Джой Филдинг
Смъртно наказание (1)

Глава първа

Кошмарът започна точно в четири часа и седемнайсет минути следобед в един особено топъл и слънчев априлски ден. До този момент Гейл Уолтън се смяташе за щастлива жена и ако някой от репортерите, струпали се пред къщата й на Тарлтън стрийт 1042, я бе помолил да назове причините за това, тя с лекота би го сторила.

Вдигайки ръцете, които миг по-късно щеше да използва, за да прикрие лицето си от камерите и от безмилостните ослепителни светкавици, тя с гордост би изброила причините за своето щастие с красивите си дълги пръсти. Първата причина трябваше да бъде Джек — праволинеен като името си, нищо изключително, дори малко грубоват, но честен — за когото бе омъжена през последните осем години. Следващите два пръста биха отбелязали всяка от дъщерите й, Дженифър и Синди, две много различни деца от двама различни мъже. Четвъртият пръст би отбелязал четвъртата причина за щастието на Гейл Уолтън — бившия й съпруг Марк Галахър. Не много жени можеха да се похвалят с добри, приятелски отношения с бившия си съпруг както Гейл, макар и с някои изключения, но последните няколко години им помогнаха да осъзнаят, че вероятно петгодишното им съжителство не е било толкова ужасно все пак.

Тя наближаваше четирийсетте с енергията и външния вид на жена, която е поне с десет години по-млада, а здравето й винаги бе много добро. Живееше в хубава къща в приятен град и макар Ливингстън, Ню Джърси, да не излъчваше очарованието и романтиката на Ню Йорк, все пак бе по-безопасно и спокойно място, където да отгледаш децата си. Още повече, Ню Йорк бе на по-малко от час с кола, дори при натоварен трафик, а благодарение на значителния доход на Джек — бе ветеринар — можеха да си позволят да пътуват до града, когато си пожелаят. Приходите на Джек й позволяваха също лукса да не работи на пълен работен ден. Бе го правила достатъчно дълго през годините след развода си с Марк, принудена да остави малката си дъщеря при майка си, докато работеше като банков касиер, за да се издържат. Сега можеше да се наслаждава на дълги обеди с приятелките си, които трябваше да бързат обратно към работните си места, оставяйки я да се застоява с кафето си и да наблюдава израза им, докато се разделяха, изпълнени със смесица от завист и смущение. Завист поради това, че не трябваше да бърза за работа, която едва ли би я задоволила, и объркване, защото надали разбираше какво е да работиш извън дома си, да имаш кариера, нещо съществено за женското удовлетворение. Какво правеше тя с времето си у дома, гледайки шестгодишното си момиченце?

Беше се отказала да обяснява мотивите си на работещите си приятелки, факт бе, че й доставяше удоволствие да бъде домакиня и майка: да бъде у дома, когато дъщерите й се завръщат от училище: дълбоко осъзнаваше, че шестнайсетгодишната й дъщеря също има толкова нужда от нея, колкото и шестгодишната. Спомняше си колко й харесваше собствената й майка да бъде у дома през годините, когато самата тя растеше. Още повече, не се бе отказала напълно от амбициите си. Надарена пианистка, неотдавна тя започна да дава уроци по пиано на няколко деца от квартала и учениците й сега наброяваха петима, по един за всеки учебен ден. На възраст от осем до дванайсет, те идваха в къщата й в четири часа всеки следобед за половин час. По това време Дженифър пишеше домашните си; Синди бе пристрастена към „Улица Сезам“.

