Марина Фиорато
Беатриче и Бенедикт (8)

Първа сцена
Площад пред църква в Монреале

Бенедикт: След като доставих Клавдио на вуйчо му в катедралата на Монреале, започнах да кръстосвам из светата обител, докато го чакам.

Бях предположил, че от мен ще се изисква да присъствам на литургия, и се бях подготвил да дремя и да се прозявам в продължение на два часа. Но добрият архиепископ, натъкмен в злато и настанен на трона си под гигантска мозайка на Христос Вседържател, бе започнал да рони сълзи от радост, когато зърна племенника си, а към мен се бе обърнал съвсем делово. Благодари ми от все сърце, че съм му довел Клавдио жив и здрав, и ме помоли да се върна по обяд. Загледах се в безизразното му лице и в бадемовидните очи, неразгадаеми като очите на Христос, който се носеше над него по златните стени, и се изпълних със сигурност, че той има да сподели някакви големи тайни със своя племенник. Затова се завъртях послушно на пета, излязох през импозантните врати и закрачих из манастира.

Манастирът приличаше по-скоро на градина, отколкото на свято място — обширно пространство, засадено с портокалови, маслинови и бадемови дръвчета с лъскави листа. Квадратът между сводестите галерии беше изпъстрен с пътеки от бели камъни, които се пресичаха от миниатюрен тъмнозелен жив плет, подкастрен в сложни фигури и скъсен до нивото на човешкия пищял — подходящата височина, за да препъне всеки, който реши да го прекрачи. В центъра, подръпващи от живия плет с оранжевите си човки, се разхождаха половин дузина снежнобели гъски и наперено крякаха. Безсъмнено бяха свещени или нещо подобно, но самата гледка беше достатъчна, за да накара стомаха ми да изръмжи недоволно. На вечеря не бях хапнал нищо повече от хляб и горчица, а с пиенето бях прекалил. Аптекарите безсъмнено биха казали, че тъкмо недоволният ми стомах допринася за сутрешната ми меланхолия.

Крачех през сводестите галерии, от една сянка до следващата, избягвайки издигащото се по небосвода слънце. По време на дългата езда до Монреале не бях никак приятна компания на Клавдио. Бях дълбоко замислен върху онова, което ми беше казала снощи лейди Беатриче, и често-често опипвах картата сетебело, пъхната в презраменника ми — твърд малък правоъгълник, точно над сърцето ми.

Литургията беше в разгара си — хорът се чуваше съвсем ясно. И тъй като всички обитатели на манастира бяха в църквата, изведнъж аз се почувствах много самотен в това огромно място. Незнайно защо, но когато хорът започна мотета си, даже гъските внезапно замлъкнаха и се изпокриха някъде. А аз не бях свикнал със собствената си компания и изобщо не се харесвах за свой приятел. Когато бях сам, мислите ми започваха да кряскат шумно в тишината. Но аз не желаех да чувам собствените си мисли, не исках да надничам в собственото си сърце и не ми доставяше никакво удоволствие да ровя в душата си.

Ала колкото и упорито да се стараех да се концентрирам върху музиката на месата, в ума ми започнаха да се промъкват неканени мисли.

Какво е вашето занимание?

Още от детството си винаги бях вървял натам, накъдето са ме водили другите, като лист по течението на поток. И щях да си остана у дома завинаги, ако на последния ми приятел Себастиан не му беше щукнало в главата да пътешества. След като той замина, самотата и отвращението от собствената ми компания ме убедиха бързо да приема предложението на баща ми и да придружа Клавдио Казадеи до Сицилия. А ето че сега достигнах нов надир. Бях придружил един седемнайсетгодишен новелино^[1] през целия път до това чуждо място, но само за да бъда прогонен от Божия дом с указанието да се върна, за да взема Божия племенник след чифт часове. Лейди Беатриче беше права. Аз наистина бяха бавачка — не човек, а обвивка, без ядка, без никаква същина.

