Марина Фиорато
Беатриче и Бенедикт (48)

Шеста сцена
Покоите на Клавдио в двореца на Леонато

Бенедикт: Запътих се право към Клавдио с решителна крачка.

Прекосих обляния в слънчеви лъчи двор, изкачих каменната стълба към покоите на графа, извадих меча си от ножницата и влетях като вихър при него.

Видях го веднага. Беше седнал под прозореца, разтворил крака, оборил глава в ръцете си. Вдигна очи към мен и слънцето позлати влажните му бузи. Плачеше. Военната ми крачка се препъна. Бях очаквал да го заваря наперен, да крачи ядосано из стаята си.

И тогава разбрах, че за него Херо действително беше умряла. Спомних си колко мислеше за нея, колко говореше за нея на борда на „Флоренция“. Тя беше неговата звезда, която го отведе у дома. С неудобство, подобно на чеп, пъхнат под ризница от метални плочки, си спомних как той ми беше разказвал за невярната си майка, която си хванала любовник зад гърба на баща му и изоставила сина си още като дете.

Седнал под рамката на прозореца, Клавдио сякаш се беше смалил. Вече не беше чудовището, което бях зърнал пред олтара, а по-скоро момчето, което бях довел в Месина миналото лято. Сърцето ми се сви, докато го наблюдавах. За първи път си дадох сметка, че като че ли се ядосваме много по-силно на онези, които обичаме, отколкото на останалите; че яростното избухване на Клавдио е породено от горчивата болка на въображаемата измяна — както на Херо, така и на майка му; и че бесовете му са по-скоро породени от умирането на една мечта. Сведох очи към оголеното оръжие в ръката си.

Нямах никакво желание да продължавам, но бях длъжен.

Погледнах към Дон Педро. Той изглеждаше строг и благочестив като онези портрети в Ел Ескориал, но всъщност беше много по-виновен от Клавдио. Може и да нямаше никаква вина за тази работа, но много добре си спомняше какво се бе случило на върха на горещата планина преди една година, когато бе нарекъл една танцуваща жена „вещица“ и с това я бе пратил на кладата.

— Кавалери — изрекох с жилеща ирония, — днес е тежък ден. И двамата пътувахте от Испания до Шотландия и обратно и не отнехте нито един войнишки живот. А сега, когато се върнахте, убихте една сладка и невинна жена!

Не бях много сигурен дали говоря за синьора Кролаланца или за Херо.

Видях как очите на Клавдио се разшириха — значи все още новината за смъртта на Херо не беше стигнала до него. Не че това имаше особено значение — поведението му не се влоши осезаемо след новината, защото нямаше накъде повече да се влошава. Краят на неговия свят вече беше дошъл — за него загубата на физическия живот на Херо не можеше да се сравни по нищо със загубата на целомъдрието й. Както и бях предположил, той тъгуваше по-скоро за изгубената си мечта. И сега той отново отпусна глава в ръцете си, както беше, когато влязох.

— Да, давай! — подвикнах. — Не вдигай глава! Защото твоите хули я пронизаха по-сигурно и от сабя!

Заговори Дон Педро, неуверено:

— Искрено съжалявам! За цялата тази работа. Но, Бенедикт, ние я видяхме със собствените си очи!

— О, да! — кимнах саркастично. — По ваш съвет и аз веднъж повярвах на собствените си очи. Но вече знам, че видът може да лъже точно толкова, колкото лъжат и хората!

— Внимавай с езика, Бенедикт! Все още съм твой господар!

— Вече не! — отсякох. — Положих клетва, която напълно отменя тази пред вас! Длъжен съм да ви благодаря за множеството любезности, които ми оказахте, и да прекратя службата си при вас!

Свалих медала на свети Яков от врата си, грабнах дясната му ръка, поставих медала в дланта му и затворих пръстите му около него.

Той го остави да падне надолу, държейки го само за панделката, и медалът се залюля като махало. После ме погледна косо, очевидно смятайки, че не говоря сериозно. Бях се шегувал по този повод многократно преди, обаче днес бях изоставил шутовския си костюм и го бях заменил с бронята си.

След като схвана истината по изражението ми, той остави медала на една масичка встрани. Алената панделка се нави като змия. Все така загледан в купчинката, той заговори:

— Но, Бенедикт, този път няма грешка! Брат ми ни показа всичко!

— Вашият брат Дон Хуан ли? — възкликнах с нескрито презрение. — Човекът, на когото не можете да поверите даже именията си?

