Марина Фиорато
Беатриче и Бенедикт (23)

Девета сцена
Стаята на Бенедикт в дома на Леонато

Бенедикт: В двореца цареше суматоха.

Домът на Леонато се беше превърнал във врящ котел. Всички си събираха багажа и се подготвяха за потегляне. Подковаваха се коне, интендантът беше изпратен да събира храна от избите и килерите, секвестираха се каруци и бали със сено за нашата велика мисия. Както изглеждаше, на следващия ден трябваше да потеглим. Докато онази жена гореше на кладата и всички очи бяха обърнати към нея, испанските кораби се бяха струпали незабелязано в пристанището.

За мен нямаше никакво значение кога щяха да потеглят. Но колкото по-скоро си тръгнеха оттук, толкова по-добре. Смъртта на последния мавър от този остров беше променил коренно отношението на местните жители към техните господари и испанците отлично си даваха сметка, че дните им в Сицилия са преброени. Архиепископът на Монреале беше надценил влиянието си.

Но тази смърт беше променила и мен. Дадох си сметка, че животът е кратък и човек може да изиграе в него само една ръка. Бих предпочел да прекарам остатъка от живота си, ежедневно обиждан от Беатриче, отколкото да бъда обсипван със сладки комплименти от която и да било друга жена на света. Върнах се в стаята си, за да си събера бронята и да я върна на оръжейника — бях я взел временно, за да измъкна поета и неговия приятел, автора на памфлети от военния кордон, и да ги отведа по живо, по здраво у дома след крайно глупавия им опит да спасят мавърката, и сега вече нямах нужда от нея.

В стаята си заварих Дон Педро. Седеше в нишата до прозореца, свит и дребен, и някак си смален, какъвто никога не го бях виждал. Кадифените му дрехи изглеждаха не толкова нови, косата му — не толкова лъскава, златистата му кожа — нездраво бледа. Но аз не изпитвах никакво съжаление към някогашния си приятел — той и неговите приятели заговорници бяха убили една невинна жена, а зад подобни деяния не се крие никаква слава. В ръката му висеше медалът на свети Яков и проблясваше под лъчите на слънцето. Когато влязох, не се обърна, а само пъхна нещо между възглавниците в нишата.

— Твърдо ли си решил? — попита, загледан към хоризонта.

— Да — отговорих твърдо. — Трябва да остана! — всички маски вече бяха свалени и аз усещах, че е време за пълна откровеност.

Той се разгъна от мястото си до прозореца и се изправи пред мен, някак си по-равен на мен, отколкото досега.

— Бенедикт — изрече, — ако оставаш, за да ухажваш лейди Беатриче, не бъди такъв глупак! Защото със сигурност притежавам известна информация, която ще те накара да преосмислиш решението си!

Побиха ме хладни тръпки. Макар и леко в сянка, очите му излъчваха искреност.

— Чуй ме — продължи, — защото, независимо дали искаш или не, аз съм най-добрият ти приятел и като такъв гнети ме срам, че бих могъл да сватосам своя пръв приятел с улична жена!

Сложих ръка на дръжката на меча си, който още не бях предал на оръжейника, и извиках:

— Ако говориш за лейди Беатриче, трябва да те помоля да оттеглиш думите си! Може и да е прокълната, но със сигурност е целомъдрена!

Той поклати глава и отвърна:

— Няма нужда да се хващаш за меча! Защото дойдох тук, за да ти кажа, че дамата ти е невярна!

— Кой, Беатриче ли? — ахнах.

— Същата. Беатриче на Леонато, твоята Беатриче, Беатриче на всеки мъж тук!

— Невярна?

С искрено нещастна физиономия той изрече:

— Ела с мен и ще видиш! И ако все още я обичаш и след това, утре се ожени за нея. Но мисля, че повече ще подхожда на репутацията ти да промениш решението си — погледна ме право в очите, като противник. — Има… връзка с поета Микеланджело. Видях ги с очите си. В момента се прегръщат на дюните пред неговата къща.

На нашите дюни? На дюните, където тя ми беше разказала за нейната звезда? Не можех да повярвам. Той сложи съчувствено ръка на рамото ми, но аз го отблъснах и се загледах през прозореца, като че ли можех да я видя оттук.

— Отказвам да го повярвам! — изсъсках.

— Ако дойдеш с мен, ще ти покажа. И няма да казвам и думица повече срещу нея, докато ти не се увериш с очите си!

Избутах го и се втурнах надолу по стъпалата. Той ме последва. Слязохме бързо в двора, където неговият боен кон беше оседлан и го чакаше, задържан от един коняр. Бабиека — големият дорест кон, който той ми беше дал заедно с униформата, стоеше до кралския кон и също чакаше, като че ли принцът беше планирал всичко това. Метнах се на гърба на Бабиека с едно бързо движение, без помощта на дървения блок.

Изфучахме през портите и се понесохме бясно по крайбрежния път. Усещах Дон Педро до лакътя си, конят му ми дишаше във врата. Това се беше превърнало в бясна, лудешка надпревара, сякаш който стигнеше пръв до Беатриче, щеше да се окаже прав за нея.

Спечелих аз, но и загубих. Тя наистина беше на дюните, точно там, където я бях прегръщал онзи единствен път, в онази прекрасна нощ. Беше прегърнала поета и той се беше притиснал до нея, сякаш бяха един човек, и потрепваше в обятията й. Тя го беше придърпала към себе си толкова силно, че чак кокалчетата на ръцете й бяха побелели. Очите й бяха затворени и напяваше сладки думички в косата му.

Дон Педро застана до мен, дишащ почти толкова тежко, колкото и любовниците.

— Ела! — рече и подръпна пелерината ми за езда.

Бях видял достатъчно и вече напълно послушен, му позволих да обърне Бабиека в обратната посока. След това поведе коня ми за юздите, защото аз внезапно бях забравил как се язди.

При крайпътния параклис той докосна лицето ми и рече:

— Трябва да се върна в двореца, за да ръководя подготовката за отплаване. Защо не вземеш малко да пояздиш, за да ти се проясни умът? Аз ще се погрижа за всички неща от твоята стая.

Кимнах автоматично и пришпорих леко коня по посока на Месина. Принцът потегли в обратната посока, към дома на Леонато. Единственото, за което вече можех да мисля, бе, че трябва да сложа колкото е възможно повече левги между себе си и лейди Беатриче.