Марина Фиорато
Беатриче и Бенедикт (39)

Тринайсета сцена
Базиликата „Сан Дзено“, Верона

Беатриче: Лутах се по улиците на Верона, в компанията единствено на звездите.

Луната беше сребърен галеон, носещ се през архипелага на индиговосините облаци. Потърсих моята звезда в подножието на трона на Касиопея и тя се разми сред сълзите ми, както в една друга нощ — в нощта, когато бях с Бенедикт на дюните, в нощта, когато той ме бе прегръщал. А сега най-вероятно беше мъртъв.

Представих си безжизненото му лице и ококорените му невиждащи очи, докато е потъвал под вълните. Тези звезди сигурно са били последното, което бе видял. Затова аз вече не можех да ги гледам. Вмъкнах се през огромен мрачен вход. Вътре всичко беше от мрамор, на черни и бели ивици като северен тигър. Катедралата.

Черните плочки ме отведоха като отпечатъци от стъпки към криптата, където в сърцевината на новата църква се криеше една доста по-стара. Това беше личната базилика на свети Дзено, раннохристиянската църква, върху която беше издигната новата катедрала. Коленичих пред олтара на светеца и се вторачих в иконата на Дзено със светото семейство, която висеше над него. Докато съзерцавах черното му лице, блеснало под светлината на свещите, в съзнанието ми нахлуха изведнъж всички събития от лятото — мавърът, балът с маски, сватбата, поетът, наумахията, процесията на Варата, кладата. И Бенедикт. Бенедикт на вечеря, Бенедикт на дюните, а сега Бенедикт на дъното на морето.

Спомних си го от деня на рицарския турнир в ролята на синьор Моунтанто. Беше толкова хладнокръвен, толкова прекрасен с меча, толкова уверен, че ще победи всеки, който се осмели да му се изпречи. Тогава винаги бях смятала безрезервно, че той ще се върне жив и здрав от всяка битка, независимо каква е била тя. Бях убедена, че той е безсмъртен. Може и никога да не е бил мой, но някак си ми беше достатъчно да знам, че крачи някъде по тази земя, безгрижен и жизнерадостен, измъквайки се дипломатично от всички неприятности. Потърсих в сърцето си и най-бледия лъч надежда, но далеч по-силно беше опасението ми, че Бенедикт най-сетне се е сблъскал с единствения враг, когото не би могъл да победи нито със слово, нито с меч. Защото какво би могъл да стори той срещу природните стихии? Не би могъл да измами ветровете, не би могъл да омае моретата.

Свети Дзено ме гледаше безстрастно, докато агонизирах пред него, изчаквайки мълчаливо мига на молитвата ми. Затворих очи и стиснах ръце пред гърдите си, коленичила върху студения камък. Кристалите върху полунощните ми поли изпукаха под коленете ми, докато си припомнях легендата за светеца, която ми бяха разказвали като дете. Свети Дзено някога бил спасил един подплашен кон с каруца, успокоявайки водите на река Адидже, разделяйки ги като Мойсей. И по магически начин не позволил на водите на прилива да залеят равнините на областта Венето и да нахлуят в катедралата. С такива способности не би имал никакви проблеми да спаси една злочеста душа, един крайно досаден мъж, нали така?

Нямах представа кой е светецът на Падуа. Познавах само моя светец — един мавър, пристигнал чак от Африка, за да изгради тази базилика със собствените си ръце. В името на Свети Дзено всеки мавър имаше право на свободно преминаване по улиците на Верона — тук маврите не бяха подложени на преследванията, съпътстващи ги в много други градове и региони (Месина, о, Месина!). Дзено беше дошъл от много далече, но се беше превърнал в неразривна част от града, точно като баща ми. Всеки рибар от Верона бе увесил медал с лика на светеца на въдицата си, всеки обущар отпечатваше символа му върху обувките, които изработваше. Така, за първи път през живота си, аз се замолих на светеца на Верона съвсем искрено, с абсолютна вяра в способностите му и увереност в думите си:

— Свети Дзено — започнах, вторачена в черното му, лъскаво като абанос лице, — моля те, спаси го! Спаси Бенедикт!

Той ме изгледа с очи, черни и бели като мраморните стени наоколо. Безстрастността му беше до известна степен утеха. Щеше да ми помогне, а може би не, в зависимост от напълно лишения от логика избор на божественото. Аз бях сторила всичко, което беше по моите сили. Сега беше негов ред да реши. Изправих се бавно на крака, напуснах голямата катедрала и на стълбите спрях. Утре можех да стоя тук, за да се превърна в Беатриче Мафеи. Колко интересна беше тази нощ — изведнъж се беше обърнала с краката нагоре, както беше станало и в една друга нощ, когато с мен беше Бенедикт. Небесата изведнъж се бяха завъртели, подобно на циферблат на часовник или на двете полукълба. Преди вечеря, макар да смятах Бенедикт за съвсем жив, обмислях брак с граф Парис. След вечеря, когато бях почти сигурна, че е мъртъв, знаех още и че не мога да се омъжа за графа. Защото, след като не можех да се омъжа за Бенедикт, нямаше да се омъжа за никого другиго. Ако съществуваше и най-малката надежда, че той може да се завърне, аз щях да го чакам!

* * *

Върнала се в Палацо Мафеи, аз се изкачих по величествената бяла спирала и се насочих право към стаята си. Разрових раклата си, докато не открих онова, което търсех — парчето забравен пергамент. Пригладих сонета върху завивката си и започнах да го чета. Но сега всяка отделна дума вече носеше съвсем друг смисъл и сълзите ми закапаха върху мастилените редове.

