Джой Филдинг
Смъртно наказание (23)

Глава двайсет и трета

Нощта на Вси светии бе студена и ветровита. „Нощ за вещици — помисли си Гейл, загледана през кухненския прозорец. — Нощ за таласъми и за откачени.“

— Казах ти за това парти преди седмици — роптаеше зад гърба й Дженифър.

— Съжалявам, скъпа, забравила съм. — Гейл търсеше звезди по тъмното небе. — Никога не бих се съгласила. Знаеш, че не разрешавам да излизаш през седмицата.

— Но аз ти казах! Никога не ме слушаш. Вече си престанала.

— Да, слушам те, Дженифър — търпеливо се опита да й обясни Гейл.

— Казах ти, че ще се събираме у Мериан и ти се съгласи.

— Съжалявам, миличка, наистина не си спомням. Сигурна съм, че не си ми казала. Знаеш много добре, че не ти позволявам да излизаш през седмицата.

— Не съм виновна, че тази година празникът на Вси светии не се пада през почивните дни!

— Какъв е проблемът? — Джек се появи в стаята с перука на плашило.

Дженифър избухна в смях, забравила за спора с майка си.

— Къде я намери?

— Носех я на едно парти преди няколко години. Спомняш ли си? — обърна се той към Гейл. — У Томпсънови.

— Няма да отваряш вратата в този вид, нали? — чудеше се Дженифър.

— Помислих си, че бих могъл — усмихна се Джек. — По кое време е партито?

— В осем — бавно изрече Дженифър. — Но мама не е съгласна.

— Защо?

— Попитай я.

— Гейл?

— Не си спомням Дженифър да е казвала нещо за парти по средата на седмицата.

— Разбира се, че каза — рече Джек. — Миналата седмица на закуска, Мери или някакво подобно име…

— Мериан — бързо го поправи Дженифър, като предвкусваше победата.

— Просто смятам, че не трябва да излиза — реагира бързо Гейл. — Празникът на Вси светии е времето на кукувците. Всички откачалки плъзват тази вечер по улиците, използвайки празника като повод. По радиото постоянно предупреждават родителите да проверяват ябълките за ножчета за бръснене и пликчетата с бонбони за наркотици. Дори съветват родителите на малки деца да забравят за празника тази година. Станал е твърде опасен.

— Мамо — прекъсна я Дженифър. — Не отивам там да се плашим. Отивам на парти с група приятели.

— Няма да отидеш!

— Защо? — Очите на Дженифър се местеха от Гейл към Джек и обратно. — Джек…

— Гейл…? — помоли той от името на Дженифър.

— Не се намесвай, Джек — озъби се Гейл и веднага съжали. — Извинявай, не исках да…

— Не, права си — бързо се съгласи той. — Нямам право да се намесвам.

— Защо да не можеш? — заспори Дженифър. — Тя не постъпва честно. Знаеш го.

Джек вдигна ръце, сякаш да каже „Какво да направя?“ и напусна стаята.

— Защо си такава? — викна гневно Дженифър.

— Само се опитвам да те предпазя.

— Нищо подобно. Ти ме задушаваш! Не мога да дишам около теб. Отнасяш се с мен като с дете. Аз съм голямо момиче, мамо. Почти на седемнайсет години. Уча се добре. По дяволите, мамо, та аз съм добро момиче.

— Зная.

— Тогава защо ме тормозиш? Вече не ми ли вярваш?

— Вярвам ти — прошепна Гейл, — но не искам да ти се случи нещо лошо.

— Разбира се, че няма. Обещавам.

„Мамо, когато умрем, може ли да умрем заедно? Може ли да умрем хванати за ръце? Обещаваш ли?“

— Добре — кимна Гейл, уморена от спора. — Върви на това парти. Но само този път. Никакви такива през седмицата.

Дженифър кимна.

— Благодаря.

Настъпи дълга пауза.

— Какво има? — попита Гейл. Дженифър неспокойно се оглеждаше.

— Мамо — започна тя, спря, преглътна и продължи: — Да не би да имаш любовна връзка?

— Какво! — изуми се Гейл и избухна в смях. — Как, за бога, ти дойде наум толкова нелепа мисъл?

