Марина Фиорато
Беатриче и Бенедикт (37)

Единайсета сцена
Корабът „Флоренция“, залив Тобермори

Бенедикт: Събудих се със силно главоболие.

Локализирах центъра на болката точно над дясната си вежда — в ъгъла на окото ми капеше лепкава течност и всичко пред него ставаше червено.

Опитах се да вдигна ръка, за да изтрия кръвта, но не успях. Бях завързан за мачтата и същото конопено въже държеше до мен Клавдио и капитана. Бартоли все още беше в безсъзнание, но Клавдио се беше събудил. Той също имаше рана на слепоочието.

— Правят го — прошепна. — Секат дървото.

За миг си помислих, че разумът му се е объркал нещо от удара, но после вдигнах глава и видях, че Да Суса и останалите, въоръжени с брадви, секат бизанмачтата. Още докато гледахме, гредата поддаде и големият дънер падна — кремавото триъгълно платно се стовари в морето като опашка на кит, запращайки нагоре висока струя морски пръски. Платното застина и се понесе бавно в морето, пълнейки се с вода така, както преди се беше пълнило с вятър. А аз си казах, че с това отсичане на мачтата бяха посечени и последните ни мечти да се върнем в Испания и при слънцето.

Лоцманът се втурна покрай нас и ни погледна без никакво чувство за вина. Само хвана кормилото, завъртя го силно и насочи десния борд към залива. Маневрата беше изпълнена перфектно — дъното на корпуса задра в пясъка и корабът се разтресе. Гредите изскърцаха, въжетата се разлюляха и спряха и корабът застина на място. За миг настъпи пълна тишина, през която единственият звук беше от плискането на вълните по корпуса. А след това настана суматоха, когато разбунтувалите се моряци спуснаха корабните лодки и започнаха да гребат срещу отлива, в посока на брега.

— Сега ще разберем със сигурност дали шотландците са въоръжени — обади се Клавдио.

Но на брега наизлязоха само жени и деца — децата сочеха към нас, жените криеха децата под полите си. Бях чувал да се говори, че Елизабет предупредила поданиците си, че испанците ядат деца. Предположих, че мъжете от селото са за риба или работят на полето, и се изпълних със страх към тези простички шотландци. Зачудих се защо мъжете им са ги оставили толкова уязвими, особено след като в залива им вече има един испански галеас. Може би мъжете от „Сан Хуан де Сицилия“ вече бяха победили местните мъже. Но после си спомних червената диря и факта, че ние сме почти умрели от глад, и си казах, че много по-вероятно е шотландците да са победили испанците.

След като екипажът замина, ние се опитахме да се освободим, но напразно. Двамата с Клавдио не можехме да стигнем кинжалите си — нито своите, нито на другия. Капитанът беше все така в безсъзнание и невъоръжен. Аз разбих с крак близката ветроупорна лампа и отчаяно започнах да се опитвам да стигна парчетата стъкло, но те се оказаха също извън моя обсег. После започнахме да се опитваме да се измъкнем от въжетата, но единственият резултат от това беше, че ожулихме ръцете си до кръв, защото не можехме по никакъв начин да противостоим на огромното туловище на капитана, отпуснато напред през въжетата. Бяхме в капан, завързани като мулета, малка троица в този масивен кораб, който се поклащаше и скърцаше. Ако „Флоренция“ бе успяла да се пробие при удара, щяхме да потънем заедно с нея и ако екипажът не се върнеше обратно до прилива, щяхме да бъдем отнесени натам, накъдето ни завеят ветровете, докато не умрем от глад.

Нямаше какво друго да правим, освен да гледаме и да чакаме. Първо обърнах поглед към брега.

А там нашите моряци сееха разруха. Една от къщичките в малкото селце вече гореше. Чуваха се писъци на жени и деца и лай на кучета. Видях един моряк да преследва козел по плажа — от джобовете му падаха яйца, от колана му висеше наниз наденици. Щеше да бъде комично, ако не беше толкова долнопробно. Не ми се струваше някой от тях да успее да изкара жив нощта и най-лошото бе, че те застрашаваха не само себе си, но и нас, тъй като пораждаха съвсем основателна омраза към всички испански войници.

