрифт и няколко фотографии. Бе тъжно, дори трагично, но тя вече беше стара новина.

 

 

Стана й ежедневен навик.

Веднага щом сутрин останеше сама, Гейл взимаше картите и изучаваше вестника. Дори след няколко дни започна да се оформя модел; определени райони на картите й бяха по̀ маркирани от други; очертаваше се определено концентриране на престъпността.

— Какво правиш? — запита я Каръл, когато я изненада една сутрин.

Гейл побърза да сгъне картата и бутна вестника настрани.

— В Нюарк ще строят нов жилищен комплекс — излъга тя, като се стараеше да не гледа сестра си и усети как червенина залива страните й. — Исках да го намеря на картата.

— Има ли още кафе? — запита Каръл, явно приела лъжата.

Гейл й сипа.

— Да се е обаждала мама? — поинтересува се Каръл.

— Да — отвърна Гейл. — И Джек. Онзи малък пудел, за който толкова се тревожеше, се е оправил, но сравнително здравият далматинец, който бил само за контролен преглед, умрял под упойка.

— Джек разстроен ли беше?

— Не прозвуча много зле — произнесе Гейл. — Предполагам, че пуделът го е накарал да се чувства добре. — Тя замълча. — Полицията се обади.

— И?

— Онази следа — скитникът в Ийст Ориндж — не се е оказала вярна. Изяснило се, че бил в затвора в деня на убийството на Синди. — Гейл дълбоко въздъхна.

— Спомняш ли си, че трябва да отскоча до Ню Йорк следобед? — запита Каръл след продължителна пауза. — Онова прослушване, за което ти споменах, за новия мюзикъл на Майкъл Бенет. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Няма да съм сама. Дженифър ще си бъде у дома да учи.

— Няма да закъснея.

— Не се безпокой.

— Ще се върна за вечеря.

— Ще те чакам на масата — усмихна се Гейл.

— Убедена ли си, че не искаш да дойдеш с мен? — отново запита Каръл, докато се приготвяше да тръгне.

— Добре съм — успокои я Гейл и седна в кабинета да гледа новините по новия телевизор, заменил откраднатия.

Гейл натисна дистанционното, щом чу външната врата да се затваря и започна да сменя каналите. Опитваше се да се концентрира в това, което гледаше, но проблемите в сапунените опери я отегчаваха, а истерията на телевизионните игри я нервираше. Продължи да сменя каналите. Неочаквано чу позната музика и със спрял дъх видя Ърни и Бърт да лудуват в „Улица Сезам“.

Гейл остана прикована почти час, погълната от програмата, която Синди толкова обичаше, ръката й бе върху въображаемото рамо на дъщеря й, смеейки се, където знаеше, че Синди би се изсмяла.

— Какво правиш, мамо? — запита разтревожен глас откъм вратата.

Гейл извърна лице към Дженифър. Не знаеше какво прави, така че какво би могла да й отговори. Гейл наблюдаваше как Дженифър влезе в стаята, взе дистанционното от ръката й и изключи телевизора. За няколко секунди никой не продума.

— Свърши ли с уроците? — попита Гейл веднага, щом успя да проговори.

— Смятам да отида до Еди за малко помощ. Тази математика е наистина отвратителна.

— Винаги запазват най-хубавото за края — усмихна се Гейл.

— Ще се радвам, когато седмицата приключи. — Дженифър остави дистанционното управление на масата. — Може би не бива да излизам.

— Не бъди глупава. Имаш нужда от помощ за математиката. Аз съм добре. Всъщност, смятам и аз да изляза за малко.

— Добра идея — каза Дженифър твърде високо, забележимо облекчена. — Можеш да ме изпратиш до Еди.

 

 

Те вървяха една до друга, без да говорят, унесени в летния бриз, напълно погълнати в крачките си.

— Тука е — неочаквано се обади Дженифър, а Гейл откри, че се е втренчила в къщата от червени тухли и се сепна, когато осъзна колко близо живее Еди Фрейзър.

— Учи прилежно — викна Гейл, когато Дженифър изтича към стъпалата пред къщата.

Дженифър й махна и изчезна вътре. Гейл за миг видя Еди преди вратата да се затвори. Косата му е кестенява, помисли си тя, чудейки се дали може да мине за мръсноруса. Вероятно, ако слънцето я огрееше под определен ъгъл, реши тя и продължи надолу по улицата, привидно заета.

