Джой Филдинг
Смъртно наказание (21)

Глава двайсет и първа

Когато пристигнаха, Гейл все още трепереше. Отпред стоеше строен млад портиер с добре подстригана кестенява коса. Младежът се втурна да отвори вратата на Гейл. Тя натисна автоматичното заключване.

— Какви ги вършиш? — попита Лаура, когато откри, че е заключена в колата.

— Не мога да го направя — прошепна Гейл. — Моля те, Лаура. Мисля, че все още не съм готова за това.

Лаура се извърна с лице към приятелката си.

— Разбира се, че си готова. Хайде. Това ще отвлече мислите ти от случилото се.

— Тя изрече такива отвратителни неща, Лаура. Направо ме обвини, че съм помогнала за смъртта на дъщеря си.

— Чувствала се е пренебрегната и ядосана, защото си се приготвяла да излезеш. Вероятно не е успяла да се овладее. Всъщност, не е от онези баби, които черпят внучетата си с мляко и бисквити, нали? Тя също има вина, с която сама трябва да се справи.

— Не биваше да говоря така.

— Тогава й се обади по-късно и се извини. Никога не е късно да се извиниш. Още повече, изискваш твърде много от себе си. Винаги си го правила.

Лаура взе ръцете на Гейл в своите. Портиерът стоеше до колата и наблюдаваше сцената с подчертан интерес.

— Чуй ме — продължи Лаура, без да обръща внимание на любопитния поглед, — ти се справи забележително с това ужасно нещо, което се случи. Може би дори твърде забележително. На външен вид си самата издръжливост. Какво става вътре в теб, Гейл? Потискаш всичко вътре в себе си. Сигурно си насъбрала страшно много гняв, който някой ден ще избухне по един или друг начин. Трябва. Тази малка сцена със свекърва ти рано или късно щеше да се случи. Вероятно ще се повтори с някой друг.

— Боже, надявам се да не е така.

— Хората, които те обичат, ще те разберат. — Лаура погледна към нетърпеливия портиер до вратата на колата. — Готова ли си? — Гейл кимна и Лаура натисна бутона, за да освободи ключалките.

Портиерът бързо отвори вратата и неловко изгледа жените.

— Ще излезете ли? — попита той плахо.

Гейл разгледа лицето му — малки тъмни очи и дълъг прав нос. Кожата му бе светла, гладка като на бебе; имаше големи равни зъби. Вгледа се в ръцете му с дебели къси пръсти с изгризани до кожата нокти. Представи си как тези пръсти я душат.

— Гейл — извика я Лаура, като заобиколи от нейната страна и не изпускаше от очи приятелката си, докато не слезе на тротоара. — Тези обувки страшно ще се харесат на Нанси — каза тя и опита да се усмихне.

 

 

Трябваше да изчакат, докато най-после ги отведоха на местата им. Откриха, че са настанени на маса с още десет жени. Гейл не познаваше никоя от тях. Беше благодарна за това.

Тя огледа салона, колкото може по-дискретно. Искаше й се да стане невидима. Имаше приблизително двеста жени, всяка от тях екстравагантно облечена и изгаряща от нетърпение.

Гейл потърси с поглед Нанси, но не я откри.

— Опитай виното — посъветва я тихо Лаура. — Хубаво е.

— Къде е Нанси? — попита Гейл.

Лаура се огледа.

— Вероятно зад сцената да организира нещата. Нали я знаеш каква е. Обича всичко да е под пълен контрол.

— Пълен контрол — повтори Гейл. Докато отпиваше от виното, размишляваше колко лишени от смисъл са тези думи всъщност.

— Съпругът ти е адвокат, нали? — обърна се към Лаура една от жените от другата страна на масата.

Лаура кимна с крива усмивка. Не обичаше да говори за професията на мъжа си.

— Бях повикана за съдебен заседател… — продължи жената.

