Марина Фиорато
Беатриче и Бенедикт (40)

Четиринайсета сцена
Корабът „Флоренция“, открито море

Бенедикт: С всяка следваща левга, която слагахме между себе си и обречения „Сан Хуан де Сицилия“, настроението ни се подобряваше.

Тъй като вече се брояхме на пръсти, порционите ни, макар и все още доста скромни, за да задоволят напълно глада ни, бяха като кралско угощение в сравнение с предишните. Всички метежници бяха донесли със себе си храна от шотландския залив, поради което, както и в името на бойния дух, двамата с Клавдио успяхме да убедим капитана да им спести бичуването. Това беше първият и последен път, в който видях Лоренцо Бартоли да се отклонява от любимия си команден ред.

И всъщност се радвахме на завръщането на лоцмана Да Суса, защото имахме нужда от опитен моряк, който да ни преведе през коварните протоци. Своенравният ни кормчия беше качил на борда жива коза — жертвоприношение, с което да се покае за прегрешенията си, и засега всички се радвахме на гъстото й мляко, очаквайки с нетърпение да опитаме и месото й. Вятърът вееше с пълни гърди и пълнеше останалите ни платна и колкото по на юг отивахме, толкова по-щадящ ставаше климатът, толкова по-открити водите. Все още ни преследваше проблемът с навигацията, но благодарение на звездата на Беатриче, която аз проследявах и отбелязвах всяка нощ, можех с доста голяма степен на увереност да информирам капитана, че пътуваме право на юг.

А те двамата с Клавдио се опитваха да се ориентират по крайно неадекватните ни карти и така накрая попаднаха на един знак, подсказан им от сушата — дълго и тясно парче земя, което Клавдио обяви за Корнуол. Ветровете ни подхванаха от всички страни и капитанът даде заповед да приберем платната наполовина. Бяхме се върнали в Ламанша.

Не че бяхме извън опасност, разбира се. Провирайки се през покрайнините на канала, ние следяхме непрекъснато с далекогледа за английски кораби. Но въпреки зрелищния разгром на нашата армада англичаните като че ли бяха изгубили бързо желание за битки — зърнахме няколко търговски шхуни и рибарски корабчета, но нито един боен кораб. Така за първи път от Шотландия насам започнахме да се изпълваме с надежда, че може и да успеем да се доберем до дома.

Всеки мъж беше наясно с новите си задължения, така че сега имах възможността да отделя по-голямо внимание на най-новия член на нашия екипаж. Дадох на мавъра каютата на корабния ни лекар и в продължение на цяла седмица той не можеше да прави нищо друго, освен да лежи. Съмнявах се дали ще успее да оживее, но въпреки това разрових запасите на мъртвия ни лекар, за да открия някакви церове за множеството му болежки. Скоро стана ясно, че мавърът знае много повече за медицинските смеси от мен. Бързо отказа с жест гнусните буркани с пиявици и хлъзгав сребърен живак и посочи към стъклениците със стрити корени от Западните Индий^[1] и към червения живак.

Докато налагах раните по тялото му с избраните от него мазила, забелязах, че ръцете му са покрити с някакво черно писмо, но никакво триене с гъба не бе в състояние да го премахне — имаше леко синкав нюанс и изглеждаше така, сякаш мастилото беше приклещено в капана на кожата. Не разпознах странните букви от нито една от азбуките, които бях учил, и се чудех от какъв ли чужд лексикон произхождат тези думи. И за известно време нямах никаква надежда, че някога ще успея да науча отговора на този въпрос. Възстановяването му беше значително затруднено от факта, че нещастникът не можеше да спи — всеки път, когато затвореше очи, се пробуждаше с писък. Веднага схванах, че когато заспиваше, той се връщаше обратно в трюма на „Сан Хуан де Сицилия“.

Ала въпреки страховете ми състоянието на мавъра започна да се подобрява. И докато набираше сили, аз научих доста подробности от неговата история. А тя беше такава, че би разплакала дори камък. Бил докаран като роб от северните части на Африка още като момче и бил подарен на бащата на настоящия крал — Карлос.

— Имах таланта да намирам вода — рече той и аз моментално наострих уши — и работех за краля в Пардо, а по-късно и в Ел Ескориал. Но с раждането на сина ми този дар ме напусна — добави с пресъхнала уста, — като че ли премина изцяло в него.