Няколко минути по-късно мина покрай началното училище „Рикър Хил“, където Синди бе ученичка в първи клас. Минута-две след това откри, че се намира в малкия парк, където през един априлски следобед бе открито тялото на Синди.

Слънцето блестеше, а пръстта бе суха и твърда. Гейл дълбоко си пое въздух, чувстваше се като нарушител в забранена територия. „Не е кой знае какъв парк — помисли си тя, — по-скоро нещо като паркче, ако съществуваше такава дума.“ Просто група храсти и прясно боядисана пейка; тъмнозелената й повърхност блестеше на слънчевата светлина.

Гейл предпазливо пристъпи до пейката, сякаш все още бе мокра от боята. Бавно седна, опитваше се да диша равномерно. Остана там почти целия следобед, без да помръдне, без да долавя движение наоколо. Тогава неочаквано паркът се изпълни с деца — връщаха се от училище или просто тичаха шумно покрай нея, като й хвърляха любопитни погледи. Бързо стана и се върна у дома, подготвяйки вечерята преди някой да се е прибрал.

Каръл си дойде с отчайващата новина, че прослушването бе минало зле; забравила лиричността на песента, която можеше да изпее дори и насън, за бога, след което напълно се провалила. Джек все още мислеше за далматинеца, умрял тази сутрин, а Дженифър се разяждаше от притеснение за изпита по математика. Като резултат, никой не бе гладен, а вечерята, приготвена от Гейл остана недокосната.

 

 

През следобеда на последния изпит на Дженифър Гейл седеше и нервно я очакваше да се завърне.

— Закъснява — подхвърли тя към Каръл и неохотно погледна към новия стенен часовник.

— Вероятно обсъжда изпита с приятели — небрежно отвърна Каръл.

— Никога не е закъснявала толкова след изпит.

Каръл сви рамене.

— Това е последният й изпит. Може би някои от децата са отишли да се почерпят.

— Каза ли, че смята да го направи?

— Не — усмихна се Каръл. — Но нали ги познаваш тийнейджърите. Вероятно спонтанно са решили да се отбият някъде.

— Това не е типично за Дженифър — възрази Гейл. Паника се прокрадваше в гласа й. — Щеше да се обади, ако отива някъде. О, боже, Каръл, мислиш ли, че й се е случило нещо? — Само за секунда лицето на Гейл стана тебеширенобяло.

— Гейл — започна Каръл и се приближи към нея, — хайде, успокой се. Дженифър е добре. Просто малко е закъсняла с прибирането, това е всичко. Сега опитай да се отпуснеш, а аз ще ти донеса лимонада.

— Знаеш, че има много извратени хора — продължи Гейл, сякаш не бе чула сестра си. — Някой лунатик, решил, че вече е убил едната сестра, може да довърши и другата…

— Гейл…

— Или някое чудовище, прочело за Синди е решило, че ще е много забавно да нападне голямата й сестра… — Тя се втурна към външната врата.

— Гейл, за бога, къде отиваш? — Гейл отвори вратата и излезе навън. — Върни се обратно. Сигурна съм, че Дженифър е добре.

— Отивам да я намеря.

— Какво? Къде ще я търсиш?

Беше твърде късно. Гейл вече бе изминала половината улица. Чу вратата да се затръшва и след миг усети Каръл да тича след нея.

— Мили боже — шепнеше Гейл отново и отново.

— Гейл, моля те, успокой се. Не можеш да се държиш така всеки път, когато Дженифър закъснява. Знаеш ли къде отиваш?

Гейл не отвърна и зави по Маклийн авеню. Каръл трябваше да подтичва, за да не изостане, отказала се от опитите си за увещания. Въпреки че Гейл не продума, бе благодарна за присъствието на сестра си. Зави по друга улица, после по още една, изкачи бързо стъпалата пред къщата и почука на вратата.

— Къде сме? — попита Каръл.

— Може би тя е при Еди — обясни Гейл. Почука силно, като обезумяла, но скоро стана ясно, че вътре няма никой. Въпреки това Гейл продължи да удря по вратата.

— Няма никой — каза накрая Каръл. — Гейл — повтори тя и я докосна по ръката, — няма никой.

Гейл не каза нищо. Огледа се безпомощно и после забърза надолу по стъпалата.

— Къде отиваме? — попита Каръл, която я следваше отблизо, тичешком.

Отминаха малък магазин „Всичко за продан“, наскоро затворен от съдия-изпълнител. „Всичко си отива“ — панически си помисли Гейл и ускори крачка. След малко се озоваха пред училището на Дженифър и макар Гейл да знаеше, че вратите са заключени, затича по стълбите. Дворът бе пуст, Гейл се втурна през него, забелязвайки неколцина тийнейджъри да пушат встрани от пътя.