— Всички добре знаем, че една простъпка може да бъде простена — отвърна предпазливо принцът. — Знаеш, че лично бичувах брат си насред площада в Сарагоса! Не би ме предал втори път!

Изсмях се на тази нечувана глупост.

— И вие смятате, че човек, когото сте унижили публично, ще питае към вас топли мисли на вярност, а не на грозно отмъщение?

Дон Педро не отговори нищо.

— И къде е сега брат ви? — попитах мрачно.

— Замина си. След като знае, че вече няма да има сватба, реши да се върне в Арагон, за да поеме управлението, което беше изоставил.

Няма да има сватба. Думите прозвучаха като погребален камбанен звън.

— Накратко казано, той е избягал — заключих. — Това не ви ли подсказва съвест, опетнена от чувство за вина?

— Не, защото накарахме стражата да търси съблазнителя на лейди Херо. А когато го намерим, помни ми думата, че ще го накараме да си признае хилядите пъти, в които двамата са се срещали тайно!

— Откакто пристигнахме преди три дена? Откакто Беатриче е спала всяка вечер при нея, с изключение на снощи?

Тук принцът отново не успя да отговори нищо.

— Бог ми е свидетел, че вашите сънародници знаят много добре как да изтръгват признания от заподозрени с железата и огньовете си! — рекох. — Но подобни изявления няма да повлияят с нищо невинната почтеност на горката девица! Впрочем бихме могли да започнем съдебния процес веднага, защото нашият злосторник е тук! — прекосих стаята, озовах се пред Клавдио и вдигнах рязко брадичката му. — Изправи се като мъж! Обвиняеми, нямате ли какво да кажете? — говорех сурово, но гласът ми леко потрепна от разочарование.

Той не отговори нищо. Мълчеше и само ме гледаше с тъжните си очи. Сякаш беше изхабил всичките си налични думи пред олтара.

— Е, дамата е също толкова няма — изрекох с безизразен тон. — И тъй като твоите думи я убиха, никога няма да можем да чуем показанията й. Но други ще говорят вместо нея!

— Ти ли? — възкликна изненадано принцът.

— Да! Аз ще говоря вместо нея, а вместо мен ще говори мечът ми! — придърпах Клавдио към мен, докато не опряхме носове. — Чакам те утре на зазоряване! — кимнах по посока на отворения прозорец. — Долу на двора, за да те накарам да отговаряш за деянията си! Бъди готов!

Пуснах челюстта му и се завъртях на пета. И точно когато поставих ръка върху бравата, Клавдио най-сетне заговори:

— Но каква ти е на тебе Херо? Или ти на нея?

Обърнах се бавно и го изгледах. В този въпрос се съдържаше цял свят от болка, болката на изоставеното от майка си дете. Почти го съжалих. Защото ревнуваше, ревнуваше от близостта ми с един труп.

— Тя е дама. И това е напълно достатъчно.

* * *

На следващата сутрин, докато слънцето едва започваше да наднича над морето, аз вече бях в двора с римската мозайка и чаках Клавдио.

Крачех по древните миниатюрни плочки, проследявайки с поглед красивите фигури, обикаляйки главата на Медуза. Тя ме гледаше с черните си очи, аз гледах нея.

Ходих на сутрешна литургия в параклиса, след което слязох в криптата, където моята любима се грижеше за братовчедка си. На сбогуване целунах Беатриче най-малко петдесет, ако не и сто пъти. Не се страхувах от меча на Клавдио. Впрочем не се страхувах от ничий меч, защото познавах възможностите си. Но бях точно толкова суеверен, колкото и всички останали на този остров, и не желаех да вбесявам Фуриите. Затова чинно си взех последно сбогом с Беатриче и прощалните ми маниери добавиха нова страст към нейните целувки.

Рапирата ми удряше краката, докато крачех напред-назад, напомняйки ми непрекъснато за целта, с която бях дошъл тук. Бях попаднал в омагьосан кръг — ако не предизвикам Клавдио, Беатриче щеше да се откаже от мен. Ако пък го предизвикам и той ме убие, пак щяхме да се разделим завинаги. Издишах шумно и дъхът ми образува облаче пара в хладния утринен въздух. И тогава с периферното си зрение забелязах движение. Клавдио ли беше? Не, беше някакъв парцаливец с пелерина с качулка, който се катереше по лозниците под прозореца на принца.

Прекосих двора за миг, сграбчих непознатия за глезена и извиках:

— Хей! Какви ги вършиш тук?

— Въпрос на чест! — развика се той, опитвайки се да ме изрита. — Пусни ме!