— Нелепа? — Дженифър облекчено се усмихна.

— Това е най-голямата глупост, която съм чувала от дълго време насам. Какво те кара да мислиш така?

— Не зная — сви рамене Дженифър. — Просто напоследък си толкова самовглъбена. Никога не си вкъщи през деня. Няколко пъти се прибирах на обяд, а теб те нямаше.

— Защо си се прибирала по обяд? Защо не си ми казвала?

— Страхувах се, че ще ми креснеш да си гледам работата, както направи с Лаура. Помислих си, че вероятно Лаура е открила връзката ти и затова вече не говориш с нея.

— Дженифър — изрече Гейл, като се опитваше да си придаде спокоен вид. — Нямам любовник. Повярвай ми, това е последното, за което бих помислила.

— Тогава къде ходиш по цял ден?

— Навън. На разходка с колата. Просто така.

Дженифър се доближи и прегърна майка си. Гейл се учуди, че са еднакви на ръст. „Колко бързо израстват“, помисли си тя.

— Обичам те — каза й Дженифър.

— Аз също.

— Казват, че с времето става по-леко — дълбоко въздъхна Дженифър. — Нямат представа за какво говорят, нали?

Гейл силно притисна дъщеря си, после я пусна.

— Ако ходиш на това парти, по-добре се облечи.

— На каква да се направя?

Гейл се усмихна.

— Някой ще трябва да поднася отровните ябълки.

 

 

Към десет часа на вратата почукаха три деца, едното облечено като Жената чудо, другите две като извънземни. Гейл пусна няколко пакетчета бонбони в торбите им и се усмихна, виждайки сбъдването на предсказанието на Дженифър, че повечето деца ще бъдат маскирани като дребни гумени същества от други светове, както често ставаше през последните няколко години. Единственото, което не бяха преценили точно, беше броят на децата. Джек бе купил бонбони за повече от петдесет деца. На предишния празник на Вси светии на вратата им бяха почукали петдесетина, година преди това — над сто. Но всяка година се появяваха нови предупреждения, все повече репортажи за деца, глътнали скрити в шоколади игли, за деца, откарани в болницата с остри стомашни болки, за цианид, открит в кексчета, изпечени от дружелюбни съседи. По радиото съветваха родителите да изхвърлят всичко, което не е купено от магазин и не е с оригиналната си опаковка.

Вероятно на това се дължеше фактът, че само три деца почукаха на вратата им. „Така ли е навсякъде?“ — питаше се Гейл или нейната къща бе единствената? Дали родителите преднамерено ги караха да странят от тях?

Четвъртото почукване на вратата беше след десет часа. Гейл бе изгасила осветлението и си бе легнала. Беше уморена. Искаше да заспи, както Джек бе направил преди малко. Беше го наранила дълбоко. Въпреки извиненията й и неговите уверения, че я разбира напълно и че не е трябвало да се намесва. Все пак перуката на плашило, която гордо бе извадил отнякъде, се въргаляше на масичката за кафе. Джек се бе извинил, че е уморен и си легна.

Какво ставаше с нея? Напоследък често си задаваше този въпрос. Обикновено бе готова на всичко, за да избегне недоразуменията.

Чукането по вратата продължи. Гейл предпазливо се доближи и я отвори. „Какво им става на някои родители? — помисли си тя. — Не е ли късно за малките деца да обикалят наоколо?“

Но не бяха деца и с тях нямаше родители. Когато отвори вратата, Гейл се изправи пред момче с широко разтворени очи и две рошави момичета. Изглеждаха на възрастта на Дженифър, но в тях имаше нещо наистина ужасяващо, усмивките им, лудия блясък в очите им. Гейл осъзна, че стои като парализирана и е уплашена. Подвоуми се дали да не повика Джек. Не знаеше какво би трябвало да подсказват костюмите им.

Момчето извади торбата си.

— Фокус или почерпка — подигравателно изрече то.

Гейл безмълвно напъха няколко пакета бонбони в торбите на тримата.

— Това ли е всичко? — попита настойчиво едното момиче.

Гейл сложи още бонбони в торбите им.

