Джой Филдинг
Смъртно наказание (38)

Глава трийсет и осма

В крайна сметка изминаха шест месеца, преди делото да се разгледа в съда.

Юли бе страшно горещ, лятото дойде късно, но после си навакса. Април бе студен и влажен, всеки следобед валеше пороен дъжд. Да бе валяло така миналата пролет, помисли си Гейл, а после се опита да намери някакво утешение във факта, че поне убиецът на Синди е арестуван.

Май също беше студен и неприятен, нехарактерно ниските температури продължиха и през юни. Тогава неочаквано времето се промени; слънцето се показа и температурата постепенно започна да се покачва. Четвърти юли бе много по-горещ от доста години насам.

Гейл и семейството й ходеха в съда на Ливингстън авеню всеки ден, откакто започна процесът. След продължителен разгорещен спор, предложението делото да се разгледа в друг съдебен окръг бе отхвърлено. Провеждаше се в Ливингстън. Отсъдено бе, че публикациите отпреди процеса не са предизвикали някакво особено предубеждение и че шансовете на подсъдимия за справедлив съд тук, в окръг Есекс, са не по-лоши от където и да било другаде.

Признанието на обвиняемия не бе прието. Според съдията съществували известни доказателства за насилие и той отхвърли писменото признание.

Обвинението запазваше увереността си. Имаха свидетел, който щеше да потвърди, че обвиняемият му е доверил всички подробности за убийството и макар да признаваха, че Бил Пикеринг не е един от видните граждани на Ню Джърси и че фактически е получил „възнаграждение“ срещу показанията си, алибито му за следобеда в деня на убийството бе доказано и той самият бе извън всяко подозрение за ужасното престъпление.

Обвиняемият нямаше алиби за времето на убийството; имаше репутацията на самотник; никой от къщата, където бе наел стая, не го бе виждал с жена. И още по-лошо, полицията беше намерила купчина порнографски списания с деца, скрити в гардероба му.

Косвените улики бяха неоспорими. Отпечатъците от стъпките на Мейджър съвпадаха с откритите на местопрестъплението; дрехите му съвпадаха с описанието на момчетата, които го бяха видели да напуска района; и най-съкрушителното доказателство: съдебномедицинската експертиза бе установила неопровержима връзка между мъжа и детето.

На първия ден от процеса семейство Уолтън пристигна рано и наблюдаваше отвън постепенното събиране на любопитните; лека-полека цялата улица се изпълни с хора. Гейл и близките й бяха ескортирани вътре, но мнозина не успяха да влязат в залата. Репортерите снимаха Гейл на сантиметри от лицето й, заслепяваха я, запечатваха объркването й по първите страници на вестниците. Микрофони изникваха пред устата й като близалки. Дали смятала Дийн Мейджър за виновен? Надявала ли се на смъртно наказание? Гейл спря пред вратата на съдебната зала и се обърна с лице към тях, а наоколо й щракаха фотоапарати и проблясваха светкавици. Да, отговори простичко на първия въпрос, убедена е, че Мейджър е виновен. Дали се надява на смъртно наказание? Поклати глава — вече не се надява на нищо.

След това репортерите млъкнаха. Светкавиците престанаха да проблясват. Гейл влезе и зае мястото си на първия ред в претъпканата зала.

Цялото семейство седеше сплотено по време на съдебните процедури: Гейл и Джек, до тях Каръл и родителите й; Марк Галахър до майката на Джек на втория ред, а жена му Джули, вече в напреднала бременност, бе останала у дома; Лаура и Майк — на една ръка разстояние. След първия ден Гейл успя да убеди Дженифър да остане при Джули. Искаше да й спести част от болката на процеса.

„Толкова много неща се случиха“, помисли Гейл, докато оглеждаше всички, припомняше си последните петнайсет месеца, безмълвно пресмяташе какво се бе променило. Вече не бяха същите — щяха да изживеят остатъка от живота си, плащайки за това, което този мъж бе извършил.

Гейл погледна съпруга си, лицето му бе сведено към пода, ръцете му — сплетени в нейните. Накрая бе успял да я убеди да посещава групата на семействата, пострадали от престъпността и след като първоначалната й клаустрофобия отмина, тя откри, че тези хора наистина й помагат.

— Всички ние искаме отмъщение — беше я уверил Лойд Михнер, от групата закимаха в безмълвно разбиране, когато тя накрая си позволи да се освободи от насъбралата се през последната година ярост.

Освобождението от омразата, която бе носила в себе си, й помогна да понесе последните шест месеца, макар винаги да чувстваше, че нещо липсва. Бе постигнала примирие с яростта си, бе дала воля на горчивината и безсилието си и осъзна, че майка й е права — животът продължава, независимо дали се мъчиш да го спреш, независимо какво се опитваш да направиш. И макар да не бе вярно, че времето е най-големият лечител, както твърдяха всички, накрая животът наистина се върна към нормалния си ритъм, колкото и различен да бе отпреди.