— Ако в теб имаше и капчица чест, щеше да използваш вратата! — извиках, сграбчих го с две ръце и го свалих на земята, а той повлече след себе си по-голямата част от лозниците. Настана кратка схватка, в която аз се озовах от другия край на опасна малка кама, остра като бръснач. Но бях въоръжен за дуел и отдавна настроен за битка, така че съвсем скоро вече го бях залепил в розовите стени на двореца между рапирата и кинжала си. Притиснах с лакът гръкляна му и отметнах качулката. И пред мен се разкри лице, което познавах — дълбоко сложени очи, тънка коса, къса тъмна брадичка и обеца с перла на едното ухо.

— Синьор Кролаланца?

— Вече не използвам това име! — изсъска поетът. — Сега съм! Карденио, Парцаливия!

Огледах се внимателно, защото стражата беше станала много усърдна от провалената сватба на Херо насам.

— Каква работа имаш тук? — попитах тихо.

— Същата като теб! — тросна ми се той. — Убийство!

В стаята над нас се чу някакъв шум и след малко прозорецът беше осветен от свещ.

— Ела! — подканих го тихо.

Хванах го за яката, увих края на дългата му качулка около ръката си и го подкарах пред себе си по каменните стъпала право към моята стая, сритвайки по пътя две дремещи хрътки. Хвърлих го в един стол и пуснах резето на вратата зад нас. Не запалих свещ, но слънцето вече беше стигнало прозореца ми и сега го виждах съвсем ясно.

Преди не го бях познавал много добре, но дори и така се виждаше, че е много променен. Брадата му беше станала по-гъста и неподдържана, косата по темето му беше още по-оредяла, а над ушите му се навиваше. Лицето му беше загоряло като моето и също толкова изпито. Очите му бяха нежни и мечтателни като на поет и любовник, но черни и бездънни като парчета обсидиан. Очи на отчаян човек, очи на убиец. Не разбирах как някога бях смятал, че той може да стане съпруг на Беатриче, и не можех да повярвам как съм могъл да бъда такъв глупак, че да пропилея толкова часове от живота си в ревност от него.

Хвърлих му един мях с вода и се загледах в него как го пресушава. Той седеше в стола ми спокойно и уверено, а аз застанах над него като адвокат, за да го разпитвам.

— Ще те попитам отново: каква работа имаш тук?

— Казах ти вече — да убия, също като теб. Въпрос на чест, също като теб! Освен това изпълнявам желанието на една жена, също като теб!

— Дошъл си за живота на Клавдио?

— Не, не за неговия. Не бих ти отнел тази привилегия — това е твоя задача. Освен това моята заръка не ми е дадена от лейди Беатриче, а от една жена, която вече е мъртва.

— Майка ти — рекох. Не беше въпрос.

— Да. Тя хвърли проклятието на кръвта върху архиепископа, вицекраля и Дон Педро!

Спомних си виновно наведените глави на височайшите особи около кладата. Но имаше и още един трибун.

— Ами Леонато? — възкликнах.

— Него го пощади заради любовта си към съпругата му лейди Иноджен. Но той получи предупреждение.

Да, вече бях чул за това — тримата испански коняри били разчленени и положени в същия този двор, в който излових Кролаланца. Загледах се над главата му, през прозореца, по посока на Монреале. Сякаш зърнах отново прелата в леглото му, с ококорени очи и отрова, струяща от устата му.

— Ти ли видя сметката на архиепископа?

— Никога не питай месинец какво прави след залез-слънце! — отговори той.

Но аз вече имах отговора си. Тъкмо той беше самотният убиец с монашеската качулка. Парцаливия. Карденио. Карденио не беше човек, а по-скоро титла, предавана от поколения наред традиции в кръвната вражда. С нея се кичеха сицилианските народни герои. Разбойниците, убийците.

— Ами вицекралят?

— Той лежи много болен и никога повече няма да стане. Има някакъв израстък в дробовете си, който го разяжда като гангрена. За него се погрижи Господ. Или може би Дяволът. Един от двамата.

— Обаче… — заговорих, но по-скоро на себе си. — Дон Педро ще бъде следващият вицекрал!

— Не, няма! — тръсна яростно глава Карденио-Кролаланца. И тогава разбрах.

— Значи ти искаш живота на принца!

— Покойната господарка на този дом го беше преценила най-добре! Моите приятели ми казаха, че в деня, в който сте потеглили за армадата, тя го прокудила от дома си заради престъплението му.

Да, помнех случая много добре. Лейди Иноджен действително заяви на Дон Педро, че не желае кракът му да стъпва в този дом, докато тя е жива.