— Тя бе повикана да изпълни дълга си като съдебен заседател — високо повтори друга за тези, които не са чули.

— Обесете го — викна някой моментално.

— Не искам да правя нищо подобно — изхленчи първата жена. — Искам да разбера как мога да се измъкна.

— Не можете — отряза я авторитетно Лаура, — освен ако не докажете, че ще се отрази зле на семейството или на здравето ви. Това е ваш патриотичен дълг.

— По дяволите — измърмори жената. — Някога били ли сте съдебен заседател?

— Не мога — напомни й Лаура. — Както казахте, аз съм адвокатска съпруга.

— Това дисквалифицира ли те? — попита Гейл с жив интерес. Осъзна, че почти няма представа как всъщност действа правната система.

— Както изглежда смятат, че зная твърде много, но явно недостатъчно или нещо от сорта. Съществува и опасението, че със съпруг адвокат може да се повлияя от мнението му.

— Мислех, че нямате право да коментирате онова, което става — обади се някой.

— Предполага се, че нямаме право да вършим доста неща — отвърна Лаура и сякаш по даден сигнал всички жени от масата възобновиха предишните си разговори.

Гейл огледа голямата правоъгълна маса. От всяка страна бяха седнали по шест жени. Преброи двайсет подобни маси от всяка страна на подиума сред богато украсената зала. По средата на всяка имаше аранжирани свежи цветя. Чиниите бяха от фин порцелан. До всяка чиния в малки кристални чаши за шампанско бе сервирана плодова салата, но никой не направи опит да я опита. Гейл се чудеше дали не чакат първо някой да каже молитвата.

— Разкажи ми за срещите си — неочаквано настоя Лаура и хвана Гейл неподготвена.

— О, не бяха нещо вълнуващо. Нищо особено. Просто си търсех работа.

Отговорът й бе доста неубедителен, а Лаура твърде умна и много упорита, за да я остави на мира.

— Каква работа? С кого се срещна? Къде се намират? Хайде, разкажи подробно…

Гейл се насили да се усмихне.

— Срещнах се с твърде много хора за толкова различни видове работа…

— Какви по-точно?

— Секретарка, администраторка…

— Не знаех, че можеш да пишеш на машина или че владееш стенография.

— Не владея — изсмя се Гейл. — Може би затова нямах никакъв успех.

— Разкажи ми как прекарахте почивните дни.

Гейл си представи за миг Джек, голото му тяло, покрито с измачкан чаршаф, превитите му рамене, позата на пораженец.

— Мина добре — каза Гейл. — Студено. Много, много студено.

— Какво се случи с циганското лято? — зачуди се на глас Лаура.

— Ето я Нанси — рязко я прекъсна Гейл и посочи през тълпата към първата маса, където Нанси Картър се бе изправила до микрофона.

Изминаха още няколко минути, в които всички разговаряха, преди да настъпи тишина и Нанси да открие ревюто. Нанси бе в бляскава червена блуза от тафта и черна пола. „Семпло и вероятно много скъпо“, помисли си Гейл. Когато Нанси започна да говори, гласът й бе спокоен и силен.

— Сбъркала си е професията — прошепна Лаура, когато Нанси завърши речта си и им пожела да се насладят на шоуто и на обяда. — Трябваше да е кралица.

— Изглежда чудесно — отбеляза Гейл.

— С тази отвратителна черна коса — потръпна Лаура. — Постоянно трябва да боядисва посивелите си корени.

Лаура започна да рови в плодовата си салата, както и всички останали на масата им.

Плодовата салата бе последвана от изтънчен пастет от сьомга с гарнитура от аспержи и дребни бели картофи. Съдейки по миниатюрните порции, главният готвач явно бе решил, че всички жени, ходещи по модни ревюта, са на диета.

Сервитьорките отнесоха празните чинии и поднесоха яркорозов шербет, който всъщност, една жена обясни гръмогласно, бил сорбет. Гейл си помисли, че изглеждат съвсем еднакво и вкусът им бе същият. Опита го и остави лъжицата си. Забеляза, че Лаура направи същото.