— Така е по-добре — заяви момчето. — Какво ти става? Не можеш ли да говориш?

Гейл успя да изрече:

— Не сте ли големи за подобни неща?

— Никога не е късно да се повеселим — отвърна й дяволито момчето. — Искаш ли да разкарам приятелките си? Мога да ти покажа някой и друг номер, хубава лейди.

— Болна съм от левкемия — ясно изрече Гейл. С удоволствие забеляза как лицето на младежа пребледня.

Отстъпиха няколко крачки.

— Да? Ами, лоша работа. — Момчето направи знак на двете момичета. — По-добре да си тръгваме. Старият Чарли трябва да посети още няколко къщи.

— Чарли? — попита Гейл, в стомаха й се стегна някакъв възел.

— Ние сме бандата на Чарли Мансън — гордо заяви младежът. — Не си ли чувала? Пуснати сме под гаранция!

Гейл тръшна вратата. Започна да трепери. Отвън се дочу неприличен смях. Стоеше вцепенена в коридора. Помисли си за Дженифър на партито в къщата на Мериан.

„Ще се върна към полунощ“ — бе обещала Дженифър. Помисли си за Джек горе в спалнята. „Не зная какво ми става тази вечер — бе казал той. — Не мога да си държа очите отворени.“ Гейл бързо отиде до дрешника, наметна овехтялото си палто, отвори вратата и се втурна в студената нощ.

 

 

По улиците почти нямаше хора. Гейл погледна часовника си и видя, че е единайсет. Втренчи се в бялата си камъшитена чанта, разглеждайки блясъка й в тъмнината. Нанси би припаднала, ако я видеше. Тази мисъл я развесели. Бяла камъшитена чанта в края на октомври. Никой от приятелите й в западналите части на Нюарк не бе помислил, че в носенето на лятна чанта късно есен има нещо нередно. Разбира се, те може би бяха прекалено любезни, за да го споменат. Във всеки случай ще я смени за всеобщо успокоение, когато се върне вкъщи. Прибрала бе миналогодишната кафява кожена чанта някъде в гардероба си. Трябва да я извади. Да ощастливи Нанси. Гейл се изсмя на глас.

Изведнъж откри, че се намира в Мемориал парк до празния плувен басейн и пустите тенискортове. Постоя за миг на входа, оглеждайки тъмните дървета и алеи, като се чудеше дали не е дошла тук преднамерено. Паркът си бе спечелил лоша слава. Нощем из него се разхождаха проститутки, наркомани и скитници. Непрекъснато съветваха хората да не идват тук след мръкване. Гейл пъхна ръце в джобовете си и навлезе в парка.

Движеше се бързо, но постепенно забави крачка. Нямаше нужда да препуска. Сега можеше да се възползва от това че е тук, да потърси улики, да се опита да измъкне някакви факти от мрака. Убиецът е бил самотник, постоянен посетител на паркове. Вероятно е избрал този парк, за да спи в него. Вероятно през времето, в което тя наемаше стаи в Нюарк и Уест Ориндж, убиецът е бил наблизо. Гейл забави ход, стигна до тенискортовете, без да срещне жива душа.

Застана по средата на един корт, на мястото, където би трябвало да се намира мрежата и започна да наблюдава прелитането на невидимата топка. „Силите на Доброто и Злото“, изсмя се тя на глас, когато Злото се втурна да нанесе победния удар. Гейл се обърна и се отдалечи от кортовете.

Насочи се към групичка дървета. Пред тях имаше две пейки, на които спяха някакви пияници, а долу се въргаляше празна бутилка от евтино вино. Очите й затърсиха чертите на лицата им, но видя единствено следите на дългогодишна злоупотреба с алкохол и занемареност. Продължи нататък, не искаше да гледа повече.

Чу шум зад храстите и моментално се обърна, но всичко затихна. Почувства се уморена и измръзнала от вятъра. Реши да се върне у дома. Нямаше какво да научи тук. Малко преди да излезе от парка, нещо я блъсна отзад.