И все пак нещо липсваше, нещо неуловимо, нещо, което тя не можеше да докосне.

През последните шест месеца Гейл и Джек се любеха понякога — започнали бяха като по чудо една вечер, както си лежаха прегърнати. Чувството на отвращение и срам, за което Гейл смяташе, че никога няма да я напусне, изчезна. И макар и двамата да осъзнаваха, че любенето им никога няма да бъде така безгрижно както преди, Гейл бе смаяна, когато откри каква разтуха получаваше от сексуалния акт.

Спомни си първите опипвания от девическите години, първите открития на това, което може да изпитва тялото й, първоначалните тръпки от докосването на друг човек, удоволствията от отдаването на друг. Но Синди никога нямаше да познае нежността, възможна при такъв акт.

Съдебният следовател удостовери, че по време на изнасилването Синди е била в безсъзнание. Значи й е била спестена физическата болка. Гейл въздъхна шумно, когато чу това, по страните й потекоха сълзи.

Откри, че се е втренчила в съдебните заседатели. След тридневни напрегнати пазарлъци от страна на двамата адвокати накрая бяха избрани осем мъже и четири жени. Въпреки че колективно изглеждаха невзрачни като обвиняемия, всеки един от тях бе подбран много старателно. Защитниците се бяха борили здравата — и с успех — да не бъдат включени майки. Единствената им отстъпка бе една жена, чиито деца, и двете момчета, бяха в пубертета.

Останалите три бяха млада разведена жена и две моми, едната от тях — зъботехничка на възрастта на обвиняемия.

Мъжете бяха проучени по подобен начин и където бе възможно бащите с малки дъщери биваха незабавно задрасквани. Единственото изключение бе млад баща на момиче — пеленаче. Защитата се бе постарала да намери такива съдебни заседатели, които са отдадени на работата си и чието време вкъщи е ограничено.

Очите на Гейл се плъзнаха по дванайсетте сериозни лица. Изглеждат по-нервни от обвиняемия, помисли си тя в началото на процеса. Когато съдията биваше принуден да обясни някое законово положение, те забележимо се разтревожваха и изглеждаха загрижени, страхувайки се да не пропуснат нещо, да не би нещо да им се изплъзне. Изглеждаха ту отегчени, ту ужасени от дадени технически подробности. Една от жените се разплака, когато раздадоха на съдебните заседатели снимки на мъртвото дете. Гейл изучаваше лицата им, а те, от своя страна, изучаваха обвиняемия. Опита се да се промъкне в умовете им, да усети какво мислят, но й бе невъзможно да премине през учтивите им маски. Нямаше начин да ги разбере, както и те не можеха да разберат, че няма начин да узнаят дълбочината на трагедията, с която си имаха работа.

Гейл слушаше напрегнато свидетелите на обвинението. Насилваше се да изслуша всеки отвратителен детайл, отказваше да остане глуха към фактите, които не желаеше да съживява отново, мъчеше се да анализира всяко изречение, сякаш се намираше в час по граматика. Изслуша описанията на полицаите за мястото на престъплението, смътните спомени на момчетата за мъжа, когото забелязали да бяга от местопрестъплението, безспорните съдебномедицински доказателства. Чу сериозното, убедително описание на лейтенант Коул за откритията, направени в стаята на Дийн Мейджър. Трябваше да признае, че обвинението е подготвено желязно.

Обърна особено внимание на Бил Пикеринг, доносника, местеше поглед от неприятното му лице към лицата на съдебните заседатели и обратно. Веднага установи, че явно не го харесваха. Нито пък тя. Беше дързък и изглеждаше опърпан, въпреки че бе направил неумел опит да се покаже благоприличен, като бе облякъл костюм. Потеше се и се въртеше в неудобните си дрехи.

Защитата вдигна голям шум около обстоятелството, че е бивш затворник и крадец, който брани собствената си кожа. Докладвал в полицията за Мейджър, чак когато е можел да извлече облага от това. Възможно ли бе, изтъкна защитата, Пикеринг да е поставил уличаващите доказателства в стаята на Мейджър? Основателно съмнение, което адвокатът постоянно повтаряше по време на показанията на Пикеринг и непрекъснато опяваше, че на човек като Пикеринг не може да се има доверие и че всяка негова дума трябва да се подлага на съмнение, като същевременно не споменаваше нищо за убедителните разкрития на съдебномедицинската експертиза.

От започването на процеса Дийн Мейджър седеше до адвоката си без да мърда или говори. Гейл се бе питала как ще се почувства, когато го види за първи път. Беше странен човек, бледен и явно му бе неловко, ноктите му бяха изгризани, главата му се клатеше неспокойно от едната на другата страна, но въпреки това беше дързък.