После погледнах към другия кораб — „Сан Хуан де Сицилия“. Изглеждаше като черен скелет на фона на мрачното небе, сякаш беше изгорял, а движението на мъглата разкри разкъсани на ивици платна. Беше галеас от класа на нашия, макар и малко по-малък от „Флоренция“. Изглеждаше като призрачен кораб — впечатление, което се подсилваше и от факта, че на борда не се виждаше жива душа. Извивайки тялото си максимално, колкото позволяваха въжетата около мен, забелязах, че е останала поне една лодка — малка, като онези, в които нашите метежници заминаха на брега. И внезапно ми хрумна една идея.

— Дали Бартоли е мъртъв? — обърнах се към Клавдио, но само с мърдане на устни. Незнайно защо усещах, че е добре да не говорим високо.

— Не мога да разбера — отговори също така шепнешком Клавдио. — Ако се събуди, заедно ще можем да се освободим. Но после какво? Не можем да стигнем до брега — те взеха лодките!

— Можем да отидем на другия кораб. Техните лодки са още там.

— Как?

— Със стола на боцмана — изрече бавно един несигурен глас. Беше Бартоли, който бавно се изправяше.

Без да губим време, тримата се заехме да се освободим от въжетата, но ако се съдеше по движението на бледия слънчев диск, надничащ иззад оловносивите облаци, пак ни беше необходим повече от час, докато преметнем първия кат през раменете си. Оттам нататък беше лесно — освободихме се моментално и се изправихме нестабилно. Ставите ни скърцаха, ударените ни глави пулсираха, краката и ръцете ни боляха от втурналата се обратно към тях кръв и други телесни течности.

Бартоли веднага се зае да приготви стол на боцмана. Откъм десния борд на нашия кораб метнахме въже с една абордажна кука към перилата на другия кораб и като най-слаб, Клавдио премина по него, държейки се с ръце. Въжето беше преметнато и укрепено добре за кораба, след което абордажната кука се озова обратно на нашия кораб, и към двойното въже чрез макара беше прикрепено столче, което можеше да се движи между двата кораба.

Бартоли, който беше по-възрастен и повече пострадал от нас, остана да брани кораба си, както се беше клел. Щеше да посрещне и накаже всеки метежник, осмелил се да се върне на борда, както и да управлява стола на боцмана за нас, когато дойде време да се връщаме. Но едва когато увиснах над открити води, седнал на столчето, и едва когато видях златния надпис „Сан Хуан де Сицилия“ да се приближава все повече и повече към мен, се сетих да се запитам какво всъщност ще открием на този призрачен кораб.

На палубата нямаше жива душа. Минах зад гротмачтата и вдигнах капака, за който предполагах, че води към трюма, тъй като корабът беше огледален образ на нашия. Но веднага усетих, че нещо не е наред. Още докато го повдигах, ме връхлетя същото усещане, което бе съпътствало гледката на хилядата тела на брега. По гърба ми пролазиха тръпките на грозното предчувствие и долових, че откъм трюма се надига неизразимо зло.

Скочих в тъмното, приземявайки се леко на крака, и веднага вдигнах високо фенера, който бях взел. Онова, което се разкри пред очите ми, ми напомни ни повече, ни по-малко на фреските в църквата „Санта Мария дела Кармине“ в Падуа, от които не бях откъсвал поглед като дете по време на литургия. Кошмарни, изпосталели, сгърчени скелети, с широко отворени очи, не успели да избегнат зловещата си съдба. Тук-там зървах по някоя униформа на ордена на свети Яков — същите цветове, с които бях облечен и аз. Ала техният светец ги беше изоставил. И което беше най-лошото, забелязах белези от зъби и нагризани крайници, там, където мъжете се бяха опитвали да откъснат от собствената си или нечия друга плът.

Наложи се да повдигна ризата си, за да си закрия носа и устата, защото смрадта беше непоносима. От зараза не се страхувах, защото бях наясно какво беше отнесло тези нещастни души от нашия свят. Но картината пред мен беше поредното предупреждение за мъжете на нашата „Флоренция“, защото тези нещастници тук бяха умрели от глад.

— Всички са мъртви! — извиках на Клавдио. Собственият ми глас ми подейства по необичайно утешителен начин. — Ето защо не са излезли на брега.