Неочаквано светлините бяха намалени и обичайната за най-известните модни ревюта рок музика загърмя от тонколоните. Светна прожектор, после още един и три прекрасни жени се заразхождаха по подиума с модели за следващия пролетен сезон.

Манекенките се движеха наперено напред-назад пред възхитената публика. Гейл наблюдаваше как усмивките им проблясваха, слушаше гърмящата музика и угнетеността й нарастваше.

„Как бе възможно да се показват модели за следващата пролет?“

Неочаквано, както бе започнало, шоуто свърши. Не че финалът не бе ефектен; появи се тъмнокоса манекенка. Водеше две живи чити^[1], които ръмжаха към публиката. Роклята на манекенката бе със същите шарки като тези на котките. Гейл се чудеше дали животните не крояха нещо в ума си и нямаше ли да скочат от подиума, за да обядват с каквото им падне. Въпреки ръмженето, читите бяха разочароващо спокойни.

— Миналогодишният Оскар де ла Рента — присмя се една жена, друга се съгласи с нея и светлините отново угаснаха.

— Видях същото нещо при Валентино преди две години — заяви жената, която трябваше да изпълни дълга си като съдебен заседател. — А манекенката с двете котки изглеждаше като нещо, което котките влачат. — Тя се изсмя на тъпата си шега.

— Какво можеш да очакваш от дизайнер от Хакенсак?

— Хакенсак? Шегуваш ли се!

— Всъщност той има преуспяващ магазин тук.

— Е, няма да ме видиш там — каза друга жена, а останалите се съгласиха с нея.

Нанси Картър се приближи до масата. Изгаряше от нетърпение.

— Какво мислите?

— Прекрасно беше — отвърна почитателката на Оскар де ла Рента.

— Красиви дрехи — заяви тази, която говореше за Валентино сред всеобщото одобрение.

— Какво ще кажеш за последната манекенка? — попита Нанси. — Тази с котките.

— Много е красива.

— Това е дъщеря ми — изсмя се Нанси. Смехът й бе смесица от гордост и завист. — Моята дъщеря е модел.

— Нямах представа, че толкова е пораснала — каза високо Гейл.

Нанси се обърна към нея занемяла. До този момент нямаше представа, че Гейл е тук. Лицето й пребледня.

— Боже! Гейл! Не знаех, че си дошла — погледна с укор към Лаура. — Лаура, защо не ми каза, че ще я доведеш?

— Исках да те изненадам.

— Как си, скъпа? — Очите й се молеха да й отвърне с „добре“.

— Добре — каза й Гейл.

— Изглеждаш чудесно — заяви Нанси, очевидна лъжа. — Така се радвам, че дойде. Защо не ми се обади? Толкова се притеснявах за теб!

Гейл сви рамене. Какво можеше да каже?

— Как е Джек? — попита Нанси, усмихвайки се на жена от масата до тях.

— Добре — отвърна Гейл, — Дженифър също.

— Хубаво — кимна Нанси и постепенно заотстъпва. — Много хубаво. Великолепни сте, всичките. Наистина.

Тя си пое дълбоко въздух, сякаш правеше усилие, сякаш това, което бе казала, беше твърде много.

— Отвратителна си — каза й Лаура с най-милата си усмивка, сякаш току-що й бе направила комплимент.

Гейл наблюдаваше лицето на Нанси с изненада. То не изразяваше нищо. Не беше чула. Не беше чула, защото не искаше да слуша.

— Трябва да вървя — весело се извини Нанси. — Нали знаете какво е да бъдеш домакиня. Трябва да се уверя, че всички са доволни. — Обърна се към Гейл и очите им се срещнаха само за миг. — Слушай, знаеш, че винаги можеш да ми се обадиш, ако имаш нужда от мен, нали? Ако мога да направя нещо, каквото и да е… — и отиде към съседната маса без да завърши изречението.

