Джой Филдинг
Смъртно наказание (20)

Глава двайсета

Телефонът иззвъня точно когато Гейл си обличаше палтото и се готвеше да излезе.

— Ало — каза тя забързано и с надежда човекът от отсрещния край инстинктивно да схване, че няма време за приказки. Гореше от нетърпение по-скоро да отиде в Нюарк и да възобнови разследването си.

— О, алилуя! — отвърна незабавно гласът на Лаура. — Не мога да повярвам, че най-после те открих. Къде беше?

— С Джек отидохме до Кейп Код за няколко дни. Върнахме се снощи.

— Това е прекрасно. Как беше?

— Студено — отвърна Гейл, като игнорира същността на въпроса.

— Къде другаде ходиш? — попита Лаура.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, че от седмици насам ти се обаждам всеки ден. Ти никога не си у дома.

— Търсех си работа — бе много по-лесно да лъже, отколкото да казва истината. — Засега нямам късмет, но…

— Добре, много добре. Къде търсиш работа?

— Навсякъде — изсмя се Гейл. — Но не казвай на Джек или на когото и да било. Той не знае. Искам да го изненадам.

— Няма да кажа нито дума. Мога ли да ти помогна с нещо? Имаш ли нужда от препоръки?

— Ще ти кажа, ако ми поискат — отвърна й Гейл и гореше от нетърпение да затвори телефона. — Всъщност, точно се канех да излизам.

— Добре, няма да те задържам. Просто исках да проверя дали не си забравила за обяда ни днес.

— Обяд?

— В клуба на Нанси. Помниш ли… май си забравила. Решихме го преди месеци. Петнайсети октомври. Модното ревю в клуба на Нанси. Ти обеща, че ще дойдеш с мен.

— Забравих — искрено възкликна Гейл. — Направо ми излезе от ума.

— Не се шегуваш, нали? Е, няма значение. Радвам се, че те хванах преди да излезеш. Ще те взема към дванайсет и половина.

— Лаура, не мога да дойда.

— Разбира се, че можеш. Обеща ми.

— Имам среща.

— Запазила съм две места. И платих за тях. Трябва да дойдеш. Отложи си срещата за друго време.

— Нямам какво да облека. Нали знаеш как ще са издокарани другите жени.

— Ще те взема в дванайсет и половина. Ела, както си облечена.

Телефонът изпращя в ухото на Гейл. Погледна към старите си панталони и раздърпаното си черно поло. „Наистина — помисли си тя и остави слушалката ядосана, че се бе върнала от вратата, за да се обади. — Ела, както си облечена.“

 

 

Гейл се бореше с ципа на една червена рокля, когато чу звънеца. Погледна часовника си. Бе само дванайсет. Не бе типично за Лаура, която обикновено закъсняваше, да дойде толкова рано.

— Лаура? — запита тя по домофона.

— Шейла — студено я информира гласът.

— Шейла? — Свекърва й? Какво правеше тя тук? — Слизам веднага — бързо каза Гейл. — Само минутка.

Дръпна ципа за последен път и после се втурна по стълбите. Какво ли искаше свекърва й? Отвори вратата.

— Здравей — любезно я поздрави тя.

Шейла Уолтън влезе. Носеше тъмнокафяво палто от норки. Имаше кисел вид.

— Човек трудно може да се свърже с теб напоследък. Много пъти се обаждах…

— С Джек бяхме заминали през почивните дни — обясни Гейл с надежда това да задоволи свекърва й. Когато осъзна, че не е така, тя продължи: — Бях заета; наложи ми се да излизам доста често.

— Така си и помислих. — Шейла Уолтън се вгледа в старото палто, метнато на стола. — Пак ли ще излизаш?

Гейл взе старото сиво палто и го върна на мястото му в дрешника.

— Е, не с това палто — отвърна и се усмихна, но усещаше нарастващата си съпротива.

— Но излизаш. — Бе изявление, не въпрос.

— След половин час.

— Ще се опитам да не те задържам.

— Заповядай — покани я Гейл в дневната. — Мога ли да ти предложа кафе или нещо друго?

— Не, благодаря. — Шейла Уолтън седна на канапето. — Не искам да те задържам от ангажиментите ти, каквито и да са те.

Гейл се настрои да изслуша обичайната тирада на пренебрегнатата свекърва, но разбираше, че този път Шейла има право.

— Съжалявам, че не ти се обадих — започна Гейл. — Как се чувстваш?