След като не успял да довърши водните градини за краля, бил прехвърлен на корабите, в които гребал до Лепанто и обратно. А сега, в тази епоха на кораби без гребла, бил взет за работа на спасителните лодки, като по този начин още веднъж се заклел във вярност към краля. И действително продължавал да отстоява клетвата си — не изоставил кораба, останал плътно до съкровището. По моите изчисления и доколкото си спомнях паролите за дните, той е престоял на онзи шотландски бряг и в онзи мъртвешки кораб поне една седмица, преди да пристигнем. Не исках да си представям ужасите, с които се беше сблъскал.

— И никой ли не дойде за съкровището? — попитах, седнал на ръба на койката му. — Шотландците не се ли опитаха да ограбят кораба?

— Само веднъж — отговори той. — Но аз ги видях, че идват. Метнах си един огромен плащ и запалих една ветроупорна лампа. Излязох на палубата и се качих на едно буре, за да изглеждам висок. Когато те приближиха, аз отметнах назад качулката си и протегнах ръце така, за да видят писанията — протегна ръце настрани, като разпънат и аз наистина зърнах надписите, но той беше твърде слаб, за да ги задържи в тази поза. — Беше на смрачаване — добави. — Откъм трюма светеше. Когато ме видяха така, те се обърнаха и никога повече не се приближиха.

Не бях изненадан. Бях виждал доста маври през живота си, защото в университета в родния ми град Падуа имаше мнозина. Но точно този определено ме беше уплашил, когато беше изникнал от мрака на трюма в „Сан Хуан“. Можех само да си представям въздействието на вида му върху онези простички шотландски селяни. Погледнах към ръцете му и попитах:

— Какво е написано там?

— Молитва — отговори. — Молитва в плътта. Ако е написана върху теб, значи е написана вътре в теб!

Замислих се за предаността, която беше показал към своя крал, и за предаността, която беше показал към своя бог, за да се остави словото му да бъде изписано в плътта му. Този иначе низш човечец се оказваше най-верният от всички слуги и беше демонстрирал лоялност и кураж, достойни за истински принц!

— Никога ли не ти се е приисквало да избягаш? Да вземеш една от лодките и да стигнеш до брега? — попитах.

Той ме изгледа с искрена изненада, като че подобна мисъл никога не му беше хрумвала.

— Но нали дължа на краля си вярност до последния си дъх! Защото, докато бях на корабите, той взе на работа моя син като негово протеже!

Беше дошъл моментът да му кажа, че знам.

— Ако името му е Фарук Сикандер, значи го познавам. Той си е все още там, в Ел Ескориал.

За първи път, откакто беше легнал на тази койка, мавърът се изправи с блеснали очи.

— Да! — извика. — Да, той е мой син! Носи името ми! Аз също съм Фарук Сикандер.

Разказах му за срещата с младия откривател на вода и завърших:

— Той е един прекрасен младеж и се чувства много добре в двореца.

Човекът ме накара да повторя разказа си отново и отново. Напрегнах се да си спомня всяка подробност, но онова, което не си спомних, измислих. И накрая горкият успя за първи път да заспи — за първи път, откакто бе напуснал кораба „Сан Хуан“.

След още няколко дена приемане на нормални порциони Фарук вече беше в състояние да работи на борда на кораба, а само след седмица се превърна в най-силния и най-способния моряк на „Флоренция“. Забелязах, че екипажът го прие без всякакви възражения и дори започна да се отнася към него с респект заради големия му опит — хората бяха свикнали да виждат моряци от всякакви цветове и нации, затова ни най-малко не се страхуваха от него. Фарук беше много взискателен към чистотата си и всеки ден вадеше по кофа с вода от морето, за да се къпе. Коленичеше за молитва по няколко пъти на ден, докосвайки с чело дъските на палубата. Никой не си позволи нито един коментар по този въпрос.

Единственият човек на борда, който се отнасяше към Фарук с подозрение, беше Клавдио. Докато изнасяше литургията, той започна да избира текстове от свети Яков и да говори за еретици и диваци, без да откъсва очи от мавъра. Лично аз бях изненадан, защото той произхождаше от Флоренция — люлка на всякакви нации и рани, а и в Сицилия нито веднъж не се бе присъединил към осъждането на маврите. Но сега, докато го наблюдавах как гледа Фарук, си спомних деня, в който бе играл ролята на младия крал Рамиро от Астурия в наумахията, където бе призовал гнева на свети Яков върху маврите. И въпреки всичко това само веднъж си позволи да даде гласност на чувствата си по този повод пред мен.