Ако под краката ми имаше камъни, със сигурност щях да сритам един, ала перфектно пометените пътеки не ми отредиха нито един подобен отдушник на яда ми. Песента на хора набъбна в гърдите ми като мощен прилив на тъга и докосна очите ми. Търсейки изход, минах под една от арките на галерията и се озовах на площада от другата страна на манастира.

Там беше достатъчно претъпкано и шумно и меланхолията ми започна да се уталожва. На площада имаше цветове, компания и живот. Оглеждайки се за някакво развлечение, в другия край на площада забелязах ярко боядисана каруца и се насочих към нея. Каруцата беше голяма и боядисана смело в червено, синьо и жълто, а издълбаните в дървото и позлатени арабески и рамки ограждаха фантастични сцени. Частта от каруцата, която беше обърната към площада, се състоеше от сцена с кървавочервени завески, които в момента бяха спуснати. Отегчено на вид магаре стоеше във впряга и преживяше. Около каруцата се бяха събрали хора, оглеждащи я нетърпеливо, като че ли беше факирски сандък, от който всеки момент щеше да изскочи нещо.

Оттеглих се до фонтана в центъра на площада и приседнах на ръба на топлия камък. Плъзнах ръка по кристалните му води и се подготвих да гледам предстоящия спектакъл.

Не ми се наложи да чакам много дълго. Под звука на фанфари червените завеси се разтвориха и на сцената се появи малък манекен, изработен толкова умело, че изминаха няколко мига, докато осъзная, че това не е джудже, а голяма кукла. Куклата имаше златен шлем, позлатена броня и златен щит. Въздъхнах вътрешно. Защо животът непрекъснато трябваше да ме сблъсква със символи на войнишкия живот — за да ме накара да се почувствам по-малко мъжествен ли? Но челюстта на куклата скоро се отвори, тя проговори и набързо ме избави от досадните терзания. Не разбирах и половината от странния южняшки диалект на Сицилия, но от измъчените гласни на куклата в съчетание със синия герб предположих, че би трябвало да изобразява французин. По устните ми заигра усмивка.

Към куклата се присъедини още цяла трупа други такива, с великолепно издялани и съчленени крайници. Не можех да разбера как се управляват тези дребни човечета, тъй като над тях не се виждаха нито връвчици, нито лостове. Едва след като присвих очи срещу яркото слънце, успях да забележа, че към всяка става, била тя голяма или малка, беше прикрепен тънък като косъм конец, който я контролираше. Самата сцена също беше изработена дяволски хитро — издялани релефно, сградите бяха някак си вградени в дъските отзад, поставени една зад друга на нива, така че сцената да може да се променя. Скоро разпознах огнената планина над залива и същия този площад, на който се намирахме сега, с катедралата, изградена от златист пясъчник, и с малките златни камбанки, които се виждаха в камбанарията. Осъзнах, че започвам да се забавлявам.

Представлението вече беше в разгара си, когато забелязах, че на ръба на фонтана, на няколко крачки от мен, е седнал друг мъж. Той се смееше твърде високо, със самоувереността на човек, роден и израснал сред достатъчно привилегии, за да бъде сигурен, че никой няма да се осмели да му каже да млъкне. Но това беше весел звук и именно той привлече вниманието ми към него — през този ден бях склонен да търся радости и развлечения с надеждата, че ще ме измъкнат от унинието ми. Човекът се оказа Дон Педро.

Изненадах се да го видя тук. Монреале беше доста далече от Месина. Освен това, ако беше пожелал, можеше да пътува заедно с мен и Клавдио. След като нямаше нито придружители, нито свита, значи беше дошъл тук с някаква конспиративна цел. Беше облечен в аленочервено и черно, но днес бе решил да остави бронята си — и по-добре, защото с нея щеше да изглежда като една от куклите.

Когато се смееше, той отмяташе глава назад и отваряше уста така, че да покаже всичките си зъби. Острите им краища ми напомниха за една африканска котка, която веднъж бях зърнал в пътуваща менажерия. Той беше същият — лъскава черна козина, остри като бръснач зъби с цвят слонова кост и естествена грациозност, с която бе опънал тялото си край ръба на фонтана. Не бих се изненадал да го чуя как мърка. Смирено извърнах очи — не бях сигурен дали ще ме познае, тъй като по време на пътуването ни от Венеция насам той общуваше само с офицерите си, а когато говореше с нас, се обръщаше само към Клавдио, който бе по-близък по ранг до него. Не исках да си помисли, че си позволявам твърде много, затова насочих вниманието си обратно към сцената с куклите.