— Някакви провизии? — провикна се в отговор той.

Нямаше нужда да търся — никой човек не би тръгнал да гризе свой събрат, ако наоколо има нещо друго за ядене.

— Не — отговорих и се обърнах да си вървя, но в този момент нещо привлече погледа ми.

В дъното на трюма имаше купчина сандъци е месингов обков. Оставих фенера си на пода, отворих един от тях с кинжала си и отвътре ме посрещна мътен проблясък. Бръкнах в сандъка и между пръстите ми изпадаха безброй монети. Отнесох една от тях до отвора на трюма и я вдигнах, за да я огледам на светло. Златен реал. Обърнах се. Почти забравих за труповете.

Съкровище!

Стотици сандъци! Ужасно, негодно за ядене съкровище. Сандъци със злато, които всеки от тези нещастници тук е можел да замени за един-едничък самун хляб. Безполезен, излишен баласт, който безсъмнено е забавил значително пътуването им, така че не са успели да изкарат дори дотук.

— Клавдио! — провикнах се аз, но този път доста по-тихо. Изобщо не ми хрумна да запазя находката за себе си, както биха постъпили повечето хора на мое място. Клавдио скочи при мен и първоначално се отдръпна ужасено от мъртъвците, но аз бързо го отведох в ъгъла и му посочих намереното. Очите му се ококориха.

— Колко са? — попита тихо.

— Цяло съкровище!

Той се обърна и отсече:

— Кажи думите!

Погледнах го неразбиращо.

— Кажи думите, с които го обявяваш за свое!

— Ами ти? — попитах. — Ти го намери заедно с мен!

— Скъпи Бенедикт — отвърна той, — ако от този момент нататък започна да харча по кесия злато на всеки час и продължа в този дух чак до смъртта си, на Медичите пак ще им останат купища пари! Но за теб това злато би могло да бъде разликата между скромното и богатото бъдеще! С него ще се издигнеш от благородник до принц! Ако заявиш правата си над него, според испанския закон за намиране на съкровища кралят трябва да те възнагради с голям дял! Кажи думите! — повтори настойчиво. — Защото аристократичната титла може да бъде и купена, ако не знаеш! Мисля, че поне на мен можеш да ми вярваш!

И изведнъж сякаш се върнах обратно в двореца Ескориал, в онзи сънлив, кехлибарен следобед до вратите на градината. И отново чух гласа на съветника от канцлерството: „Нека всеки мъж, който намери съкровище, да сложи ръка върху него и да изрече следните думи… Негово величество ще гарантира една десета част от съкровището на намерилия го, както и ще го включи в регистрите на благородниците на Испания“.

И сега аз сложих ръка върху хладното, негодно за ядене съкровище и изрекох необходимите думи:

— Аз, Бенедикт Минола от Падуа, предявявам правата на Филип Испански върху това съкровище!

С края на това изречение вече бях много богат.

* * *

С Клавдио се заехме с непосилната за изпосталелите ни тела задача да изкараме всички тежки сандъци на палубата. Мускулите ни протестираха, ръцете ни заплашваха всеки момент да ни предадат.

Накрая все пак се справихме, но в мига, в който изнесохме и последния сандък, от мрака се материализира една фигура, родена сякаш от съкровището. Две бели очи се вторачиха в нас и ние с Клавдио се отдръпнахме ужасени. Проблесна и острие на кинжал, но аз бързо хванах ръката и я обезоръжих с лекота, сякаш принадлежеше на дете. Човекът се срина в здравия захват на китката ми и се разрева като бебе.

Извлякохме го на светло, но и той не оказа никаква съпротива — беше кожа и кости, въздушен като птица. Изкарахме го на палубата с лекота, защото в сравнение със сандъците тежеше колкото перце. Мътната светлина очерта контурите му, но не успя да освети кожата му. Беше мавър.

Заговорих му на италиански и испански. Клавдио знаеше малко английски и още по-малко френски. Но мавърът само завъртя очи и се опита да раздвижи езика си, изсъхнал като месо и по-бял от кожата му. И тогава си спомних последния мавър, когото бях срещал, и поздрава, с който той си бе взел сбогом с мен в градините на Ел Ескориал:

— Ас-салам алейкум! — изрекох.