Още една причина, за да се смята за щастлива, би казала без да се замисли, бяха нейните родители. И двамата бяха живи и здрави; оттеглили се във Флорида, където живееха в огрят от слънцето апартамент близо до морето. През четирите години откакто се бяха преместили в Палм Бийч, Гейл и Джек ги бяха посещавали поне веднъж годишно, винаги с момичетата и веднъж годишно родителите й идваха в Ливингстън да гледат децата, докато Гейл и Джек заминаваха някъде сами. Техните близки приятели, Лаура и Майк, и двамата професионалисти — той адвокат, а тя социален работник, без деца по собствен избор — винаги ги упрекваха заради консерватизма им. Флорида с децата през зимата, Кейп Код сами през лятото. Лаура и Майк винаги изчезваха към най-скъпите курорти на света — Индия миналата година, Китай година преди това. Гейл нямаше особено желание да види Индия или Китай. Струваха й се много далеч от всичко, което я караше да се чувства спокойна — дома й, семейството й, града, в който бе израснала.

Може би наистина бе консервативна, Гейл трябваше да го признае, но бе по неин личен избор. Не обичаше силното вълнение. Това бе една от причините първият й брак да се разпадне, докато вторият бе пълен успех. Марк бе непредсказуем; Джек планираше всяка постъпка. Марк можеше да се качи в колата си — винаги някаква чуждестранна спортна кола, ниска, ярка и металик — и просто да замине. Никога не знаеше накъде се е отправил; никога не поглеждаше в картата. Ако се загубеше — а той винаги го правеше — караше с часове, вместо да спре и да попита за посоката. Изглежда изобщо не го интересуваше дали ще стигне там, накъдето е поел. Джек Уолтън пък бе човек на реда. Времето му бе организирано и всяка минута пресметната. Задраскваше всяка изпълнена точка в списъка си. Ако Джек заминаваше в друг град, вадеше картата предната вечер, за да планира маршрута си. Сменяше колата си всеки две години, винаги американска марка, винаги бяла и никога не закъсняваше. Марк бе изнервил Гейл до крайност; Джек я караше да се чувства сигурна.

Повече от всичко на света Гейл харесваше това чувство — на сигурност. Сестра й Каръл бе пълна противоположност, по-скоро като Марк и Гейл често си мислеше, че първият й съпруг би бил много по-щастлив с по-младата й сестра. Но Каръл, която очевидно го обожаваше, бе твърде неспокойна, за да изчака петте години, необходими на Гейл, за да се разведе и се бе изместила в Ню Йорк, където заживя първо с един художник, след известно време с друг, преди да се прехвърли към танцьорите, а после, вероятно от чиста извратеност, вече две години съжителстваше с брокер. Марк пък се ожени отново преди три години за прекрасна жена на име Джули, която изглежда много го обичаше и се отнасяше с дъщерята на Гейл, Дженифър, с такава топлота, сякаш й бе родна майка. Това също спадаше към нещата, за които Гейл бе благодарна.

Животът, би казала тя на репортерите, които по-късно шумяха около нейните изказвания, когато бе твърде слаба и болна за да им отвърне, бе точно такъв, за какъвто бе мечтала.

Рядко менеше установения си ред. Будилникът я будеше точно в седем и петнайсет през учебните дни и никога не й бе тежало да става рано. Сутрините бяха нейното любимо време от деня. Взимаше бърз душ, обличаше се и слизаше долу да приготви закуската, оставяйки другите да поспят още малко. Обичаше това време за себе си, ръцете й бяха заети с подреждането на масата, с правенето на кафе, умът й бе свободен да блуждае, без да мисли за нищо определено. Това я успокояваше, защото през следващия час трябваше да бърза като обезумяла, за да подготви всеки от къщата да отиде на училище или на работа навреме.

Дженифър бе най-тежкият случай. Типична тийнейджърка, лягаше си късно и трудно се събуждаше на сутринта, без значение колко дълго Гейл я оставяше да поспи. Накрая, след леки побутвания и тихи думи, които неизбежно не стигаха до съзнанието й, Гейл бе принудена да издърпва по-голямата си дъщеря от леглото и едва тогава, просната на пода като парцалена кукла, Дженифър постепенно отваряше очи.