— Виждал ли е някой от вас Дженифър Уолтън? — запита тя отчаяно.

Двете момичета и момчето тревожно погледнаха към Гейл, уплашени от тона й. Поклатиха глави едновременно.

— Сигурни ли сте? — настоя Гейл.

— Дори не знаем коя е тя — каза момчето и Гейл забеляза, че то бе слабо и със светлокестенява коса, която можеше да се определи като мръсноруса.

— Гейл — замоли я сестра й. — Ела. Те не я познават.

Гейл се завъртя на пети и хукна по улицата. Сви зад първия ъгъл и после зад още един толкова стремително, че накрая и тя се обърка. И неочаквано се озова в малкия парк, групата храсти, прясно боядисаната тъмнозелена пейка.

— Тука ли…? — започна Каръл, но моментално млъкна.

Гейл не продума, очите й бяха вперени в земята зад пейката.

— Хайде да си вървим у дома — промълви Каръл.

— Няма от какво да се боим — каза й Гейл, гласът й неочаквано бе станал равен и спокоен.

— Аз не съм уплашена — възрази Каръл. — Просто не смятам, че е разумно да стоим тук.

— Тук е тихо. — Гейл седна на пейката, без да забелязва шума от децата наблизо, които играеха футбол. — Дойдох тук преди няколко дни, когато беше в Ню Йорк. Седях цял следобед. — Можеше да види учуденото лице на Каръл.

— За бога, защо?

— Нямаше никакви деца тогава — продължи Гейл, без да обръща внимание на въпроса на Каръл. — Предполагам, че майките им са ги предупредили да стоят настрани от това място. Така че само няколко смели деца го прекосиха. Но сега отново е пълно с деца. Скоро дори мръсните старци с шлифери ще започнат да идват отново. Трябва да започна да наблюдавам кой идва и си отива.

— Не е ли по-добре да оставиш това на полицията?

— Колко полицая забелязваш?

— Не бива да идваш тук повече — настоя Каръл, като по-голяма сестра, въпреки че бе по-малката.

— Какво не е наред? — запита Гейл.

— А какво е? — попита в отговор Каръл. — Защо е необходимо да се измъчваш? Защо си търсиш белята?

— Не си търся белята.

— Ако каната се удари в камък или камък удари каната — каза Каръл, — и в двата случая не е добре за каната.

Гейл се втренчи в сестра си за няколко минути и после избухна в смях.

— Откъде научи това?

— Мама го повтаряше постоянно.

— Наистина ли? Не съм я чула.

— Може би го е натяквала само на мен — рече Каръл и неохотно седна до сестра си. — Аз бях тази, която все си навличаше неприятности, помниш ли? Не можех да си държа голямата уста затворена. „Не си търси белята!“ — винаги ми казваше мама, а аз й отвръщах, че не е вярно, обикновено неприятностите сами ме намират. Тогава тя казваше: „Ако камък удари каната или каната се удари в камък…“. И ето ме сега, последовател на добрите семейни традиции.

Гейл се усмихна и положи глава върху рамото на сестра си. Позволи на Каръл да я прегърне и бавно да я притегли към себе си. Тръгнаха една до друга по улицата.

— Какво се случи с теб и Франк? — запита неочаквано Гейл, като едва сега осъзна, че сестра й не бе казала нищо за мъжа, с когото живееше, откакто се бе върнала от Ню Йорк.

— Разделихме се — сухо произнесе Каръл. Гейл се изненада. — За час уредихме нещата.

— О, не! О, Каръл, сигурно аз съм причината. Ако не бях аз…

— Не беше заради теб, щеше да се случи рано или късно. Франк и аз не се разбирахме добре или по-точно аз не се разбирах с децата му. Бих искала да кажа, че ме е заварил в прегръдките на друг мъж, но истината е, че след двегодишно съжителство не си струваше дори да спорим. И ето, решихме да се разделим — той взе стереоуредбата, а аз записите; аз запазих апартамента, той взе по-голямата част от мебелите. Той задържа децата, а аз — здравия си разум. След това всички бяхме щастливи. — Тя сви рамене. — Както и да е, време беше за промяна.

„Време за промяна“ — повтори Гейл безмълвно, докато двете стигнаха на Тарлтън Драйв.