Към абсурдните французи се бе присъединила цяла банда красиви кукли с червени ленти на челото и пъстроцветни тесни панталони като арлекини^[2]. Предположих, че това са сицилианците — героите на представлението. Очевидно сицилианците бяха започнали да разпитват французите, да ги карат да говорят техния език, да изрекат конкретна дума. Но колкото и да се стараеха французите, сицилианският не им се получаваше. Дон Педро започна да се смее с цяло гърло. Аз също се засмях. Разсмяха се и останалите.

После камбанките на малката църква от декора отзад се раздвижиха и леко звъннаха. И веднага след тях, сякаш решили да придадат достоверност на играта на измислените герои, камбаните на голямата катедрала зад нас гръмнаха и отекнаха чак в ребрата ми. Куклите, представящи французите, коленичиха и събраха ръце пред гърди, докато сицилианците се настаниха да спят — конците им се отпуснаха, ставите им се сгърчиха и те се превърнаха в купчинки дървени части.

Цялата тълпа се смълча. Ръцете ми, с които галех от време на време водата във фонтана, замръзнаха. Внезапно се изпълних с грозно предчувствие. Изведнъж куклите ми се сториха съвсем истински, пиесата — съвсем истинска, съвсем истински бяха и войниците. Не смеех да си поема дъх, докато наблюдавах със съжаление и ужас коленичилите французи. А когато сицилианците скочиха и извадиха камите си, се изпълних с усещане за неизбежност. През цялото време бях очаквал да се случи тъкмо това.

Сицилианците разкъсаха изработените от златно фолио нагръдници на французите и извадиха оттам малки сърчица от червена хартия, от които висяха червени панделки, символизиращи кръвта и касапницата, на която ставахме свидетели. Панделките литнаха към тълпата и децата — които, както изглежда, знаеха много добре тази история — започнаха да ги събират. Прислужниците дори си ги вързаха в косите. Тълпата завика възторжено и заръкопляска, а кукловодите се показаха, за да съберат овациите и хвърлените монети. Оказа се, че всичките тези кукли са били управлявани само от един възрастен мъж с бяла брада и сина му. Очевидно по тези места кукловодството, подобно на поръчковите убийства, беше семеен бизнес.

Дон Педро започна да ръкопляска бурно като останалите, а после стана на крака и подхвърли към двамата кукловоди цял сребърен реал — жест, който беше толкова щедър, че и бащата, и синът свалиха качулките си и се поклониха дълбоко.

Останах на мястото си, не особено сигурен дали е подобаващо да приветствам принца. Но още докато се чудех, той се обърна към мен и възкликна:

— Синьор Бенедикт, заслужават си, нали?

Сега вече се изправих на крака и се поклоних. Задължителното движение на ръката ми запрати няколко капки вода по неговия жакет, където те останаха върху кадифето подобно на диаманти.

— Напълно, ваше височество!

— Спокойно, спокойно! — махна с ръка той. — Тук съм инкогнито, както казвате вие, италианците. И след като видях тази малка пиеска, смятам за политически по-уместно да не позволявам на тези добри хора тук да разберат, че съм от управляващата класа.

Усмихнах се, както се очакваше от мен. Но истината бе, че Сицилия беше под испанско иго вече близо три столетия, а испанците бяха просто последните от дълга поредица завоеватели, изредили се тук още от древността чак до злополучните французи преди тях. Никой не беше забравил, че онази хартиена кукла — вицекралят — седеше и в този момент на взетия си под наем трон в близкия град Палермо. А що се отнася до прикритието на Дон Педро, на практика то не струваше нищо — от труфилата и обноските му, както и от лекотата, с която раздаваше безбожно едри монети, никой не би могъл да го сбърка за нещо друго, освен за испанец.