„Как изобщо съм могла да смятам тази жена за своя приятелка?“, тъжно си помисли Гейл.

— Намираше я за забавна — подхвърли Лаура, сякаш прочете мислите й. — Хайде. По-добре да си тръгваме. — Лаура стана. — Трябва да се върна на работа.

 

 

— Много ли си натоварена? — запита Гейл, докато Лаура я връщаше с колата у дома.

— Както обикновено. Алкохолици, мъже, биещи жените си, кръвосмешение. Животът на социалния работник не е от щастливите.

— Кръвосмешение?

— Да, точно тук в Ривър Сити — изсмя се тихо Лаура. — Направо си шокирана, нали? Да не мислиш, че подобни неща не се случват в Ню Джърси?

— Не мога да си го представя, където и да е — искрено отвърна Гейл.

— Е, тогава си много изостанала, скъпа. Консервативните статистики изчисляват, че всяко десето момче и всяко четвърто момиче има вероятност да станат обект на сексуален интерес преди да достигнат пълнолетие. Като епидемия е.

На Гейл започна да й прилошава.

— Но как възрастен мъж може да бъде сексуално привлечен от дете? — тихо запита тя.

Ако Лаура имаше представа, че Гейл вече изобщо не се интересуваше от безименната статистика, която се появяваше на бюрото й всяка седмица, то не го показа. Съсредоточила се бе в уличното движение.

— Изненадващо е колко секси могат да изглеждат някои пет-шестгодишни момиченца — изрече прозаично Лаура.

— Лаура! — простена Гейл.

Приятелката й внезапно осъзна сложността на ситуацията и отклони колата встрани от пътя.

— Хей, чакай малко. За какво говорим? — настоя тя и се обърна към Гейл. — Не съм казала нищо за Синди…

Гейл не я остави да довърши.

— Няма значение за кого говориш — извика тя. — Чу ли се какво каза? Каза, че пет-шестгодишни момиченца изглеждат секси!

— Някои от тях — защити се Лаура разтреперана. — Виж, Гейл, ти нищо не разбираш. Нямаш представа какво правя. В кабинета ми всеки ден идват семейства и си отиват разделени. Виждам дребна спаружена съпруга, която може би спи с мъжа си един-два пъти в годината и дъщеричка, която открито флиртува с баща си. Много мъже не са достатъчно силни да устоят.

— По дяволите, по-добре ще е да устояват — изстреля Гейл. От очите й рукнаха сълзи. — По-добре ще е да престанат да използват жените си като извинение и да поемат отговорностите на възрастните! Ако се нуждаят от жени, нека си намерят. Жени! Наоколо е пълно със свободни жени, готови да задоволят прищевките им. Не е нужно да се възползват от беззащитните деца, които нямат избор! — Гейл откри, че извива тялото си ту на едната, ту на другата страна. — Чуваш ли се какво говориш? — извика тя. — Как можеш да вярваш на подобни глупости. Ако има проблем в обществото, не се вглеждай в извършителя на престъплението, а се замисли за жертвата! Не правете от жертвата без вина виновен, не спестявайте вината там, където е по-лесно да се пренебрегне. Да се обвиняват жените! Ако мъж изнасили петгодишната си дъщеря, обвинява жена си, че е фригидна. Обвинява детето си, че го е съблазнило. Не дай боже, да обвиним виновния!

— Гейл, успокой се. Не исках да ти втълпявам…

— Ужасена съм — продължи Гейл, неспособна да спре, — че ти, интелигентна жена, можеш да повярваш, че петгодишно момиченце има някаква представа за пола си, че то може да търси нещо друго, освен привързаност в някой мъж, особено ако той й е баща. Повръща ми се от това как лесно позволяваш този мъж да се измъкне от отговорност. Към детето си, към всички деца. Те не могат да взимат разумни решения, както възрастните. Детето очаква възрастните да вземат такива. Ние допускаме този възрастен да разруши доверието, а после виним детето? Какво става в този свят? Какво правим с децата си?