— На колко искаш да се обзаложим, че Дженифър е вътре и се чуди какво, по дяволите, се е случило с майка й и със своенравната й леля? — попита Каръл, като прегърна Гейл.

Но когато влязоха, вкъщи нямаше никой и паниката на Гейл се възобнови.

— Ще се върне скоро — успокои я Каръл. — Моля те, не се притеснявай. Сигурна съм, че всеки момент ще си дойде.

Накрая Дженифър се прибра в пет без десет.

— Къде беше? — настоя Гейл и неочаквано избухна в сълзи, за пръв път след смъртта на Синди.

— Отидохме до ресторанта на Дон да празнуваме с хамбургери след изпитите — обясни Дженифър с нарастваща тревога. — Какво става? Случило ли се е нещо?

— Майка ти беше много притеснена — обясни Каръл с очи, обърнати към Гейл. — Трябваше да се обадиш и да ни кажеш, че ще закъснееш.

— Направих го. Няколко минути след като влязохме там, но никой не вдигна слушалката. Какво се е случило? Не смятах, че ще имате нещо против, ако изляза със съучениците си. Правила съм го преди…

— Сега нищо не е като преди — напомни й Каръл, наблюдавайки как Гейл се отпусна с хлипане на кухненския стол. — Майка ти се уплаши, че може нещо да ти се случи. Беше много притеснена.

Дженифър отиде при майка си.

— Но аз наистина се обадих. О, мамо — възкликна тя и коленичи до нея, — моля те, извинявай. Не се плаши. Нищо няма да ми се случи. Аз съм голямо момиче и зная как да се грижа за себе си. Не трябваше да се притесняваш. Извинявай. Моля те, мамо. Кажи нещо.

— Обичам те — заекна Гейл. — Нямаше да го понеса, ако нещо ти се бе случило.

— Аз също те обичам — каза й Дженифър, думите едва излязоха от гърлото й, преди да избухне в плач. — Бих направила всичко за теб. О, боже! Ще ми се аз да бях умряла вместо Синди! Помня лицето ти онзи следобед, когато се прибра у дома и видя, че аз съм тук, а Синди я няма. Зная, че това, което искаше, бе тя да е тук, а аз да съм мъртва… дори разбирам… тя бе твоето бебче…

— Мили боже — изплака Гейл, — с тези мисли ли живееш през всичките тези седмици? Не е истина. Кълна ти се. Не е истина. Обичам те. Повече от всичко на света.

Прегърна плачещата си дъщеря, ръцете на Дженифър моментално обгърнаха майка й.

— О, толкова те обичам, красивото ми момиче. Така е. Толкова съжалявам. Нямах представа през какво си преминала. Просто смятах, че не искаш да говорим за сестра ти.

— Бях лоша към нея, мамо — изплака Дженифър.

— Какви ги приказваш? — възкликна Гейл, сълзите й сега се стичаха свободно по страните й, тя не се опитваше да ги избърше.

— Тя ми вадеше душата, когато се опитвах да уча и аз й казвах да се махне от стаята ми. — Цялото тяло на Дженифър се тресеше. — Веднъж дойде и започна да пробва обувките ми, а аз се развиках да престане и че трябва да подреди всичко сама, виках й, докато тя не се разплака. А друг път я хванах да бърка в чантичката ми, беше си сложила от моето червило и го бе размазала по лицето си, а аз й казах, че е глупава и грозна. О, боже, мамо, защо бях толкова лоша?

Гейл отчаяно приглаждаше косите на дъщеря си.

— Не си била лоша към нея. Беше най-добрата сестра, която би си пожелало всяко момиченце. Чуваш ли ме? — Дженифър кимна. — И само защото си викала по нея няколко пъти, когато е направила беля или просто защото ти е лазела по нервите, не се самообвинявай. Съвсем естествено е. Всички правим подобни неща. Това, което има значение, е какво изпитваш към нея.

— Наистина я обичах — изхлипа Дженифър.

— Зная, че е така — проплака Гейл. — И което е още по-важно, Синди също го знаеше. Тя също те обичаше.

Гейл зарови глава в косата на дъщеря си и продължи да плаче. Когато след половин час Джек се прибра, тя все още плачеше, и той, и Каръл изглеждаха видимо облекчени, както, сигурна бе, са изглеждали и родителите й, когато Каръл им се обади по-късно същата вечер. „Гейл ще се оправи“ — чу гласа на сестра си. Беше плакала.

И започна да плаче всеки ден, и всички отново започнаха да се тревожат.