Ахна и се извърна. Нападателят бе бърз и силен, блъсна я грубо на земята и я ритна в ребрата. Сграбчи я за раменете и я обърна по гръб. Едва сега тя осъзна, въпреки нетърпимата болка в ребрата, че той се интересува не от нея самата, а от чантата й. Претърколи се върху нея, но нов ритник я запрати встрани. Започна да повръща в калта. Нападателят изтръгна чантата от ръката й и когато Гейл вдигна очи да го огледа — всичко бе станало толкова бързо, че не бе успяла да види нищо друго, освен че е висок и болезнено слаб — яростният му юмрук се заби в лицето й, поваляйки я на студената земя.

Лежеше и чуваше отдалечаването на стъпките му в мрака, поразена как удивително бързо губи контрол над себе си. Когато затвори очи, съобрази, че не е видяла лицето му.

 

 

Малко след два часа сутринта Джек дойде да я прибере от болницата.

Някакъв патрулиращ полицай намерил празна камъшитена чанта пред входа на парка и заподозрял нещо. Влязъл вътре, открил Гейл в полусъзнание на земята и я отвел в болницата. Гейл не помнеше как са я докарали тук и й трябваха няколко минути, за да осъзнае, че случилото се не е игра на въображението й. В един ужасяващ миг си бе помислила, че се събужда в болницата след новината за смъртта на Синди и че всичко станало през последните шест месеца е било продължителен кошмар, който трябва да преживява отново и отново. Но острата болка в скулата и в гръдния кош я увериха, че нападението в парка е било съвсем истинско.

Спомни си как поднесоха шишенце с много неприятна миризма към носа й, как я раздрусваха, за да се събуди, как я преместваха от една стая в друга, как й направиха рентгенова снимка, а сетне я разпитваха продължително. Истината бе, че не помнеше много от нападението, не знаеше нищо за нападателя. Полицаите, от своя страна, изглежда, се интересуваха от нейните мотиви да отиде в парка. Не знае ли колко е опасно да се разхожда нощем сама из него? Среща ли е имала? Просила ли е? Коя е тя?

Накрая им бе казала името си и я бяха оставили на спокойствие. Отново бе затворила очи.

Когато ги отвори минути по-късно, Джек и лейтенант Коул стояха до леглото й. Отново се почувства объркана. В настоящето ли беше или преди шест месеца? Наистина ли я бяха нападнали или бе попаднала в капана на онзи априлски следобед?

— Ще ни кажеш ли защо се разхождаше в парка посред нощ? — попита лейтенантът, докато Джек търкаше очите си. Забеляза, че бе плакал.

— Просто отидох да се поразходя — отговори тя. Искаше й се да го утеши. Имаше ясна представа как прозвучаха думите й, дори на самата нея. — Бях неспокойна. Имах нужда от свеж въздух.

— И се разходи из парка през нощта на Вси светии?

— Зная, че е глупаво…

— Повече от глупаво, Гейл — каза й Коул. — Много опасно. Ти си страшна късметлийка, че не са те убили, а си се отървала само с няколко счупени ребра и насинено око.

„Наистина ли?“, питаше се Гейл.

— Защо си дошъл? — попита тя. Имаше представа колко е часът.

— Един от полицаите, които са те разпитвали, си спомнил името ти и ми се обади у дома.

— Съжалявам — измърмори Гейл.

— Би трябвало, но не заради мен.

— Дженифър прибра ли се? — попита изведнъж Гейл.

Джек кимна, но не каза нищо.

— Джек — започна внимателно Коул, — би ли ме изчакал няколко минути в коридора?

Джек се подчини безмълвно.

— Как е той? — попита Гейл, разтревожена от състоянието на Джек.

— Разстроен. Полицията го е събудила. Как мислиш се е почувствал, когато е разбрал, че си излязла от къщи? — Гейл не каза нищо. Опита се да си го представи. — Гейл… има ли нещо, което би искала да ми кажеш?

— Какво например?

— Не зная. Всичко. Може би истинската причина, поради която си била в парка тази нощ.

— Знаеш причината — каза тя, опитвайки се да измисли някаква. — Няма причина. — Гледаше го предизвикателно. — Мога ли да си вървя у дома?

— Ако това искаш — тъжно промълви той.

— Точно това искам — изрече тя.