Синди бе много по-лесна, както във всичко друго, откакто се бе родила. Само от нежно докосване по челото детето отваряше огромните си сини очи. Моментално ръцете на Синди се протягаха към майка й и я заключваха в топла прегръдка. След това Гейл започваше да подбира дрехите, с които да излезе. Каквото и да избереше, винаги бе погрешно за дете като Синди, което бе невероятно невзискателно за всичко останало в живота си, но бе необяснимо упорито по отношение на облеклото си. Дни наред Гейл безмълвно се молеше учителката на Синди да осъзнае, че детето се облича само и че майка му не е далтонистка, нито безнадеждна ексцентричка. Днес, въпреки топлото време, Синди бе настояла за пурпурната кадифена рокля, подарена от баба й, макар и вече поотесняла, защото бе любимата й рокля и не я бе обличала отдавна. Когато Гейл изтъкна, че причината да не я е обличала, е защото й е умаляла, Синди само отправи леденосин поглед към майка си и зачака неминуемата й капитулация.

През това време Джек сигурно бе под душа. Кафето беше готово. Закуската винаги бе шумна и бърза. Когато към осем и половина всички бяха напуснали къщата, Гейл бе готова да изпие още едно кафе и да си почине, докато прочете вестника, преди да подреди кухнята, а после да се отправи на горния етаж да оправи леглата. Джек караше децата на училище по път към работата си. Тъй като училищата бяха наблизо, и двете деца си идваха пеша оттам. Синди най-редовно в компанията на една от съученичките си и нейната бавачка. Към три и половина Гейл винаги бе у дома и ги очакваше. Разполагаше с половин час да разговаря с тях за случилото се през деня, преди учениците й да пристигнат за урока си.

Часовете, докато дъщерите й бяха на училище, прекарваше както повечето домакини от средната класа: изпълняваше дребни поръчки, телефонни разговори, пазаруване, понякога бе на фризьор, обяд с приятелки, приготвяше вечерята и очакваше домашните да се приберат. Ако някой я помолеше да опише живота си до момента, в които зави по Тарлтън Драйв седемнайсет минути след четири часа в онзи априлски слънчев следобед, Гейл Уолтън би казала, че тя олицетворява средната американка, на средна възраст, от средната класа, неутрална. Докато не осъзна, че в действителност всичките й приятелки биха отбягнали това описание, а то обобщаваше всичко, което изпитваше Гейл.

Нямаше желание да остане вечно млада. Собствената й младост не бе нещо грандиозно. Стеснителна и пълничка, тя бе презирана от популярната клика в училището и буквално игнорирана от момчетата, които харесваше. Едва към трийсетте Гейл започна да се чувства удобно в кожата си. Вероятно бе единственият човек, когото познаваше, който всъщност с нетърпение очакваше да навърши четирийсет. Дотук, във всеки случай, бе успяла да избегне кризата на средните години, от която изглежда страдаха съседите й. Не бе нито разочарована от живота си, нито отегчена от липсата на амбиции. Четеше много, бе в течение на текущите събития и значително по-уверена в способността си да води какъвто и да е разговор. Не принадлежеше към политическо движение и по някакъв начин успяваше да избегне крайните радикални течения през шейсетте и реакциите към войната във Виетнам, вероятно поради присъщата си срамежливост и вродената си склонност да отбягва всякакъв вид конфронтация. Единственото смътно радикално нещо, което някога бе извършила, бе да напусне колежа преди да завърши последната година и да се омъжи за Марк Галахър. Често съжаляваше за тази си проява, но никога толкова силно, за да се върне в колежа. Не принадлежеше към никакви групи. Уважаваше правото всеки да бъде такъв, какъвто е или какъвто иска да бъде и очакваше същото от останалите. Приятелите й се възхищаваха от вътрешния й мир и спокойствие. Молеха я за съвети; разчитаха на здравия й разум; гледаха на нея като на уверение, че всичко ще бъде наред и ако са така честни като нея, ще бъдат справедливо възнаградени. Ако трябваше да обобщи себе си с една дума, тя би избрала „доволна“. Бе всичко, към което се бе стремяла.

И тогава, в четири часа и седемнайсет минути на този особено топъл и слънчев априлски ден, всичко се промени.