— Трябваше да го оставим на „Сан Хуан“ — рече.

— Защо?

Клавдио проследи с поглед Фарук, който умело вдигаше платната, и отговори:

— Попитай го! Попитай го защо само той е оцелял!

Не разбирах напълно враждебното отношение на Клавдио. Но и не зададох въпроса, който той искаше от мен. Въпреки това след този кратък разговор оставих мавъра да си гледа работата, а аз се концентрирах върху моята. И се стараех кинжалът ми винаги да ми е под ръка.

* * *

През тази нощ сякаш от нищото се изви силна буря, която започна да подмята кораба на всички страни. Вместо обичайното си звездобройство реших да се отдам на койката си, защото бурята със сигурност щеше да ме изхвърли от борда. Лежейки в леглото си, срещнах големи трудности, докато извикам съня — не беше честно точно когато бяхме толкова близо до дома, да станем жертви на бурята, след като не успяхме да станем жертви на глада.

Сигурно накрая все пак съм заспал, защото внезапно се събудих от непогрешимия звук от допир на метал в метал. Под лунната светлина видях как бравата на вратата ми започва да се движи. Побързах да извадя камата си изпод възглавницата. Беше си стояла там още откакто поделихме порционите. В каютата ми се появи фигура, подпираща се на стената, за да не падне от постоянното люлеене на кораба. Изпосталял човек, с дълга брада — би могъл да бъде всеки от екипажа. Но натрапникът не носеше оръжие. Само приседна неуверено на ръба на леглото ми.

— Ти ли си, Фарук Сикандер? — прошепнах.

— Поздрави, Бенедикт!

Беше Дон Педро.

Бях напълно забравил за присъствието му на борда. По време на всичките ни изпитания той не беше напуснал нито за миг каютата си — изолиран от всички ни, забравен. Когато беше избухнал бунтът, можехме да се обърнем към него, за да го потуши. Когато бизанмачтата беше отсечена, най-вероятно се беше стоварила точно върху неговата каюта. Когато бяхме завързани за грота с капитана и Клавдио, той можеше да ни освободи. Но в отчаянието и заетостта си бяхме забравили напълно за най-важната особа на този кораб — и най-маловажната.

Седнах в леглото, не особено сигурен как да се обърна към него. Той все още ли ми беше господар?

— Имах видение — рече той. — В разгара на бурята на прозореца ми се появи мавър — кошмарно, хлътнало лице с пламтящи очи. Говореше ми нещо, някакви непознати думи, но в съня си аз ги разбрах. Каза ми да си изкупя греховете.

Не знаех какво да кажа. Знаех, че надникналият през прозореца му трябва да е бил Фарук — никакво видение, а мъж от плът и кръв. Но ако принцът бе започнал най-сетне да изпитва някакви угризения, не смятах да пресичам покаянието му.

— Бенедикт — рече той пак, — ще стигнем ли до Испания?

— Не съм сигурен — отговорих, защото моментът не ми се струваше особено подходящ за лъжа. — Но мисля, че може би ще стигнем.

Той извърна поглед към малките прозорчета и към морето, и светкавицата откри право кухините в бузите му. Тогава разбрах, че и той трябва да е страдал по свой собствен начин — бил е съвсем сам през всичкото време, умиращ от глад, докато и ние умирахме, но без утехата на компанията. Всяко тяло, което беше хвърлено в морето, трябва да бе прелетяло покрай неговия прозорец, всеки удар на корабната камбана му бе помагал да не забравя колко смърт беше причинил.

Едновременно с това му се е налагало да преживее още един край — кончината на собствената му чест. Всеки ден е трябвало да живее с мисълта, че именно той ни е докарал до това положение и че след катастрофалната загуба на котвата е отказал да поеме командването на своите хора. Тази роля се беше паднала на други — на един морски капитан, на един банкер и на един благородник. И на един мавър. Благородството на принца се беше изпарило заедно с плътта му.

— Никой не трябва да знае! — изрече сега той. — Никой не трябва да знае какво се случи на този кораб! Закълни ми се! Закълни ми се във вярност!