Сякаш в някакъв сън човекът ми отговори:

— Ва алейкум!

Седнах на дъските, за да бъда на неговото ниво, защото той не ми изглеждаше способен да се изправи. Клавдио остана прав до нас, оглеждащ неуверено тъмното създание, което бяхме открили. И съвсем основателно, защото мавърът изглеждаше почти толкова страшен, колкото и труповете в трюма. Бялото на очите му беше пожълтяло, а самите му очи се насълзиха незабавно от внезапната светлина и аз потреперих, когато се опитах да си представя колко ли дълго е стоял в тъмното. Кожата му беше пепелявосива, не абаносовочерна като на гадателя в Ел Ескориал, и висеше от кокалите му като щавена. Ситните къдрици на косата и брадата му бяха станали бели като брашно, нелепо контрастиращи с тъмната му кожа.

— Говориш ли каталонски? — попитах не особено уверено аз.

— Да — отговори той. — А също така италиански и френски.

— Какво е станало тук? — продължих на родния си език.

— Всички умряха от глад — отговори той на доста приличен тоскански.

— Откъде ви е това съкровище?

— То е на краля.

— Вие ли го намерихте?

— Не — отговори той, въртейки мъчително изсъхналия си език. Опита се да седне. — То принадлежи на негово величество Филип II Испански!

Господи, биваше си я лоялността на този човек, дори и след толкова много изпитания!

— Добре. А ние ще му го върнем — изрекох търпеливо. После му показах медала си и добавих: — Виждаш ли? Аз съм рицар на свети Яков. И ще се погрижа съкровището да бъде върнато на краля.

При тези мои думи той се срина обратно върху дъските като човек след къртовски труд, сякаш с това мое признание неговите отговорности свършваха.

— Заплатите — бе единствената дума, която успя да изрече.

И тогава разбрах. Това бяха заплатите за славните рицари от непобедимата (и непобедена) армада.

Оставихме го да дойде малко на себе си, а през това време се заехме да натоварим сандъците в корабните лодки. Докато товарехме, обсъждахме шепнешком какво да правим с този странен оцелял.

— Да го оставим — прошепна Клавдио. — Нямаме храна за него! Кимнах по посока на брега и изтъкнах:

— Не забравяй, че днес изгубихме двайсет гърла! И може би ще имаме нужда от опитен моряк, който да замени дезертьорите!

Клавдио изгледа присвитата одве фигура върху палубата и промърмори:

— Стига наистина да е опитен моряк. Прилича ми на дивак.

— Е, това само той може да ни каже. Хей, отдавна ли си по корабите? — провикнах се към нашия пленник.

Макар и едва чуто, доловихме отговора:

— Седемнайсет години. От Лепанто насам.

— Видя ли! — обърнах се към Клавдио. — Със сигурност ще ни бъде от полза!

Някъде по това време обаче се наложи да се забързаме, защото приливът бавно настъпваше и корабът започваше да се олюлява. Което щеше да рече, че „Флоренция“ съвсем скоро ще се озове в открито море. Срязахме стола на боцмана, свалихме лодките на вода и Клавдио пое едната, а аз другата. В моята, освен петдесетте сандъка имаше и един мавър. Когато се качихме на борда на „Флоренция“, видяхме, че единайсетима от метежниците се бяха върнали с провизии и най-безсрамно се правеха на заети с такелажа, след като капитанът очевидно им беше обещал да отложи боя с камшик за утре. Но от другата лодка нямаше и следа, а и никой от нас нямаше желание да чака останалите дезертьори. На залез-слънце корабът се отдели от брега.

— Отсечете напълно триъгълното платно! — провикна се капитанът и мъжете се хванаха на работа с брадвите. Не след дълго платното и гредите на някогашната ни бизанмачта се завъртяха и бавно потънаха във водата.

Докато се отдалечавахме от Тобермори, по хълмовете над селцето се появиха факли и се спуснаха надолу като падащи звезди. Мъжете наистина се връщаха от полето след работния си ден. Светлината беше точно толкова, колкото да ги видим как клъцват гърлата на останалите на брега метежници от нашия кораб — до последния испанец — и захвърлят телата им на плажа.