Сега принцът приседна отново на ръба на фонтана и ми направи знак да се присъединя към него. Очевидно беше в приказливо настроение.

— Поучителна приказка, не мислите ли?^[3]

— Мисля, че някои неща не ги разбрах — признах си неловко аз.

— Сицилианската вечерна служба. Разказват тази легенда на децата си като приказка за лека нощ — поясни принцът и изпъна доволно крака. — Местните накарали французите да произнесат думата чиричи — „нахут“. Онези, които не успели да я изговорят, автоматично били разпознати като врагове и през същата вечер, когато камбаните на катедралата ударили за вечерната служба, сицилианците избили французите до един.

— Избити заради един простичък нахут — отбелязах замислено. — Знаех си, че храната тук е отровна, но чак пък толкова…

Малко момиченце се спъна в крака ми и падна. Побързах да го изправя на крака и му се усмихнах. Плитките му бяха превързани с кървавите панделки от пиесата.

— Това изобщо не е случайно — изрече принцът. Първоначално реших, че говори за детето, но после забелязах, че погледът му беше насочен към каруцата на кукловодите. — Никак не е случайно, че представят тази пиеса точно сега. На хората тук им е писнало от завоеватели. Римляни, гърци, араби, нормани, французи. Търпят ги твърде дълго време и очевидно им е писнало — сви изразително рамене и въздъхна. — Тук в Сицилия кръвта тече почти на повърхността на земята. Като онази огнена планина ей там! — и посочи към спящия на хоризонта вулкан, от който се издигаше тънка струйка синкав дим и се сливаше с облаците. — Всичко си е тихо и спокойно, докато изведнъж: „Бум!“ — и разтвори пръст, онагледявайки експлозия.

Вече го разбрах какво иска да каже.

— А днес са архиепископите, вицекралете и принцовете на Испания — промърморих.

— Именно! Бог да ни пази от подобна участ! — възкликна принцът и побърза да се прекръсти няколко пъти, дясно — ляво, горе — долу, дясно — ляво, горе — долу, закрепвайки здраво сърцето си към гърдите с шевовете на вярата.

Кимнах в знак на съгласие, а злокобното предчувствие и меланхолията отново се спуснаха като покров над душата ми. Незнайно защо се сетих за Себастиан и миг по-късно ме връхлетя усещането, че с него се е случило нещо много лошо, че най-вероятно корабът му се е разбил и той се е удавил, иначе досега все щеше да ми прати поне едно писмо.

— Добре ли сте, синьор? — обърна се към мен принцът с много по-искрено приятелско съчувствие, отколкото бих допуснал за него. — Доколкото си спомням, по пътя бяхте доста по-весел.

В този момент се уверих, че той е тук съвсем неслучайно, но точно като мен сега има малко свободно време, което е решил да прекара в наставления.

— Мисълта ми се зарея към един приятел — или по-точно казано брат — който се отправи на опасен път.

— Войник?

Нямаше ли най-сетне да престанат да ми напомнят за това?!

— Не, не такъв. По-скоро човек с приключенски дух.

— Няма по-голямо приключение на този свят от това да се спуснеш с коня си в центъра на бойното поле! Ами вие? Тези ваши градове държави са доста свадливи, доколкото знам, а за войника възможността е всичко на този свят. Участвали ли сте някога в битка?

— Но защо всички ми задават този въпрос?!

Надявах се въпросът ми да е прозвучал по-скоро шеговито. Ала принцът се приведе към мен — толкова близо, че зърнах космите на тъмните му бакенбарди как пробиват кожата му — и заговори със смразяваща сериозност:

— Защото нещо се мъти! Дошъл е моментът да се наредим в бойните редици! Всеки да избере на чия страна е!

— Такава ли беше задачата ви във Венеция? — изтърсих, без въобще да се замислям колко нахално звучи въпросът ми. Но принцът очевидно нямаше нищо против любопитството ми.

— Отчасти, да. Но повярвайте ми, имам основателна причина да ви задавам този въпрос: бил ли сте някога войник?