— За жалост дамата го изпревари в гроба, но той съвсем скоро ще я последва!

Замислих се за принца. Вече не изпитвах никакви топли чувства към него, но и не ми се искаше да го видя мъртъв. В известен смисъл за мен той вече беше умрял, когато беше изгубил честта си. Съпоставката между неговия случай и този на Херо ме порази. Жените живееха единствено чрез целомъдрието си, мъжете — чрез честта си.

— Трябва ли непременно да стане така? — попитах тихо. — Той изгуби вече толкова много!

Кролаланца сви презрително устни и изрече:

— И въпреки това продължавам да го виждам тук, натруфен в кадифетата си, да се тъпче с дивечово месо като миналата година. Какво по-точно е изгубил?

— Войната си. Богатството си.

Честта си.

— О, да — кимна поетът. — Войната му. Е, моето семейство му измъкна тази победа изпод носа. Неговият нос и този на неговия крал.

Загледах се в него с присвити очи, заслепен от изгряващото слънце.

— Какво имаш предвид?

Известно време той мълча, загледан изпитателно в мен. Накрая заговори:

— В Лондон, където сега живее баща ми, има разказвачи на истории на всеки ъгъл. Срещу една сребърна монета всеки такъв бард ще ти разкаже история. Преди една година — добави — ти даде на мен и баща ми златен реал, за да си платим билета до Неапол. Той потегли, но аз не. Но заради добротата ти и онази монета, сега ще ти разкажа една история — може би последната, която ще разкажа. Няма да казвам дали историята е истинска или измислена, но ако я споделиш с твоите братя от ордена на свети Яков, ще отричам до сетния си дъх!

Изправи се и се загледа през прозореца по посока на пристанището. Аз продължавах да държа ръката си върху дръжката на меча, но не смятах, че той ще ми причини някакво зло.

— Това е историята на един старец — започна, — който взе нощния кораб за Неапол, оставяйки сина си. Прекара пътуването си в писане, в кабината на капитана, който беше негов приятел — гласът му беше станал внезапно нежен и мелодичен. Излъчваше някаква странна магия, от която историята сякаш оживяваше. И аз изведнъж видях стареца, стиснал перото си, наведен над масата, фенера как се люлее над главата му в камината, бурните вълни навън. — Пишеше на тесен пергамент, със симпатично мастило, писмо след писмо. Съобщението беше дълго колкото каютата. Накрая старецът го нави и капна върху него восък от свещта. Восъкът се разля като за печат и набъбна до купчинка и с негова помощ той оформи цялото писмо на топка със старите си ръце.

Кимнах. Бях чувал за подобни неща. Понякога по време на пътуването на армадата тайните заповеди между корабите се предаваха тъкмо по този начин.

— Получателят разтопява восъчната топка, за да прочете съобщението върху тесния пергамент. Така е сигурен, че той е първият, който го чете.

Микеланджело кимна и продължи:

— В Неапол старецът се прекачи на друг кораб, защото тази нощ трябваше да отплава за Англия. Стигна там след седем дена. В Лондон се срещна с неколцина от родствениците си, които го скриха докато му уредят много специална аудиенция. Беше отведен тайно в двореца Уайтхол, където той сложи топката восък в ръцете на мъж, наречен Франсис Дрейк, командирът на английската флота.

Веднага си представих съобщението — малка червена планета от восък, преминаваща от една ръка в друга.

— И какво се казваше в това съобщение? — попитах, макар вече да се досещах.

— Няма да ти кажа, защото, ако не ти кажа, няма да знаеш, ако те попитат. Но ще ти подхвърля няколко думи от него — името Филип, месеца август и думата армада!

Обърна се и ме погледна право в очите, и изражението в неговите очи изпрати хладни тръпки по гърба ми.

— Значи миналото лято ти си шпионирал за английската кралица — изрекох без заобикалки.

— В началото, не. Но събрах определена информация и анализирайки я, си оформих една теория. И реших, че ако баща ми започне пребиваването си в Англия, поднасяйки подобна разузнавателна информация, безопасността му там ще бъде гарантирана.

А парите за това пътуване му бях дал аз. Колелото на съдбата се завъртя над главата ми. Бях спасил същия онзи човек, който е предупредил навреме английската кралица за приближаването на армадата. Ако бях издал синьор Кролаланца-старши на испанците, дали корабите на Филип щяха да успеят да акостират в Кент и да спечелим битката? Но после си спомних бурните ветрове, дъжда, катастрофалната некомпетентност на испанските благородници и най-вече фанатичното тесногръдие на техния крал, забранил използването на карти. И стигнах до заключението, че Фортуна очевидно е знаела много добре какво прави.