Гейл го намрази моментално. Чудеше се дали той чувства омразата й. „Обърни се — изкомандва безмълвно. — Погледни ме.“ Но той не се обърна, макар да й се стори, че ще го направи.

Защитата не призова свидетели. Дийн Мейджър не поиска думата. Адвокатът направи последна, силна пледоария за резонните съмнения, но истината бе, че нямаше никакви съмнения. Съдебните заседатели се съвещаваха по-малко от час и се върнаха с решение „виновен“.

Гейл падна в прегръдките на Джек и се разплака, чуваше поздравления отвсякъде. Вдигна поглед точно, когато Мейджър напускаше мястото си, очите му неволно се натъкнаха на нейните и той се втренчи в Гейл, като че ли хванат в капан и неспособен да направи друго. Силата на чувствата й го държеше неподвижен.

Останалата част от тълпата в съдебната зала сякаш изчезна. Бяха само те двамата, застанали един срещу друг, без да оставят помежду си място за нищо друго, освен истината.

Всичко продължи само няколко секунди, които й се сториха цяла вечност. Очите му признаха това, което езикът му не бе сторил, че бе изнасилил и убил детето й, че го бе завлякъл зад храстите и докато момиченцето е било в безсъзнание, е разкъсал дрехите му и грубо е проникнал в него, след което е стиснал с пръсти нежното му вратле.

„Аз съм мъжът, когото търсеше — казваше й той безмълвно, мъжът в книжарницата, мъжът в заложната къща, мъжът от коридора. Мъжът от магистралата; мъжът от улицата. Моето лице е в твоя кошмар, кошмарът, който започна точно в четири часа и седемнайсет минути следобед в един необичайно топъл и слънчев априлски ден. Кошмар, който има начало, но няма край.“

„Някой просто трябва да застреля този кучи син“, чу тя думите на баща си.

„Мамо, когато умрем — намеси се гласът на Синди, — може ли да умрем заедно? Може ли да се държим за ръце? Обещаваш ли?“

Гейл се замисли за стария си начин на живот — за лекотата, с която преминаваше през дните, за ценностите, с които се събуждаше всяка сутрин, за простичките идеали, която я крепяха във всекидневието. Всичко си бе отишло. Следобедът на невинността й бе разрушен. Изгубен завинаги.

За миг си помисли колко се бе отдалечила от същността си, как огледалото й вече не отразяваше лицето на средната американка, колко се различаваше отпреди.

И внезапно Гейл разбра какво бе липсвало в живота й през последните месеци — какво точно й бе откраднал този мъж през онзи априлски ден и всичко, което му бе позволила да й отнеме.

Мислите за него бяха заемали дните и завладявали сънищата й. Не бе ходила никъде без него. Дори сега, зад решетките, той продължаваше да контролира всяко нейно движение, изпълваше главата й като нежелан парфюм, оставяше й малко място да диша. Тя бе затворничката. Тя беше позволила на един непознат, спотайващ се зад храстите, да завладее живота й.

Гейл наблюдаваше как тънките устни на Дийн Мейджър се изкривяват в усмивката, която бе виждала по снимките. „Сега — каза му тя и усмивката се прехвърли неуловимо от неговите устни върху нейните — искам да си възвърна свободата.“

Усмивката обхвана цялото й лице едновременно с разпространяването на чувството за свобода по тялото й, осезаемо като пистолета, който неочаквано се плъзна от чантата в дланта й.

„Някой трябва да застреля този кучи син“, повтори някакъв глас и този път това не бе гласът на баща й, а нейният собствен.

От момента на първия изстрел до момента, когато Дийн Мейджър падна мъртъв на пода, с пет дупки в гърдите, до мига, в който някой изтръгна пистолета от ръката й, преди да започне да стреля отново, Гейл не изпитваше нищо друго, освен това чувство за свобода.

Постепенно започна да усеща други неща — звуци, писъци, блъскане и тичане наоколо. Усети около себе си ръце, които я държаха, въпреки че не се опитваше да помръдне. Видя хора, блъскащи се да видят какво бе направила, наблюдаваше вездесъщите фотоапарати, които се опитваха да заснемат случилото се, чу викове „Мили боже!“ и „Той е мъртъв!“, както и молби да отстъпят и да направят място за мъртвия мъж, за да диша.

Гейл се чудеше безмълвно на това, което бе извършила. Очите й бяха вперени в Джек. Не знаеше какво ще стане с нея. Може би съдебните заседатели ще я осъдят на смърт за назидание на другите — да не се отклоняват толкова от правия път. Е, добре, готова е да приеме такава присъда.

И тогава чу друг шум, който й подсказа, че може би не се е отклонила толкова от правия път. Отметна глава, потопи се в шума, остави го да я обгърне. Той нарастваше, разпространяваше се като горски пожар, докато не изпълни съдебната зала.

Шум от аплодисменти.