Гейл сведе глава към скута си и зарида. След няколко минути усети ръка да я гали по гърба.

— Съжалявам — тихо промълви Лаура. — Просто не разсъждавах.

Гейл продължаваше да стои със затворени очи. Усещаше, че Лаура не е свършила, че едно „но“ висеше във въздуха между тях.

— Но — продължи Лаура с трептящ и несигурен глас, — трябва да се научиш да мислиш в перспектива. Не можеш да продължаваш да свързваш всичко със Синди.

— Чета вестници всеки ден, Лаура — прошепна Гейл. — Чета за случай след случай, където накрая вината се стоварва върху жертвите. Чувам хората да говорят, хора като теб, добронамерени и чувам същото, което и ти каза преди малко — че жертвата по някакъв начин е отговорна за престъплението. А виновната страна се измъква с условна присъда или с порицание и аз съм ужасена, ужасена, че полицията един ден ще залови онова чудовище, което уби детето ми, ще го изправят пред съда и той ще заяви, че моето малко момиченце, моето бебче, го е примамило в онези храсти, че е умряло по своя вина и те ще го освободят.

— Няма да го пуснат — заяви Лаура със завидна увереност. — Той очевидно е болен. Ще го отведат някъде. Няма да допуснат да излезе на свобода.

„Ще го отведат някъде — повтори си Гейл. — Ще го отведат. Той очевидно е болен.“

— Междувременно — продължи Лаура, — ти си тази, за която се тревожим. — Тя замълча. — Ще се опитам да го обясня правилно. Моля те да ме разбереш правилно… Съществува тенденция в подобни моменти покойната да се превъзнася; да превръщаш човека, който е умрял, в светец; да променяш нея или него в нещо, което…

Гейл вдигна поглед в неописуем ужас.

— Покойната — изсъска презрително, — бе моята шестгодишна дъщеря, не някое неизвестно той или тя и ако аз искам да помня, че като жива тя бе постоянна радост за нас…

— Гейл, намали темпото. Точно това исках да ти обясня. „Постоянна радост“, както каза. Гейл, мога да си припомня дни, когато оставаше без сили с това дете. Когато се обадех у вас ти умоляваше само за пет минутки свобода…

— Млъкни! — изпищя Гейл. Раздразнението й направо изригна и накара Лаура да занемее уплашено. — Такива ли съвети даваш на хората? Такива ли? Да напомняш на майка, чието шестгодишно момиченце е било изнасилено и удушено, че понякога е искала да се освободи за пет минути? Че тя също е човек, както и детето й? Че защото детето невинаги е било послушно и понякога е лазело по нервите на майка си, че майката, че аз, трябва да не мисля често за нея? Наистина ли си толкова безчувствена, Лаура? Наистина ли си толкова глупава?

Двете жени седяха една до друга сякаш бяха непознати. Дълго време мълчаха.

Тогава Лаура проговори. Гласът и ръцете й трепереха.

— Не разбирам какво се случи, как стигнахме дотук. Не исках да кажа всичките тези неща. Просто исках ти…

— Да видя нещата така, както ти смяташ, че би трябвало?

— Не, не. Зная колко си разстроена и оценявам, че сигурно още си замаяна от сцената със свекърва ти. Но това съм аз, Гейл. Твоята приятелка, която те обича. Разбираш ли?

— А ти не разбираш ли — отвърна гневно Гейл, — че хиляда пъти бих сменила всичките си така наречени приятели, включително теб, особено теб — наблегна тя, — само за пет минути с дъщеря си, която загубих завинаги?

Двете жени сведоха очи и бавно извърнаха глави към предното стъкло. Замълчаха. Разбираха, че няма какво повече да си кажат.