Вече ми дойде до гуша от тези приказки за войниклък. И отговорих на въпроса му така:

— Аз ли, принце? Питате ме дали съм се разхождал нагоре-надолу по картата с гол меч в ръка, търсейки си повод да го размахам? Дали не съм следвал всеки цвят на дъгата, приемайки знамето на всеки принц за свое собствено? Дали не съм пренасял поща толкова дълго, че плътта ми да е заприличала на турски килим?

— Е, какъв е отговорът ви?

— Не — отговорих. — Но веднъж чух експлозията на кестен в огнището на един селянин.

Дон Педро се разсмя, при това много по-високо, отколкото се бе смял на поразените френски кукли.

— Така ви искам, господине! Пак сте си същият като преди! — изрече накрая, триейки очи от сълзите си. — Но повярвайте ми, разбирам болката ви! Аз също имам брат, който много ми липсва — Дон Хуан, който управлява именията ни в Арагон, и съм убеден, че ще се докаже като добър управник. Но може би ние с вас двамата бихме могли да станем другари за известно време, а? — добави и ме загледа замислено. — А вие да облечете войнишка куртка, нищо че не сте виждали бойно поле.

— Какво искате да кажете?

Той свали крака от ръба на фонтана и седна с изправен гръб, като че ли се намираше на трона си. Африканската котка бързо изчезна.

— Само следното — не всички битки се водят на бойното поле. Този урок бе предаден на света от вашия сънародник Макиавели. Понякога, когато битката е за велика цел, мъжът действително има нужда от меч, оръдия и коне. Но понякога има нужда просто от приятен другар, от другар, който е забавен и който изглежда безобиден; от другар, който може да се движи сред херцози и графове, да ги кара да се смеят и да му се доверяват. Понякога — допълни предпазливо — даже един принц се нуждае от другар, който чува разни неща!

— Да не би да имате предвид… шпионин?

— Нека кажем по-скоро агент. Видяхте пиесата с куклите. Въпреки продължилото ни столетия вице регентство по тези земи, ние си оставаме нежелани. Имам нужда от човек, който може да разговаря с тези сицилиански лордове на техния собствен език. Някой — добави с усмивка, — който може да произнесе вярно думата „нахут“.

Предпочетох да не му казвам, че по тези земи един човек от Падуа е точно толкова чужденец, колкото и испанецът. Бях твърде заинтригуван от думите му, за да го признавам.

— Нещо се мъти! — повтори принцът. — Скоро, съвсем скоро, може би ще се нуждаем от вас! — натърти многозначително.

Замислих се. Ала не мислех нито за опасността, нито за интригата, нито дори за кесията, която щях да получа за тази работа. Единственото, за което мислех, бе лейди Беатриче. Тя ми се бе присмяла, че нямам никакво занимание, никаква работа. Е, сега обаче ми предложиха най-зашеметяващата от всички работи на света!

Шпионин!

Тази единствена дума с нейната начална шипяща съгласна звучеше пикантно, тайнствено, впечатляващо. Все неща, които аз, Бенедикт, можех да бъда без всякакъв проблем. Бенедикт Шпионина. Я да видим сега какво ще каже Беатриче за това!

По устните ми заигра лека усмивка. Дон Педро ме плесна дружески по гърба и, сякаш бе ударил сърцето ми между ребрата като звънар, големите камбани на катедралата зад нас забиха. Изправих се и с извинителен тон изрекох:

— Налага се да прибера младия си повереник при дванайсет удара на камбаната.

— Името на вашия граф беше Клавдио Казадеи, нали? — това не беше всъщност въпрос. — И е от заможно флорентинско семейство, доколкото знам? — добави небрежно принцът.

— От най-заможното — поясних. — Торнабуони. А чрез брака на майка му и от Медичи. Чичо му Фердинандо е… — започнах, но веднага спрях. Тъмните очи на Дон Педро се впиха в моите и аз стреснато си дадох сметка, че работата ми при него вече е започнала. Затова продължих по-спокойно: — Чичо му е Фердинандо де Медичи, велик херцог на Тоскана, който дърпа конците на цяла Флоренция. А вуйчо му, който пък е брат на майка му и на когото в момента гостува в катедралата, е архиепископ на този град, на Монреале.