Когато се успокоих, аз оправих звездната си рокля и слязох още веднъж по виещата се стълба. Веселбата в голямата зала беше станала още по-шумна и след тишината и хладината на нощта този шум се стовари върху мен като вълна.

Първият човек, когото зърнах вътре, беше Жулиета — както винаги замечтана. Това ми даде една идея. Тя също беше обичала и изгубила любимия си — защо да не можех да спася и нея, и себе си? Минавайки покрай стола й, аз свалих шапчицата й и разстлах тъмната й коса по раменете й така, че да падне върху бялата й гръд.

— Така е по-добре, миличка! — рекох.

Тя ми се усмихна свенливо.

Седнах отново до Парис и моментално, сякаш не бях отсъствала цял час, ръката му с пръстена се озова отново върху моята. Но този път долових в жеста друго значение — беше по-скоро собственически. Зачаках удобния момент да му съобщя, че не мога да се омъжа за него. Този път нямаше да има никакви игрички, само директен отказ. А с баща ми щях да се разправям по-късно. Но мъжкият разговор не спираше — все така за Англия и за проваленото нападение на армадата на крал Филип. За херцог Парма, за някаква контраатака, за това какво щяла да направи кралицата, че какво щял да направи папата, че какво щели да направят търговците от Ломбардия.

— Техният безценен свети Йоан май е забравил да защити рицарите си, а? — злорадстваше Парис.

Заговорих безцелно, без дори да се замислям, изцяло по навика от последните дни.

— Свети Яков — поправих го. — Рицарите на свети Йоан са от Франция, а Рицарите на Жартиерата — от Англия. А свети Яков е светецът защитник на Испания.

По странната случайност на приливите и отливите в един разговор аз бях заговорила неволно в период на затишие, така че сега гласът ми се понесе из цялата зала.

Настъпи кратка, напрегната тишина, а после моите роднини се засмяха.

— Внимавай, графе! — подвикна един. — Току-виж, както наставлява в учебната стая, лейди Беатриче да започне да наставлява и в спалнята!

И мъжете Капулети отново се разсмяха.

Парис се усмихна, но едно малко мускулче в челюстта му потрепна. Обърна се най-сетне към мен и заговори тихо, през стиснати зъби, така, както ми беше говорил, докато позирахме за портрета. Но проблясващите му гневно очи бяха достатъчно красноречиви.

— Повече да не си се осмелила да ме поправяш пред моите роднини! Когато сме насаме, можеш да си бърбориш, колкото си искаш, но никога, за нищо на света не ме прави на глупак пред двора ми!

Сведох очи, за да не му позволя да види триумфа ми в тях. Мъжът от восък се беше разчупил, точно както става с печатите по писмата. Отговорът на моята дилема се беше оказал много прост — той беше приемал благосклонно поправките ми насаме, но в мига, в който го бях поправила пред други хора (най-вече мъже!), се оказа, че бях прекалила. Колко ли от тук присъстващите съпруги надговаряха мъжете си у дома, макар пред хората да мълчаха като риби? Това ли беше единственият начин, по който една жена можеше да управлява — чрез тази лична, домашна власт?

Ако действително вече бях съпруга на Парис, това негово избухване сигурно щеше да ме накара да си затворя устата, но сега, когато бях толкова близо до целта си, не можех да бъда принудена толкова лесно да замълча. Сърцето ми заби така, че той сигурно го виждаше в гърлото ми, обаче изрекох:

— Простете, милорд. Езикът ми открай време е бил мой враг. Но винаги съм била на мнение, че е по-добре да бъдеш говореща жена с ясно изградено мнение, което можеш да споделиш със съпруга си винаги, когато поискаш, отколкото мишчица, която само си мълчи! Че кой би желал някаква си свенлива девица, която няма нищо за казване — дори и думица, с която да се опълчи на съпруга си? Коя е толкова тъпа, че безропотно да се съгласява с всяка дума, която каже съпругът й? — кимнах вдясно от себе си. — Погледнете само братовчедка ми! Абсолютно неподвижна, нищо не казва! От една седмица не съм я чувала да изрича и думица!

Парис проследи погледа ми, гледайки през мен, сякаш вече изобщо не ме виждаше.

До мен седеше Жулиета. Очевидно не беше чула абсолютно нищо от текущия спор. Тъмните й очи се взираха надалече, през стените и през тъмните полета, чак до Мантуа. Тази вечер изглеждаше забележително добре — вече не беше безличното девойче, което бях видяла при пристигането си тук. И знаех, че тя мисли за любимия си. Както споменът за Бенедикт бе извикал руменина по бузите ми, така и нейните спомени бяха изрисували бузите й с приятен загар — така, както слънцето обагря кремавия цвят на магнолията с леко розово. Белият й врат беше дълъг и елегантен, гръдта й — висока и бяла. Но нямах никакво съмнение, че в очите на графа най-хубавото й качество беше нейното свенливо мълчание — Жулиета седеше тихо и кротко, без дори да помръдне, няма като лебед.

Парис се изправи и прошепна нещо в ухото на чичо ми Капулети, бащата на Жулиета. После двамата мъже излязоха в осветения от луната двор, за да поговорят насаме. А когато се върнаха, от триумфа по лицето на таткото Капулети разбрах, че аз съм свободна.