Приключил с историята си, Микеланджело Кролаланца се отпусна тежко в стола ми и камата, която беше донесъл, за да се разправи с Дон Педро, изтрака в катарамите на кожената му препаска. Спомних си, че там, където сега носи нож, някога носеше перо.

— Не можеш ли да… ъммм… да напишеш нещо срещу принца? — изрекох неуверено. — Защото репутацията на един мъж е важна колкото живота му!

Той се изсмя и отговори:

— Това е работа на баща ми. Под протекцията на английската кралица той е отприщил пороя на полемичното си перо срещу испанците. И сега създава легенда, черна като мастилото си!

— Това не те ли задоволява?

Той поклати глава, без да откъсва от мен черните си очи.

— Веднъж те спасих — рекох. — Какво те кара да смяташ, че този път няма да те отведа право при стражата?

Твърдият черен поглед леко поомекна.

— Мисля, че няма да го направиш — отговори. — И още мисля, че ти много добре познаваш истинската същност на принца!

Сведох очи.

— Вчера на сватбата той и графът направиха голям театър — добави поетът.

Не можех да го отрека.

— Освен това няма да спечелиш нищо, ако ме предадеш. Ако ме хвърлят в тъмницата, други ще заемат мястото ми — такъв е обичаят на кръвното отмъщение. Ще се появи нов Карденио. Островът е пълен с Аркирафи от рода на майка ми и с Кролаланци от рода на баща ми. Нашите родословни дървета са цели гори, а кръвта ни тече и в реките! — пъхна камата под жакета си. — Освен това стражата е заета да търси по-голяма риба. Може да се каже, че влязох през портите напълно необезпокояван.

— Но каква работа имат толкова рано?

Микеланджело се загледа замислено в мен, очевидно опитвайки се да ме прецени.

— Заловили са престъпника, който е заговорничил да опетни честта на лейди Херо.

— Кой е той?

— Борачио, човекът на принца. А заедно с него и Конрад — издишах бавно. Тези арагонски братя по бутилка, единият тънък, другият дебел, но и двамата порочно зли! — Авторът на цялата завера бил Дон Хуан, който избягал, но това няма значение, защото Борачио си признал всичко. Как бил накарал прислужницата Маргарита да се облече в роклята на Херо и да го чака на балкона в стаята на господарката й. Там той наричал нарочно Маргарита с името на Херо и двамата разиграли цял театър за наблюдаващата ги долу публика.

Веднага си представих как е станало — като куклен театър, разигран на терасата, докато двамата с Беатриче си гукахме в римските бани. Тази информация беше безценна. В главата ми бързо назря план как бих могъл да я използвам.

— Предлагам ти сделка — обърнах се към неканения си гост. — Ще те изведа през портите като мой родственик и ще те изпратя чак до пътя, за да се уверя, че си в безопасност. В замяна ти ще отложиш мрачната си задача за… — изчислих наум — три дена!

Той стана и се приближи до мен, опипвайки камата под дублета си.

— Защо? — попита. — Мога да го направя и веднага. Ще му клъцна гърлото, преди слънцето да е изгряло напълно!

Гласът му беше съблазнителен, убедителен, точно както звучеше, докато разказваше историята. Но сега нямах сили да приема убийството на Дон Педро, както впрочем и убийството на Клавдио.

— Ако го направиш сега — рекох, — всичко тук ще се обърне с краката нагоре, испанците ще си тръгнат и аз никога няма да мога да се оженя за…

Млъкнах.

— За лейди Беатриче — довърши услужливо той.

— Да.

— А тя отвръща ли на чувствата ти?

— Вече, да.

Той се замисли. После раменете му видимо се отпуснаха.

— Много добре — кимна. — Дон Педро печели отлагане на екзекуцията. Заради монетата, която ти дари на баща ми, и заради любовта, която Беатриче дари на майка ми!

След като се отдалечихме достатъчно от портите на двореца и от очите на стражата, той се обърна към мен на прашния път и стисна ръката ми за довиждане. За момент сякаш бяхме приятели. Погледна ме право в очите изпод качулката си и рече:

— Беатриче винаги е отвръщала на чувствата ти. Обичаше те постоянно — и тази, и миналата година. Попитай я за сонета, който написа веднъж на дюните, с помощта на един беден драскач.

Отново звучеше като мечтателен поет. Горчивината в гласа му беше отлитнала нанякъде.

И после отлитна и той в сивата зора, прихлупвайки ниско качулката над главата си, по посока на Виа Катания.