Последната информация очевидно беше добре известна на принца, но първата със сигурност беше новост за него.

— Ще тръгна с вас — отсече Дон Педро. — Нашият домакин Леонато е организирал тази вечер в наша чест маскен бал в своите градини, така че ще се наложи да посетя шивачите в Палермо за костюм. Какво ще кажете да отидем заедно, а? — огледа ме от горе до долу, от венецианските ми одежди до флорентинските ми обувки. — И докато сме там, тъй като и без това ще се присъедините към моята кавалкада, ще ви натъкмим като войник и ще ви въоръжим като корсар. Ще посетим и бръснарницата! — допълни злорадо, загледан в къдриците ми така, както сицилианските кукли гледаха френските. — Защото руното ви спокойно може да съперничи на онова, което някога е издирвал Язон!

Изкачихме заедно стъпалата към църквата. Пред входа той се закова под сянката на огромна палма и се обърна към мен така, сякаш всеки момент щяхме да се венчаваме. Безсъмнено и неговата мисъл клонеше в същата посока, защото попита:

— И не сте женен, нито сгоден, така ли?

Палмата изобщо не ме пазеше, а слънцето вече беше в зенита си. И сега аз отвърнах очи от неговите лъчи и от очите на принца. В интерес на истината лейди Беатриче бе раздвижила сърцето ми и бях сигурен, че съвсем малко поощрение от нейна страна щеше да бъде достатъчно, за да ме накара да се влюбя в нея. Но нещо в строгия поглед на принца ме накара да си дам сметка, че е по-добре да отрека този факт. Тръснах глава и отговорих:

— Все още не съм зърнал онова специално лице, което ще ме накара да го предпочета повече от всички останали!

— Даже лейди Беатриче и наследството й?

Значи все пак ни беше забелязал на вечеря. Сбърчих убедително нос и отсякох:

— Най-малко тя! Защо да се обвързвам с такава опърничавост? Ако бяхме женени, само след една седмица щяхме да се подлудим взаимно — и едва тогава осъзнах втората част от въпроса на принца. — Почакайте! Какво наследство?

— Баща й е Бартоломео дела Скала, княз ескал на Вилафранка. Той е кралят на Верона, защото другите две велики фамилии са постоянно във война. Е, в момента тя още не е наследница — има по-голям брат.

— Ах, да. Великият кавгаджия.

— Именно — кимна принцът, схванал погрешно забележката ми. — Той не притежава дарбата на княз ескал да се държи настрани от вечните препирни на веронците. И е много вероятно да не надживее баща си.

Вижте сега, аз не съм набожен човек, но подобни думи, изречени така хладнокръвно на горещите стъпала на една катедрала, ми се сториха доста по-небрежни, отколкото позволяваше приличието.

— И ако той действително превари баща си по пътя към гроба — продължи със същата безстрастност принцът, — тогава тя ще стане принцеса и ще бъде истински трофей! Е, сега какво мислите?

— Мисля, принце, че след като знаете толкова много, надали имате нужда от услугите на шпионин.

Той се разсмя и отвърна:

— Значи голямото й богатство не променя мнението ви, така ли? Не го променяше. Моят баща беше само търговец, но разполагаше с достатъчно монети от всякакъв вид.

— Кълна се, че ще умра като ерген! В противен случай какво ще правят последните останалите дами по света? Защото те ме обожават, а аз съм всепризнат тиранин на техния пол!

Принцът пак се разсмя, показвайки зъбите си.

— Това е добре, защото самотните мъже мислят самостоятелно. А умът ви със сигурност ще ви трябва за задачата, която ви предстои!

Така аз пристъпих в църквата малко по-наперен, отколкото я бях напуснал преди няколко часа. И каквото и да бях казал пред принца, сега в ума ми се въртеше само една мисъл — как лейди Беатриче ще приветства тази вечер новия синьор Бенедикт.