Винаги бе изпитвала неудобство в присъствието на свекърва си — студена жена, която след смъртта на единствената си внучка, бе станала дори още по-затворена. Надменното й държание не дразнеше по-рано Гейл. Знаеше, че се държи така, както й бе обяснил Джек, с всички. Откакто съпругът й се бе поминал — бе от тези, които винаги казваха „поминал“ и никога „умрял“ — тя пътуваше непрекъснато. Бе направила две околосветски пътешествия и летеше до Европа или до Ориента, когато домашната обстановка започнеше да я изнервя.

— Добре съм — отвърна жената. — А ти?

— И аз. Как беше пътуването?

— Япония винаги е прекрасна. Върнах се преди няколко седмици. Обадих се, разговарях с Джек. Ти очевидно бе твърде заета, за да ми се обадиш…

— Съжалявам. Нямам оправдание, зная. Само че бях много заета напоследък.

— Къде ще ходиш днес? — въпросът бе по-скоро обвинение.

— Приятелка ми се обади и ме покани на обяд. Лаура. Мисля, че я познаваш.

— Да, русата. Беше много привлекателна. Нямах понятие, че водиш толкова активен светски живот — продължи Шейла Уолтън. — Винаги съм си те представяла като домакиня, която си тананика в кухнята в очакване децата й да се приберат. Нали разбираш, идеалната майка…

— Никога не съм твърдяла, че съм идеална — защити се Гейл с нарастващо безпокойство, чудейки се накъде бие свекърва й.

— Излизаш си на обяд — продължи госпожа Уолтън, без да й обръща внимание. — Твърде заета си да се обадиш и да ме попиташ как съм, да разбереш нещо за пътуването ми. Имаш приятели, с които да се срещаш, места, на които да ходите. — Тя рязко спря. — Ти бе излязла да пазаруваш в онзи следобед, така ли беше?

— Кой следобед? — попита Гейл, но вече знаеше отговора.

— Следобедът, в който Синди се помина — каза Шейла и Гейл отдавна очакваше тя да произнесе тези думи.

— Какво се опитваш да кажеш? — настоя Гейл и усети как коленете й се подкосяват; ръцете й трепереха. — Че аз съм отговорна? Че това, което се случи, е по моя вина?

— Разбира се, не — скромно отвърна Шейла, осъзнала, че вероятно е отишла твърде далеч. — Просто исках да кажа, че си по-заета, отколкото предполагах. Жалко, че е трябвало да си на обяд с приятелка и да обикаляте по бутиците в онзи следобед — преглътна и се загледа във вратата. — Надявам се не ти казвам нещо, което ти самата да не си си повторила поне стотина пъти.

Гейл безпомощно се огледа.

— Защо го правиш? — попита тя. Стотици пъти? Броят им бе поне хиляда.

— Единственото ми внуче е мъртво — изрече жената.

— Детето, което виждаше два-три пъти в годината — напомни й Гейл натъртено в желанието си да я нарани, доволна да види, че бе така.

— И твоите родители я виждаха също толкова — отвърна свекървата на удара, сякаш всичко беше наред.

— Родителите ми живеят във Флорида. Ти на пресечка оттук!

— Да не си посмяла да ми кажеш, че не обичах внучето си!

— Не твърдя, че не я обичаше.

— Аз я обичах много.

— Сигурна съм, че е така.

— И не бих я оставила да се прибира сама от училище. Можеш да се обзаложиш за това. Никога не съм позволявала на сина си да поема подобни рискове. Винаги си бях вкъщи, точно както бих се погрижила някой да е там за Синди. Нямаше да съм навън, размотавайки се…

— Защо казваш тези неща? — умоляваше Гейл, неспособна да слуша повече.

— Как смееш — смръщено я изгледа Шейла Уолтън, — как смееш да твърдиш, че не съм обичала единствената си внучка?

— Не съм си го и помислила — извика Гейл.

— Как смееш — измърмори Шейла Уолтън.

— Моля те… махни се оттук преди да си кажем още много неща — прошепна Гейл.

— О, да. Почти бях забравила за обяда ти.

Гейл неочаквано се нахвърли върху жената и я дръпна.

— Махни се от тази къща — извика тя, неспособна да се контролира повече. — Махни се, преди да съм те убила. Чуваш ли ме? Вън! — Блъскаше и дърпаше уплашената жена към външната врата.

— Никога няма да ти простя. — Гласът на майката на Джек трепереше, когато Гейл я изблъска навън.

— Никога няма да ти простя — повтори Гейл и се свлече от другата страна на вратата.

Петнайсет минути по-късно усмихнатата Лаура пристигна, за да отведе Гейл на обяд.