Замислих се за думата. Вярност. Бях облякъл ливреята на свети Яков, бях сложил медала му, бях вървял под знамето му. И този безполезен принц на Арагон продължаваше да бъде мой господар. Оказваше се, че бях грешал напълно за него. Той не се беше покаял в самотния си затвор. Какъвто и шок да му беше причинила появата на мавъра на прозореца, угризенията му бяха отстъпили много бързо пред чувството за самосъхранение. Сега, когато изглеждаше много вероятно да се върнем в Испания живи, той държеше да излъска отново образа на новия Дон Педро пред света. Очевидно от известно време насам се бе опитвал да измисли как да запази престъпленията си в тайна от обществеността, как да прикрие факта какъв фалшив принц беше всъщност. И беше открил отговора в тази едничка дума — вярност. Аз бях негов васал, а щом той искаше мълчанието ми, можеше да ми го заповяда.

— Заклевам се — съгласих се, тъй като нямах никакъв друг избор. Но клетвата ми прозвуча като въздишка.

Той сключи ръце пред гърди, сякаш се молеше. „Облекчение — казах си аз, — не разкаяние.“ Сведе глава и промърмори:

— В замяна трябва да ти призная нещо.

Обгърнах коленете си. Вече нищо, изречено от него, не би могло да ме заинтригува. Стомахът ми се преобърна от неудобство и нещо, доста сходно със срама. Вече имаше клетвата ми. А сега аз исках да ми се махне от очите.

— Свързано е с лейди Беатриче.

Изправих се рязко в леглото.

— Беатриче дела Скала? — за първи път произнасях името й от онази вечер, когато бяхме говорили за нея с Клавдио.

— Да — и после мълча толкова дълго, че реших, че се е отказал да говори. Накрая обаче си пое дълбоко въздух, като че ли се канеше да се хвърли в морето, и изрече: — Дамата не ти е била невярна. Аз бях този, който ви раздели.

— Ама… ама… аз нали я видях? С поета?

— Не знаеше какво виждаш — промърмори Дон Педро и леко се помести на леглото ми. — Жената, която загина на кладата, беше негова майка. Казваше се Гулиелма Кролаланца.

Жената, която бях проследил на тарантелата.

— Онази мавърка е била майката на поета?! — възкликнах изумено.

— Да. И Беатриче го прегръщаше просто от съчувствие. И съвсем невинно.

Спомних си онзи кошмарен ден, когато принцът ме беше завел при Беатриче на дюните. Спомнях си всеки жест и всяко докосване, разменени между Беатриче и поета и сега си ги повторих в съзнанието като пиеса. Сега, когато вече разполагах с реалните факти, бях принуден да призная истината — той просто е бил скърбящ син, ограбен от живота по най-жестокия начин. Разглеждайки сцената в тази нова светлина, аз осъзнах, че не бях видял в нея нищо, освен сестринска загриженост и съвсем целомъдрена утеха. Стиснах юмруци.

— Има и още нещо. Знаех, че си й подарил онова сетебело. Затова поръчах да изработят цяла колода само от тях и ги оставих в стаята ти, за да може тя да ги намери.

Имах само един въпрос. Състоящ се само от една дума.

— Защо?

— Исках компания за това приключение. Исках брат.

Но нито едно от тези неща не звучеше искрено. А сега беше дошъл моментът на истината. Не казах нищо — и с това казах всичко.

— Много добре — отговори той на незададения ми въпрос. — След като аз не можех да я имам, не желаех да я имаш и ти!

Не бях в състояние да кажа каквото и да било. В мислите ми настъпи хаос. Вселената изведнъж се завъртя над главата ми.

— Вече ми се закле във вярност! — напомни ми назидателно той.

Тогава разбрах защо ме беше накарал първо да се закълна, преди да си признае истината. Усетих, че се изпълвам с омраза към него.

— О, имаш я! — изрекох през стиснати зъби, с толкова презрение, колкото успях да вложа в тези три думи.

— А в замяна ти имаш моята! — каза и сложи ръка на рамото ми. — Ако се доберем до родината, ще се погрижа да бъдете възнаградени, ти и Клавдио. И първото ни пътуване ще бъде до Сицилия, за да оправим всичко, което развалихме. Май там ви чака по една булка, а? Теб и графа, нали?

Звучеше неестествено весело. Нямах си доверие да му кажа каквото и да било, затова след известно време той стана и си излезе. Но аз продължавах да усещам ръката му върху рамото си.

Мястото пареше като жигосано.